Мартин Костов

смъртта – недоносена и новородена

искам да умра на музиката й да се разлея по целия текст да влезна в главата й да чувам гласа й да мога да прочета мислите й да се чукаме и обичаме   искам я   искам косата й на раменете ми ръцете на врата устните върху моите погледа по мен и с всяка извивка на тялото да идва все по към моето

понякога в сънищата си не търся нищо освен спокойствие глътка в тъмнината и в собствените си мисли и от отчаянието превръщам сълзи които се разбиват като кораби в айсберг по скулите ми

вече почти не усещам присъствието ти - а само болката в ръцете ти и в останалата част от тялото усещам как с игла драскаш кожата и как присвиваш очите си приспиваш сънищата си и сипваш водка нахранил кризата която искаше да овладее съзнанието ти   ти я спря ти я уби страх те е повече от нея

ти си онзи въглерод без който дробовете ми отказват да живеят

ако ми позволиш да те погаля и отвориш очите си докато с върха на пръстите си те пипам –   ще спра да дишам   за да те чувам как го правиш по добре от мен

ела и взимай взимай по много взимай с шепи взимай от душата от сърцето от мен   но от спомените недей

само се отпусни в ръцете ми и ще видиш как цъфтят сънищата   само ме погледни в съня си и ще видиш колко високо можем да летим   само не спирай да дишаш за да може да сме щастливи колкото повече може   повече искам

знам че не е просто но не затваряй очите си не изстивай не плачи недей да мълчиш и недишаш също   говори ми