Мартин Костов
поезия
Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература
Валиш Попивам всяка твоя част Топла и студена Ситна и тъмна
Бавен сън Пеперудите умират Аз след тях
Усмивката ти е моят ден Ден на слънцето Луната Гали лицето ти Преди да умра
Сякаш си тук Няма те Лицето ми е Празна стая Запустяла къща Недоизчистена квартира
Боли ме От ножа От теб Мен Далеч от слънцето Те галя
Слънцето не спира Целуваш ме по-топло от него
Гали ме Колкото и да съм далеч Целуни ме Дори и да не ме виждаш Събери частите от мен Залепи ги и съм твой
Вечерта е млада Мека като теб Красива и бавна Като смъртта ни
Тишината в стомаха ми изтича Горе за да я последвам Долу високо далече от теб
Падам и млъквам Късам топлите си вени Пресичам тялото си
Да можех Да препускам през минутите с теб Да помириша утрото И като на птица Сълзите ми да съхнат в тишината
Бреговете плаваха Курвите въртяха свирки Руснаците си спукваха задниците от ебане Пишех писмо
Лази Да те усещам По врата ми Как дишаш и спираш
Стаите мълчаха Вратата имаше силна кашлица Стълбите слизаха И се качваха до мен
Мостът е толкова нагоре Ако падна Спира часовникът Сърцето Аз и ти
слънцето лети над нас стъпките ти ме целуват където те търся без да те намирам умирам сякаш съм умирал цял живот
Не мога да се събера В тялото си Където крещя Като малко дете
времето ти ме гали мирише на слънчева зима под кожата когато ме целуваш ръцете ти са на косата ми
няма да е днес утре ще е късно гледам сякаш никога не съм те виждал вътре в мен сърцето удря костите няма ни голи преди да заспим
Броя се в дните Сякаш оставам Сух Пред скъсаните ти панталони
Ръката вляво Вдясно Където танцувахме Сякаш в облаците Се отдавахме На себе си
гардеробът крие всички мои вени изглажда присъдата за смъртта на цветята гледам дрехите си вкопчили се в кожата ми под масата пчелите плачат
И телефоните
Те са като теб Мъртви Безгрижни Потни Голи Теб Мен
Неотдавна времето беше задимено
Електронна публикация на 30. декември 2014 г.
© 1998-2026 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!