Ето как изглежда животното, скрито в плочките на банята:
         Първо виждам човка, но тя само заблуждава – всъщност е цвета на черен мак.
         Моето кафкианско животно е под цветето – първо решавам, че е вълк, сетне – че е сърна. Прилича на вълк, който е смугъл и безкрайно деликатен – или на сърна, която не е приключила още преображението си в нещо далеч по-хищно.
         Шията продължава в тяло на лисица, лисица, подвижна както в своите котешки сънища.

         Познавам един човек, който е вътре елен.

         Козината му носи изненадващо величавия оттенък на засъхнала кал. Душата му приютява гъсти и свежи зелени гори, в които той обаче се връща само насън. Затова понякога муцуната му е влажна, от песента на сълзите му. Нощем се впуска в галоп с рогата напред. И най-дебелите корени не могат да го спрат.
         Казват, че човешката душа не умее да се вмъква в животинско тяло. И при все това познавам този човек, и той е вътре елен.

         Един саламандър се свива в лицето ми щом заспя.

         Не знам къде се крие през останалото време – между книгите, в дрехите...

         Още съм буден щом усетя хладните му крайници да погалват бузата ми – не достатъчно буден, че да сторя нещо. Скрива се в сянката на страните ми – предпочита лявата – и помежду ни не остават никакви сънища.

         Само една протяжна и летаргична треска.

         Не знам дали този елен ме преследва или аз него.
         Не сме гладни, нямаме нужда от плячка - и при все това не можем да спрем.

         Понякога се усещам с преднина, хващам го в ъгъла, но погледът му недвусмислено казва, че никак не съм близо. Разбира се, използва объркването ми да се гмурне наново в шумата.

         Знам, че един ден ще се свия победоносно в бляскавата му козина с една доволна, морна въздишка. Или просто иска да ме погълне?