Из „Меко слънце“

Мария Донева

Случка

 

Такъв чаровник е дъждът.
Красив! Намокрен и окалян,
с ръце, изцапани с ръжда,
се спря – и борчето погали.

 

И борчето с настръхнал гръб
внезапно стана беззащитно.
На устните му с режещ ръб
усмивка спря – и не отлитна.

 

И борчето наостри слух,
пое си дъх, изправи клони.
Усмивката със пъстър пух
като шишарка се отрони.

 

Такъв голям и хубав дъжд
дори веднъж да те погали,
да те допре дори веднъж -
ти няма ли да се похвалиш?

 

 

 

***

 

Не те искам такава,
облечена цялата.
Нека аз съм ти дрехата
и пак аз – огледалото.

 

Нека аз съм леглото ти,
нека аз съм ти книгата,
да съм кърпа, която
до под дупето стига,

 

и водата от душа,
разтопена по шията.
Да те ям, да те пуша,
да те дъвча и пия,

 

и когато, по грешка,
се окажеш без мене
да усетиш – горещо е,
но ужасно студено.

 

А пък аз, остарял,
тих и необитаем,
като пещерен стих,
като къща под наем,

 

без стопани, без мишки,
даже без квартиранти,
по-смутен от разнищени,
разкопчани тиранти

 

да побързам, и лесно
пак при теб да се връщам
за да мога, естествено,
да си те напрегръщам.

 

 

 

Тъгата мина

 

Водата слезе по скалите
и сякаш вдън земя потъна.
А по пътеката измита
тъгата мина, и се спъна.

 

В дланта със борова игличка,
със колене небесно сини,
подаде си ръка самичка,
и се целуна – да й мине.

 

Прищя й се да си поплаче,
но никой нямаше – да види.
Тъгата се засмя, закрачи,
и някъде далеч отиде.