Мартин Костов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

ДЪНОТО

 

Мартин Костов

 

 

         Да съм твоето лято, да галя и усещам цвета на кожата ти, допълвайки всеки липсващ неин оттенък на гърдите ти. Гледай ме. Гледай как страдам, въртейки очите си вляво и вдясно. Опъвайки ръцете си усещам мириса на тялото ти. Плъзгам ги по него докато ти настръхваш от силната ми любов. Историята на живота ти приключва днес.
         - Целуни ме. Знам, че те е страх, ти си страхливец.
         Ти си този, когото обичам, този, заради когото полудявам, умирам, възкръсвам и започвам отначало. На километри от теб усещам вкуса на портокал в устните ти. Сърцето ти е лимон. Любовта ми – ябълка, разрязана на две, поръсена със сол и сълзи. По моята рецепта, както ги обичам.
         - Чакам те!
         Чакам те цяла вечност. Чакал съм те и ще те чакам цял живот.

 

    Любовта ми - студена лимонада
    От кръвта в кухото ти сърце
    Убитата ми вяра - разрязана ябълка
    Бъдещето - сол
    Без теб

 

         Чакаш да умра или просто искаш да ме гледаш луд. Да се разболея от рак, или да ме бутне кола. Да бъда беззащитен и да страдам. Какво искаш? Искаш да умра и тогава на моя гроб, да ми кажеш, че ме обичаш.
         - Какво си ти? Защо не ми кажеш, какво мислиш, усещаш, чувстваш, помирисваш, вкусваш и искаш.
         От мен. От теб. От нас.
         Оставяш петна по мен. По болната ми душа. Тя е гола и боса. Топла и студена. Жива и мъртва. Обичам те, както никога преди не съм докосвал.

 

    Липсват ми ръцете ти
    Дъхът ти да се разхожда по мен
    Устните ти да ме парят
    Когато те убивам ме целувай

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 18. декември 2013 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [e-zine и виртуална библиотека]