- И какво описваме? - си говорят двама сценаристи.
         - Ами нека е висок, син, с руси очи.
         - Не, хайде обратно - нисък, глупав и… с какви очи?
         - Абе без очи!
         - Безочлив значи.
         - Иии. Добре!
         - И върви си такъв нисък, глупав и безочлив…
         - Чакай, нещо не ми пасва - как така "глупав и безочлив" заедно?
         - Мда - на мене пък не ми пасва, че си върви. Ако е глупав и безочлив, непременно ще е с кола, не мислиш ли?
         - Абсолютно.
         - А-хаа! Значи все пак може да е глупав и безочлив, видя ли?
         - Добре де - печелиш.
         - А щом е с кола, значи трябва да бутне някого.
         - Нея?
         - Окей. Тя каква е?
         - Не пие, не пуши, на 35?
         - Дали да не е малко по-така?
         - А ти какво искаш: пие, пуши и е на пет? Обикновена ни трябва.
         - Може да е така: пие, пуши и всеки иска да знае на колко години е, а?
         - Може. Става.
         - И бута я…
         - Ама лекичко.
         - Тя е виновна.
         - Защото пресича неправилно.
         - Хм. Ама най-вече той е виновен, понеже се е загледал по походката й.
         - Мда. И го е яд, че обикновено безпогрешният му рефлекс тоя път му е изневерил…
         - Удивителен знак!
         - А! Идеално. Значи става така: той не е спазил един пътен знак, защото, докато я е гледал, го е проспал. Не може да си спомни какъв е точно, а паметта му го възстановява като удивителен знак.
         - Е, за това ще помислим, но във всеки случай - още повече го е яд, че не може да си спомни какъв е бил знакът.
         - Дадено. И какво прави после?
         - Слиза от колата и започва да вика.
         - "Що не глеаш къде вървиш, ма! Алоо. Чшшш!"
         - А, глупости!
         - Може: "Ей маце, много неправилно пресичаш, бе!"
         - Ти луд ли се?
         - Тя му казва?
         - Аз ти го казвам на тебе - нали е глупав и безочлив.
         - Ами точно - тя пресича на пешеходна пътека, ама - на жълто…
         - Няма жълто на светофарите на пътеките - само червено и зелено.
         - Добре, тя пресича на зелено, а той я бутва, съвсем ей така - небрежно, но понеже е нагъл и глупав, слиза и започва да й вика.
         - Да бе. Ама тя няма да го хареса така.
         - Ще го хареса, ще видиш.
         - Ей това ако го направиш и аз ще те харесам.
         - Хайде няма нужда. Ето виж - играй жената, пък аз ще слезна от колата.
         - Я го виж ти! Той да слиза от колата! Добре, де, добре: буташ ме, шокирана съм, казала съм: "Ох!".
         - А аз слизам от колата - гневен - смръщени вежди - обаче: бицепси, тръгвам да викам с плам: "Ама пут…" и погледът ми се спира на циците ти.
         - И точно тогава аз си казвам: "Леле, бутна ме моят принц, дай да му скоча на врата. Хем какъв врат!"
         - Стига, дръж се малко по-сериозно.
         - Добре. Заглеждаш се в циците ми - поласкана съм, приятно ми е - но понеже общо взето те са на нивото на очите ти, се разсмивам вътрешно.
         - Е ти ме разби.
         - Ами нали си нисък…
         - Нисък, а ти що пресичаш на зелено?
         - На какво?
         - На червено. Не видя ли, че е червено. Ако не бях забил веднага спирачки, щях да те отнеса.
         - Ама…
         - Няма "ама"… Едно недоглеждане и после … цял живот мъртва. Искам да кажа…
         - Така е, господине, така е… Едно недоглеждане и после … да! Но все пак мисля, че беше зелено.
         - Не е било зелено, нали те бутнах!
         - А…
         - Не може ли поне малко да се научите да спазвате правилата…
         - Ама, господине, като говорите за правила, то …
         - Че после хората в затвора отиват, не е шега …
         - Не, не е. Но не чувате ли…?
         - Какво?
         - Ами клаксоните - задръстване направихме тука, докато говорим на средата на улицата. Пък и аз бързам. Хайде довиждане. И внимавайте как карате.
         - А такаа. Как го извъртя! Но! Но - не можеш да минеш оттам, защото са спрели много коли.
         - Ами връщам се в обратната посока, тогава. Мамо, как си ми измачкал полата!
         - И оттам не можеш да минеш - и там има коли. Пък ти мразищ клаксони. А през това време - забележи! - аз те гледам трескаво - отворил съм вратата на колата с един жест като че ли казвам: "Ела, ще те откарам, нали бързаш?"
         - Добре де, качи ме в колата, ама да не си въобразиш, че голяма работа е станало - аз си мисля, че малко или много ми го дължиш. Пък и бързам, наистина.
         - Закъде бързаш?
         - Ето това е много хубаво, закъде бързам - ами отивам да посрещам мъжа си на гарата.
         - Глупости, коя жена посреща мъжа си на гарата?
         - Е, тази така казва.
         - И какво? Отивам за към гарата. Докато карам - майсторски - мълча ловко, за да можеш да ми поогледаш по-добре бицепсите.
         - Е, пооглеждам ги, ама преди всичко в носа ми се набива парфюмът ти - много е категоричен. После слизам на гарата.
         - И чакаш мъжа си?
         - Чакам си, аз си знам.
         - Обаче, той не идва. Закъснял или нещо, но даже не се е обадил. Пък аз те гледам от колата, още съм там.
         - Как така ме гледаш от колата?
         - Ами така - малко градче - перонът се вижда от паркинга за коли. Влакът тръгва - мъжът ти го няма.
         - И после аз бавно се обръщам.
         - Вятърът леко подкача полата ти.
         - После бавно тръгвам да си ходя.
         - И неусетно влизаш в колата ми.
         - И неусетно влизам в колата ти?… Може. Защо не?
         - Защо не, наистина.
         - Ех, хубаво се получи, сега трябва само да го напишем.
         - Това пък от какъв зор? Нали се забавлявахме?