Мартин Стефанов

проза

Литературен клуб | страницата на автора | съвременна българска литература

 

 

ВЕЧНИЯТ ПОЛЕТ НА СЪЗНАНИЕТО

 

Мартин Стефанов

 

 

         Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

 

 

 

         Събуди се и се изтърколи по гръб. Остана така за около пет минути, след което си погледна часовника. Шест. Както обикновено. Навън беше притъмняло – тежки сиви облаци затискаха покривите на сградите. Реши, че няма смисъл да бърза да става в такова време. Вместо това зареди един диск в стереото, взе си книгата и се върна в леглото. Разгърна страниците и потъна в текста. Беше я чел няколко пъти и все по това време на годината – в началото на юни, когато понякога навън притъмнява за около седмица и се изсипват страховити порои.
         Когато музиката спря, той остави книгата и стана. Отиде в банята и си изми хубаво лицето. После се погледна в огледалото. Не се беше бръснал от близо седмица, но не виждаше защо да го прави и сега. Косата му също беше израснала, обаче като че ли и това не го засягаше. Изми си зъбите и отиде в кухнята. Направи си кафе и седна на кухненската маса. Прозорецът в кухнята гледаше към малък вътрешен двор, заобиколен отвсякъде с ниски сгради. Сега в двора беше страшно тихо, само една котка се прокрадваше между две малки сливови дръвчета. В никой от останалите прозорци не забеляза каквото и да е движение, само нечие самотно пране. Беше петък, работен ден, и сигурно всички пиеха кафе, преди да излязат на работа, на пазар или за да заведат децата на детска градина. Привечер голяма част от тях нямаше да се приберат, а щяха да заминат някъде извън София. Предстояха два спокойни дни.
         Той стана, за да направи загрявката си – първо раздвижи всички стави в тялото си, като започна отгоре надолу, а после изпълни няколко упражнения за динамичен стречинг – и излезе навън. Всеки ден бягаше по пет-десет километра. Така поддържаше формата си, откакто преди три години прекрати състезателната си кариера. Неговите дисциплини бяха бяганията на дълги разстояния и най-вече маратонът. Беше сред най-добрите маратонци на планетата, което доказваха многобройните медали, включително от олимпиада и световни първенства. Все още държеше и световния рекорд. Преди три години обаче му се наложи да спре, по здравословни причини – бяха му открили някаква много странна и рядка аномалия на сърцето. Това беше нещо, което се появи изведнъж, без никакви предварителни индикации. Всъщност пристъпите се проявяваха периодично и непредвидимо. Усети ги особено тежко при няколко интервални и темпови тренировки, което го накара веднага да се консултира с лекаря си. Той го препрати към друг специалист, вторият – към трети и така обиколи половин Европа. Никой не можеше да даде точно обяснение за онова, което се случваше със сърцето му. Накрая обаче всички се обединиха около това, че не може да продължи активната си спортна кариера, което беше голям удар за него на тези години. За щастие тези проблеми не го възпираха напълно от спортни активности, но му беше абсолютно забранено да се натоварва интензивно на висока скорост.
         И така, сега бягаше по малко всеки ден, но не го правеше само заради поддържането на форма или по навик. Обичаше бягането, защото тогава в главата му се стрелкаха невероятно концентрирани късове мисловна материя и беше по-съсредоточен от всякога, в едно състояние на привиден хаос, където нямаше граници. Е, понякога бягаше, без да мисли за нищо. Просто се фокусираше върху дишането и пулса си, сякаш се спускаше в себе си. Днес се отнесе – нито мислеше за нещо, нито следеше тялото си, само поставяше краката си един пред друг и наблюдаваше пейзажа.
         Върна се вкъщи ободрен и се изкъпа. След като излезе от банята, си приготви закуска, която изяде на тишина и спокойствие в кухнята, докато наблюдаваше плавното течение на реката от облаци в небето.
         Като приключи, си наля чаша вода и седна пред компютъра, за да си провери електронната поща, както и всички останали канали за информация. Сега работеше като треньор – най-вече с любители. Бягането беше добило особена популярност и всички искаха да участват в разни състезания и да се чувстват като истински спортисти. В това, разбира се, нямаше нищо лошо, но някои хора се вживяваха твърде много в тази си роля, на което той гледаше с известна тъга.
         Беше успял да запази и част от спонсорите си, които от време на време го търсеха за разни рекламни кампании и видеа. Получаваше и покани за участия в телевизионни програми и други подобни изяви. Сега, след като беше прекратил кариерата си, тези доходи бяха особено важни. В момента живееше главно от спестяванията си, които беше реинвестирал в различни начинания и даваха прилична доходност. За щастие кариерата му беше успешна, а пък и не беше особено претенциозен и можеше да си позволи малкия си апартамент, малката си кола, колекцията от дискове и библиотеката.
         Докато чакаше каналът в Ютюб и страниците във Фейсбук и Инстаграм да се заредят, си провери телефона. Нямаше никакви обаждания. Нямаше и електронна поща. Прегледа набързо какво му бяха изпратили няколкото души, които тренираше, отговори им и качи ново видео, което беше заснел за един от спонсорите си – компания за хранителни добавки. След това затвори компютъра и се отпусна назад в креслото.
         Сети се, че докато приготвяше закуската, беше видял, че хладилникът е празен и реши да отиде на пазар. Не го беше правил от няколко дни и беше крайно време. Придърпа един лист и започна да прави списък, който излезе по-голям, отколкото очакваше. Това обаче дори го зарадва – обичаше да пазарува за вкъщи. Изкара колата от подземния паркинг и потегли. Най-напред отиде на пазара, където взе плодове и зеленчуци, а след това се насочи към супермаркета. Там се погрижи за всичко останало и когато приключи, задната седалка на колата беше толкова пълна, че му се наложи да сложи един плик и на седалката до себе си. Реши, че може да отскочи и до музикалния магазин, за да си купи един излязъл наскоро албум, за който прочете в музикалното списание, което следеше. Пусна го нетърпеливо на връщане в колата и по някое време усети, че нарочно не се прибира, за да може да го изслуша до край.
         Когато се върна и сложи нещата от пазара по местата им, си отвори една бира (не го правеше често, но винаги държеше един стек в хладилника) и седна във всекидневната. Навън бе все така облачно, а облаците се отразяваха във витрината със спечелените от него медали и купи. Допи си бирата и отиде в кухнята, за да си приготви нещо за обяд. С уверени движения белеше зеленчуците, режеше ги и ги подреждаше на купчинки, вадеше и прибираше в шкафовете тигани, тави, чинии и купи. После включи котлона и започна една по една да приготвя нарязаните съставки. След това отвори и фурната, където сложи току-що замесения хляб да се пече. Докато чакаше хлябът да се изпече, прегледа този път на телефона си обратната връзка от своите клиенти, както и реакциите в социалните мрежи.
         След обяда, включи пералнята и се върна с книгата в креслото, от което ставаше само за да смени музиката в стереото. Следобедът мина така – в четене и слушане на музика. Привечер реши да се поразходи. Наметна си блузата, защото беше захладняло, и отиде в Борисовата градина. Не валеше и изглежда нямаше да вали днес, но небето все още беше покрито с облаци, които придаваха особен матов оттенък на зеленината в парка.
         На вечеря дояде каквото беше останало от обяд и отново седна с книга в ръка и телефона до себе си. Два часа по-късно изгаси лампата, легна си и заспа.

 

 

         ***

 

 

         Съботата и неделята прекара по подобен начин – бягаше все така леко отнесен, готвеше по обяд, четеше и слушаше музика. В събота след бягането реши да изчисти апартамента. Започна от бърсането на праха, понеже отнемаше най-много време – имаше доста книги, немалко дискове, а и витрината с трофеите. Вадеше от мястото ѝ всяка книга, всеки диск и ги забърсваше внимателно, а след като забършеше и полицата, ги връщаше по местата им. Докато правеше това, следеше бегло световното първенство по плувни спортове, което вървеше по телевизията. Като приключи с праха, пусна прахосмукачката, а след това изми пода и банята. През цялото време, докато чистеше, прозорецът във всекидневната беше отворен и оттам полъхваше свеж ветрец, който по някое време се смеси с аромата на дъжда, завалял по обяд.
         Вече по тъмно, след вечеря, седна на масата в кухнята и така, на загасено, наблюдава вътрешния двор и прозорците на останалите сгради. В едва три-четири от тях светеше, а дворът поглъщаше жадно тихо леещия се дъжд. Прането беше събрано, а от котката нямаше и следа. Допрочете книгата, която беше започнал, преди да угаси лампата и да заспи под звуците на дъжда, който все още не беше спрял.
         В неделя отново стана в шест и нещо и отвори прозореца. Беше спряло да вали, но все още беше облачно. След бягането и закуската реши да изгледа някой филм. Така както обичаше да препрочита определени книги, по същия начин обичаше да гледа повторно и любими филми. Същото направи и сега. После пак седя и гледа двора, сготви набързо, а следобедът прекара пред телевизора – в гледане на плуване. Привечер се разходи из парка, прегледа отново социалните мрежи и заспа.

 

 

         ***

 

 

         В понеделник нещата се промениха. Това обаче се случи по-късно през деня. Както обикновено, след като стана, излезе да побяга и закуси. След закуска прегледа бяганията на своите клиенти, написа им няколко отзива и реши да отиде да плати някои сметки. Да, можеше да го направи и онлайн, но предпочиташе да отиде до офиса на разплащателната фирма лично – за да убие малко време, а и за да размени все пак няколко думи с някого. Освен това после трябваше да се отбие и в банката, за където вече имаше уговорен час.
         Качи се в колата, пусна си музика и потегли. Когато пристигна в банката, там вече го очакваха. Беше техен клиент от десетина години и присъствието му при уреждането на финансовите въпроси си беше почти формално, но той просто обичаше да решава тези неща лице в лице. От около две години насам за неговите интереси се грижеше дама на име Диана. Тя беше на неговите години, имаше съвършено тяло и черна коса. И не се интересуваше от лека атлетика.
         В банката приключи за нула време и скоро беше отново в колата си. Запали мотора и потегли. Провираше се в малките централни улички, скривани от сенките на старите дървета, и слушаше музика. Чувстваше се комфортно. Така както се чувстваше комфортно и в малкия си апартамент с колекциите от книги и дискове.
         Когато се върна, за негова изненада в пощенската кутия го очакваше издут плик, формат А4, с емблемите на родната, международната и още една (гръцката) федерация по лека атлетика. Чудеше се защо ли му пишеха. Вярно, не беше изгубил съвсем връзките си с федерациите, както и с някои от състезателите, и все още получаваше поздравления за рождения си ден, покани за разни гала-вечери и дори билети за състезания. Годината обаче не беше олимпийска, а и отдавна не му бяха писали.
         Прибра се и остави писмото във всекидневната. Реши, че ще го отвори по-късно. Отиде в кухнята и се зае да си приготви обяд. Както обикновено, съсредоточено чистеше и режеше продуктите, движеше се премерено и умело между шкафовете и печката и от време на време поглеждаше през прозореца към малкото вътрешно дворче.
         Докато миеше чиниите, телефонът иззвъня. Габриел. Габриел беше най-добрият аржентински маратонец в последните години и един от топ състезателите в света въобще. Неведнъж бяха бягали рамо до рамо, а Габриел продължаваше да се състезава и сега.
         – Здравей, Габриел!
         – Здравей! Как си, приятелю? Как я караш напоследък? Не сме се чували от…
         – … от рождения ми ден. Добре съм. Карам я спокойно, без излишно напрежение и нерви.
         – Ха-ха, все още ли готвиш така вкусно? Сигурно си качил някое и друго кило, а?
         – Ще трябва да те разочаровам, приятелю. Не съм напълнял и с един грам. – И наистина беше така. Дори след като спря да се занимава професионално, той продължи да внимава какво и колко яде. Пък и не беше спрял да тренира. – Ти как си?
         – Добре съм – чу се от другата страна на слушалката. – В момента съм в Испания. Знаеш ли, днес получих едно много интересно писмо от федерацията. Странното е, че ме откриха дори тук, в Испания. Би трябвало и ти да си получил.
         – Да, получих някакво писмо, но все още не съм го отворил.
         – Хм… Става въпрос за много странно… състезание. Най-добре го отвори и после може да се чуем отново.
         Докато отваряше плика, си даде сметка, че разговорът с Габриел беше първият разговор, който водеше от доста време насам, като изключим по-скоро протоколните приказки с човека от музикалния магазин и момичето в банката. В известен смисъл се почувства странно, макар и не необичайно, когато затвори. Просто нещата така се случваха.
         В плика имаше два наръча с листа, също формат А4 – единият на български, а другият на английски език. Те съдържаха покана, адресирана до него, за участие в едно събитие извън календара на Международната асоциация на федерациите по лека атлетика и описание на въпросното събитие. Описанието беше обширно. Ставаше въпрос за… състезание, в каквото не беше участвал досега. Подобни покани бяха разпратени до десетимата най-добри маратонци от близкото минало и настоящето, за да участват в бягане без точно определен край – бягане от типа „last man standing“. Те трябваше да пробягат колкото се може по-голямо разстояние, но не по-малко от 42,195 км, като в замяна спонсорът на състезанието щеше да даде по 1000 долара за всеки пробяган километър, които щяха да отидат за благотворителност. За всеки от участниците имаше предвидена шестцифрена премия. Бягането трябваше да се проведе в края на септември в Гърция и щеше да следва класическия маршрут на Атинския маратон.
         Остави и последния лист на масата и се загледа в двора, където прането отново се беше появило. Що за бягане щеше да бъде това? Как така без крайна цел? Добре му бяха известни този тип състезания на ултра дълги дистанции, но никога не беше участвал в нещо подобно. Чудеше се как ли щяха да протекат нещата след четирийсет и втория километър? Бяганията на дълги разстояния по начало са състезания със самия себе си и едва след това – с конкурентите. Но как ще изглежда бягането след четирийсет и втория километър? Дали всеки щеше да се стреми да издържи повече от останалите или някои щяха да се откажат? Е, те нямаше да се състезават в буквалния смисъл на думата, но все пак трябваше ли да се надбягва с тях. Броят на участниците също беше притеснителен. Никога не беше участвал в състезание с толкова малко участници. Имаше нещо странно в цялата история. Международната асоциация не стоеше зад организацията. Някой просто ползваше името и реномето ѝ. Името на човека или компанията, които стояха зад всичко това, обаче не беше упоменато.
         В случай че решеше да участва, договорът го очакваше в родната федерация. Това означаваше, че ще трябва да започне много сериозни тренировки. Все пак не беше пробягвал маратонската дистанция от наистина много време, а и нямаше никакъв опит в ултрамаратоните. Щеше да му се наложи да премине медицински тестове и какво ли още не. Реши, че би било добре да го обмисли ден-два.
         Обади се на Габриел, който му каза, че също обмисля предложението. Разбира се, притесняваха го същите въпроси, но отговори засега нямаше. Предизвикателството обаче беше огромно и по всичко личеше, че и двамата май вече са взели решение. Разбраха се да се чуят и с останалите от списъка.
         След като приключи разговора, се изтегна в креслото си и отвори нова книга, която обаче също така вече беше чел няколко пъти. Писмото лежеше на масичката до него, а той четеше и слушаше музика. Не искаше да мисли повече за това състезание днес. Чете до вечерта, когато стана колкото да вечеря и после отново се настани с книгата във всекидневната. Някъде около десет я затвори и угаси лампата. Заспа почти веднага.

 

 

         ***

 

 

         Когато се събуди на следващата сутрин, знаеше, че ще участва в бягането, но това решение май го беше взел още вчера. Предизвикателството беше огромно, а и беше любопитен да разбере как точно ще протече състезанието. Затова и не се учуди, когато по-късно същия ден разбра от Габриел, че всичките десетима поканени планират да вземат участие. Освен всичко друго обаче, той искаше да изпита себе си. Отдавна не беше участвал в сериозни бягания и сега трябваше да провери дали ще се справи.
         Половин час по-късно, докато бягаше в парка, из главата му се носеха съвсем неопределени и безформени късове от разни представи за предстоящото състезание, както и спомени от минали бягания. Но зад абсолютния хаос от разпокъсани визии всъщност стоеше една цялостна и монолитна идея – за бягането без крайна цел, за движението без крайна цел. Отвъд всякакви граници и бариери. Точно като вятъра.
         Този ден почти не усети как е пробягал десетте километра. Върна се, взе си душ и си приготви набързо закуска. След това запали колата и отиде във федерацията, за да подпише договора. Това отне повече време, отколкото предполагаше. Не само че имаше хора, които на всяка цена искаха да си поговорят с него, тъй като не го бяха виждали от месеци, но и документите не бяха никак малко. Състезанието щеше да се предава пряко по телевизията, така че имаше да се уреждат такива досадни подробности като телевизионни права, спонсорство и така нататък. Основният медицинският преглед щеше да се състои няколко дни преди състезанието, а периодично трябваше да дава допинг тестове.
         От федерацията се отправи към НСА, където щеше да се срещне с Марина. Беше решил да я изненада. Навремето тя се състезаваше в средните бягания и тройния скок. Спря горе-долу по същото време, когато и той приключи кариерата си. Сега преподаваше в НСА. Подобно на него, живееше сама в малък, но спретнат апартамент. Въобще имаха доста общи неща. Е, не беше запалена по музиката, но затова пък обичаше киното и гледаше купища филми. Това беше нейната мания.
         Двамата не живееха заедно, тъй като по някакъв странен начин самотата и самостоятелността ги привличаха, но се виждаха много често. Обичаха да се разхождат, да бягат заедно, да разговарят. Макар че се чувстваха отлично и когато просто седяха един до друг и мълчаха, потънали в собствените си мисли. Понякога обаче минаваха по две-три седмици, без да се видят, и тогава като че ли самотата ги заболяваше.

 

 

         ***

 

 

         Паркира колата, изгаси мотора и за миг се облегна замислен на волана. После излезе и отиде да потърси Марина. Намери я на стадиона. Стоеше с хронометър в ръка и наблюдаваше внимателно група младежи, които въртяха обиколки. Беше облечена в син спортен клин, ластичен потник и маратонки. Няколко минути постоя така, съзерцавайки стегнатото ѝ тяло. Приближи се бавно едва след като младежите за пореден път минаха покрай нея.
         – Здрасти!
         – Здравей! Защо не ми каза, че ще идваш?
         – Исках да те изненадам. Кога ще се освободиш, за да се видим?
         – Няма да мога преди шест. Днес имам доста ангажименти. Но после съм напълно свободна. И утре – също.
         Той си погледна часовника. Беше един и малко.
         – Значи да се поразходя и да мина да те взема към шест?
         – Най-добре. Извинявай, но не мога по-рано.
         На тръгване я шляпна по дупето, а тя само му хвърли един закачлив поглед. Групата от младежи мина отново покрай нея.
         Имаше няколко часа на разположение. Реши да се върне в центъра и да хапне някъде. Отби се в едно малко заведение зад Университета, което посещаваше от време на време. Седна до прозореца и си поръча два сандвича и сок. Изяде сандвичите много бавно и съсредоточено. По малката уличка отвъд стъклото се случваха безброй малки неща: раирани котки стъпваха крак пред крак по сивите павета, вятърът побутваше кутия от цигари, а всеки минувач носеше със себе си своя малък свят. Липите цъфтяха.
         Наяде се и поръча още един сок. Погледна си часовника – малко след три. Плати и излезе навън. Беше крайно време да се подстриже. Знаеше един салон наблизо и затова остави колата. Салонът беше почти празен и пет минути по-късно вече седеше на стола. В момента, в който видя косата си да пада по пода, се почувства някак спокоен. Не знаеше защо, но полека го обземаше спокойствие.
         Докато го подстригваха, навън отново бе заваляло и му се наложи да притича до колата, преди положението да е станало сериозно. Затвори вратата и почти веднага сякаш небето се отвори. Заваля като из ведро, а на него му се искаше просто да си седи вътре и да гледа как дъждът облива улицата – сградите, колите, дърветата, пътните знаци… Всичко се покри с тънък слой късчета облаци. Седеше, гледаше навън и слушаше тропота на дъжда.
         Потегли чак когато пороят съвсем отслабна. Беше почти четири часа. В този момент не му хрумваше нищо по-добро за правене от това да обикаля из града с колата и да наблюдава как дъждът го е променил. Караше полека във все по-засилващия се трафик и наблюдаваше отворените чадъри, капещите улуци, изведените на разходка кучета с мокра козина… Нямаше нищо ново, разбира се, и тъкмо това му харесваше. Успокояваше го. Сякаш дъждът валеше бавно и напоително в собствената му душа.

 

 

         ***

 

 

         Върна се в НСА към шест без двайсет. Имаше още време, така че отпусна седалката назад и затвори очи. Навън беше все така притъмняло. За кратко задряма, а от съня го измъкна затварянето на вратата и миризмата на шампоан за коса. Марина тъкмо се беше настанила до него.
         – Ха-ха, подстригал си се. Значи така си уплътнил времето. Обаче брадата не си я махнал, добре изглеждаш така.
         – А пък ти изглеждаш страхотно – каза той. И Марина наистина изглеждаше страхотно. След това двамата се целунаха продължително, а той много хареса, че отново усещаше топлината на устните ѝ. – Липсваше ми – продължи и едва тогава отделиха устни.
         – И ти на мен – отговори тя и отново го целуна. – Какво ще правим сега? Умирам от глад. Знаеш ли къде ми се ходи? В иранския ресторант на „Ангел Кънчев“.
         – Значи отиваме там. – Докато се измъкваха от комплекса на НСА, той пусна съвсем тихо музиката в колата.
         – Как прекара последните две седмици? – попита Марина.
         – Както обикновено – бягам, чета, слушам музика и готвя. През тази седмица не съм разговарял почти с никого, като изключим Габриел, и се чувствах малко празен. Като че ли с годините това чувство се засилва.
         – Май и с мен е така, защото и аз все по-често го чувствам. Знаеш ли колко се зарадвах днес като те видях.
         – Аз също.
         Известно време седяха в мълчание и сякаш се бяха съсредоточили в стоповете на автомобилите пред тях. Марина първа наруши мълчанието:
         – Как е Габриел?
         – Добре е. Интересно е, че питаш. Мислех да оставя това за по-късно, но май не пречи да ти разкажа и сега. – Той ѝ разказа подробно за писмото с предложението за участие в странното състезание. Когато приключи историята, те вече затваряха вратите на колата, паркирана до училищната ограда на „Ангел Кънчев“.
         – Значи ще участваш? – попита Марина с глас, който сякаш беше продължение на неговата история.
         – Да. Предложението е твърде примамливо. Не можах да устоя на изкушението, а и предизвикателството е голямо. Очаква се всички останали също да приемат.
         – И не те ли интересува кой точно стои зад организацията? На мен би ми било много любопитно.
         – Ами, първоначално и аз се зачудих, но в крайна сметка установих, че не ме интересува толкова. Повече се чудя как ще протече самото състезание. Човек все пак има предел на възможностите си. Не може да бяга вечно. А без крайна цел е много странно. Наистина, запознат съм с ултрамаратоните, макар и да не съм участвал, но там има финал, а тук – не.
         Той ѝ отвори вратата и те влязоха в ресторанта. Настаниха се на маса за двама и зачетоха менютата, които веднага им донесоха.
         – Не знам – започна Марина. – Наистина е странно, но май единственият начин да разбереш, е като участваш. В края на краищата винаги можеш да спреш.
         – Така е, предполагам. Но доколкото се познавам…
         – Знаеш ли? По-добре не го мисли от сега. Ще го мислиш, когато му дойде времето. Сега е важно да се подготвиш. Всъщност, трябва ти подготовка като за ултрамаратон.
         – Да. И точно за това исках да говоря с теб. Можеш ли да ми помогнеш с подготовката?
         – Аз!? Та с какво мога да ти бъда полезна аз? Пък и ти винаги си се справял чудесно сам. Не познавам по-дисциплиниран състезател от теб. В краен случай би могъл да се обърнеш към професионален треньор.
         – Да, знам. Но… виж, започвам да губя връзка с действителността. Живея съвсем откъснат, а сега и това състезание. Нещата започват да губят своите очертания, размиват се и вече не знам кое какво е. Някой трябва да ме хване, ако пропадна в нищото. Може ли да го направиш?
         – Разбира се. Като се замисля, и на мен ще ми се отрази добре.
         – Благодаря ти!

 

 

         ***

 

 

         По време на вечерята не засегнаха повече темата. Говориха за НСА, за нейните съседи и други подобни неща. След вечеря си поръчаха по кафе и просто седяха и слушаха приглушената фонова музика. Десетина минути по-късно платиха и си тръгнаха. Решиха да отидат на кино. Отдавна не бяха ходили заедно. Докато изкараше колата, той направи една-две не много разрешени маневри в малката еднопосочна уличка, за да избегне заобикалянето и след пет минути бяха в близкия мол.
         Попаднаха на някаква средно добра семейна драма. Филмът разказваше историята на алкохолизиран мъж на средна възраст, чието семейство се разпадаше. Той обаче не можеше да определи защо филмът му изглеждаше средняшки – дали заради обикновения сюжет или заради малко стереотипния начин, по който се развиваше действието. Но пък откъде можеше да знае как точно трябва да се разпада едно семейство. Предположението за обикновеността на сюжета също беше много несигурно. Какво обикновено можеше да има в разпадането на няколко живота? Ядоса се на себе си и започна да гледа филма по-внимателно.
         По-късно, вече в колата, Марина заговори първа:
         – Как ти се стори филмът? – попита някак нехайно тя.
         Той ѝ разказа с възможно най-много подробности какво му беше минало през главата, докато седеше в тъмното.
         – Май си прав. Как ли биха изглеждали нашите животи в някой филм?
         – Сигурно по същия начин – обикновено и клиширано. Такъв е животът – обикновен и клиширан. Е, ние щяхме да приличаме повече на герои на Харуки Мураками – каза той накрая и се усмихна.
         – Да, вярно.
         Когато влязоха в неговия апартамент, Марина най-напред обиколи всички стаи, а след това се настани на дивана във всекидневната. През това време той отиде до кухнята и от хладилника измъкна две леденостудени бири. После се настани до нея. От спалнята се чуваше тиха музика.
         – Колекцията е нараснала – отбеляза Марина, след като си казаха наздраве.
         – Е, да, тя постепенно се увеличава. Знаеш, че купуването на музикални дискове ми е едно от любимите занимания. И аз дори не мога да обясня как точно с случи така.
         – Не е и нужно. Хубаво е, че имаш нещо такова. То е като с филмите при мен. Обаче ми обясни друго – как така не ти омръзна винаги да чистиш и подреждаш? Виж колко е чисто – каза тя и посочи наоколо.
         – Ха-ха, познаваш ме. Такъв съм.
         – Да, познавам те. Може би трябваше да идем у нас, че да поизчистиш – смигна му тя.
         – Е, и утре е ден.

 

 

         ***

 

 

         Той пръв я погали по крака, или по-точно сложи показалеца и средния си пръст върху бедрото ѝ така, че да изглеждат като човек, и започна да се „разхожда“ нагоре. Тя се засмя, а той прокара длан по вътрешната част на бедрото ѝ и двамата се преместиха в спалнята.
         Събуди се посред нощ. Навън все още бе тъмно. Надигна се леко през Марина, която спеше върху лявата му ръка, за да види колко е часът. Четири и половина. Отпусна глава върху възглавницата и остана да лежи така в тъмното. Всичко беше толкова спокойно в притихналия апартамент. Чуваше се единствено звукът от хладилника, който бръмчеше монотонно.
         Остана да лежи така, загледан в сивотата на тавана, и да слуша звука от хладилника, който се смесваше с шумоленето на вятъра в клоните на дърветата навън. Много обичаше този период от годината – когато през юни времето се заоблачаваше за около седмица, а температурите падаха с десетина градуса и това беше последната глътка свежест преди да настъпят летните жеги.
         Извърна се към Марина и известно време я гледа, докато спеше. Косата ѝ се беше разпиляла по възглавницата и лицето ѝ. Изглеждаше безкрайно спокойна. Като я гледаше така, и него започна да го обзема спокойствие, примесено с усещане за безкрайна лекота. Чувстваше се като сух есенен лист, носен от планински поток.
         Беше решил да не става, за да не я събуди, но изведнъж страшно ожадня. Измъкна внимателно ръката си, нахлузи си боксерките и отиде в кухнята. Спря се само за миг на вратата и се обърна. Обичаше да я гледа как спи.
         Седна на кухненската маса с кана вода и една чаша. Пиеше и гледаше малкия вътрешен двор, където вятърът си играеше с вейките на една брезичка. Все още беше тъмно, но звездите върху парчето небе над покривите бяха избледнели. Скоро щеше да съмне. И все пак в обръча от сгради около дворчето нито един прозорец не светеше. Дали имаше и други, които седяха в тъмното и гледаха отсрещните сгради? Чу шумолене на чаршафи и тихи стъпки от боси крака. Марина постави малката си топла ръка върху рамото му.

 

 

         ***

 

 

         Той се събуди пръв и някъде към шест и петнайсет стана. Докато се измъкваше от леглото, Марина се размърда и измърка.
         – Да приготвя ли кафе и за теб? – попита той.
         – Мхм – отвърна тя и се претърколи по корем.
         Десетина минути по-късно двамата седяха на терасата в хола и пиеха кафе и прясно изцеден сок. Музиката от стереото се смесваше с шума от активизиращия се уличен трафик, а слънчевите лъчи полека плъзваха из града и по всичко личеше, че дъждовните дни са отминали. И двамата бяха изпаднали в някакво приказно спокойствие и на него му се прииска да започнат подготовката още днес.
         – Какво ще кажеш да започнем от днес? – попита той, загледан в преминаващите автомобили.
         – Защо не? Може. Днес нямам ангажименти в академията.
         – Ами, аз всъщност мислех да правим част от тренировките тъкмо там. Ще е удобно и за теб. И като цяло ще се уреди лесно, понеже познават добре и двама ни.
         – Идеята май не е лоша.
         – И… виж, понеже наистина трябва да се подготвя и ще тренирам всеки ден, си мислех, че може би ще е добре да… Искам да се преместиш тук. Поне на първо време де. Не е само заради тренировките – добави той и се обърна към нея. – Какво ще кажеш?
         – Ще кажа, че можем да опитаме – отговори тя и се усмихна, а на него му се стори, че нямаше нищо пресилено в тази усмивка. Беше си съвсем непринудена.
         – Да, да опитаме. Пък и не е задължително да бъдем все тук. Бихме могли да се преместим и у вас.
         – Разбира се.
         След това двамата изядоха по едно енергийно десертче, облякоха се и излязоха. Запромъкваха се с малката му кола в сгъстилия се трафик към НСА.
         – Добре де, наистина ли не ти е любопитно кой стои зад това състезание – попита Марина след известно мълчание.
         – Не. Наистина. Това не е толкова важно. Поне засега, де. Повече ме интересува как ще как ще се развие самото бягане.
         – Е, сигурно зависи и от останалите. Може да пробягат четирийсет и двата километра и да се откажат.
         – Да, но едва ли всички ще се откажат, а дори и да го направят, в крайна сметка от мен зависи колко точно ще бягам. Не знам кога ще реша да спра. Пък и това не е състезание за време и при положение, че бягаш по-бавно, колко дълго може да продължи това? Колко часа? Четири? Пет? Шест? Или повече? Има състезания по 24, по 48 часа, че и повече.
         – Не знам.
         – Точно това ме вълнува най-много.
         – А ти ще можеш ли да бягаш толкова дълго? От много време не си го правил. Вярно, че оттогава насам не си имал проблеми, но все пак.
         – Не знам. Не мога да ти кажа. Ще видим какво ще покажат изследванията. Не съм имал пристъпи отдавна, може би от около две години. Освен това аз все още бягам с добро темпо като за любител, по десетина километра дневно. Мисля, че онези проблеми са вече отминали, макар че не съм убеден. Затова и ще е добре да тренирам в НСА, защото там ще мога да разчитам и на медицинска помощ.
         – Е, ще видим – отвърна Марина.

 

 

         ***

 

 

         С това изчерпаха темата и повече не я засегнаха, докато пристигнаха в НСА. Там нещата се уредиха бързо. Марина преподаваше там, а него го познаваха добре и не бяха необходими никакви допълнителни обяснения. След това и двамата се преоблякоха и влязоха във фитнес залата. Направиха кратка серия от упражнения, по-скоро с цел да загреят, като всеки следеше сериите на другия и го подпомагаше. После излязоха на пистата, където планът беше най-напред да започне той. Решиха като за начало да се придържат към стандартните за него километри.
         Бягането го погълна изцяло и за пръв път от много време насам накъсаните му и безразборни мисли напълно отстъпиха място пред самото движение. Единственото, което имаше значение сега, беше това да мести краката си един пред друг според планираното темпо, да внимава за всяко вдишване и издишване, за всеки удар на сърцето си и да слуша гласа на Марина, която му съобщаваше данните за сплитовете и пулса в края на всяка обиколка. След като приключи, направи кратка поредица от упражнения за разтягане и остана да проследи нейното бягане.
         Стройната ѝ фигура се придвижваше с лекота и грациозност по пистата, но по двете малки бръчици между веждите ѝ можеше да се разбере колко вглъбена бе в това, което правеше. Не сваляше поглед от нея, докато тя периодично минаваше покрай него, при което всеки път долавяше повей от аромата на парфюма ѝ. Това равномерно концентрично движение на облеченото ѝ в електриков клин и боди тяло, заедно с аромата, който се разнасяше, му подействаха хипнотично и замайващо. В един миг усети как всичко наоколо започва да губи контурите си и той се разтваря и потъва в това сладко безвремие, наречено Марина, което го упойваше и изпълваше с щастие.
         След края на тренировката отидоха в сауната, където прекараха двайсет минути в пълно мълчание, изкъпаха се и се качиха в колата.
         – Гладна ли си? – попита той на излизане от комплекса.
         – Като вълк – отговори тя и изръмжа.
         – В такъв случай по-добре да побързам, а?
         – Няма да е зле. Никак даже.

 

 

         ***

 

 

         Седнаха да закусят на масата в кухнята, откъдето можеха да наблюдават малкото вътрешно дворче. Той беше пренесъл своя интерес към това място върху Марина. То беше малко и тясно, с привидно ясни очертания, но както всичко в един град, така и това място се разчленяваше и разпростираше отвъд привидните си очертания. Защото зад прозорците по стените, които ограждаха това пространство, имаше множество стаи, а зад тях – други, с което то се разрастваше отвъд обозримите си предели. Сега вътре беше спокойно. Нищо не се движеше в самото дворче и зад прозорците, които го опасваха. Кой знае обаче какво се случваше зад тях? Чуваха се само няколко птички, но никоя от тях не се виждаше.
         След закуска двамата се преместиха в спалнята, където той спусна щорите, а след това и прожекционния екран и те се излегнаха в леглото. Решиха да гледат „Генезис“, които бяха гледали и преди, но просто много харесваха. Когато филмът свърши, помълчаха още няколко минути, загледани в надписите, които течаха на екрана. Винаги ставаше така и той не знаеше защо се получава това – дали по „навик”, след двата часа прекарани в мълчание, или просто не можеха да се измъкнат от паяжината на филма.
         – Мисля, че вече съм в настроение за готвене – заяви той.
         – А имаш ли някакъв план?
         – Хм. Имам видение – каза той и описа кръгово движение с дланите си около въображаема кристална топка. – Виждам домашен хляб, задушени зеленчуци и пилешко.
         – Ох, добре звучи. Обаче се чудя как така тези видения спохождат все теб.
         – Ами, не знам. Просто идват отнякъде. Никога не съм ги питал откъде. Ето, сега например имам друго видение. Виждам, че за готвенето ще ми трябва помощник-готвач.
         – О, това е любимата ми роля. Много съм добра.
         – Абе и аз имам някакъв спомен, че те номинираха няколко пъти за най добра поддържаща роля в кухнята.
         Двамата се справиха доста бързо с готвенето. Действаха като механици от пит стоп във Формула 1. По едно време, докато вече миеше чиниите, той се спря, погледна Марина и призна най-напред пред себе си, а след това и пред нея, че тя заслужава и номинация за главна роля, особено в този си вид – по тениска и боксерки, с разпуснати коси. Тя се засмя и го бутна по рамото, а той нямаше какво друго да направи, освен да я целуне. Беше пленителна – изглеждаше като смесица от антилопа и пантера, едновременно грациозна, ранима и опасна. Наложи се да разчистят кухненската маса и веднага се проснаха върху нея, целувайки се диво. После се прехвърлиха в спалнята, където прекараха следващия час в приглушената светлина на все още включения проектор, под прорязващите ги слънчеви лъчи, които се процеждаха през дупките на щорите.
         След обяда, с който позакъсняха, седнаха да направят тренировъчния план.

 

 

         ***

 

 

         Kъм пет часа излязоха да се поразходят. Качиха се в колата и се насочиха към южните квартали. Двамата имаха свое разбиране за разходка – обикновено отиваха с колата в някой квартал на града, паркираха я и започваха да кръстосват из уличките. Харесваха тези малки затворени системи – харесваха беседките и трафопостовете между жилищните сгради, кварталните магазинчета и училищата, градинките с катерушки и кръстовищата, миниатюрните площадчета. Обикаляха като в някакъв лабиринт, после сядаха на някоя пейка и наблюдаваха минувачите (обикновено съседи от квартала), а след това отново обикаляха.
         Днес паркираха колата между „Стрелбище“ и „Мотописта“ и потънаха в тесните улички на квартал „Стрелбище“. Често идваха тук – междублоковите пространства бяха малки, като само тук-таме попадаха на някой по-голям паркинг, който обаче не нарушаваше общата картина. Имаше няколко градинки и дори едно малко площадче с читалище, където прекараха близо час, загледани в щъкащите наоколо деца, родителите с бебешки колички, техните приятели и съседи. Преди да се приберат, отскочиха до пазара отсреща, за да го обиколят заедно с онези, които сега се връщаха от работа. Накрая напазаруваха плодове и зеленчуци и тръгнаха обратно към колата.

 

 

         ***

 

 

         На следващата сутрин той отново стана пръв и приготви кафе, както и сандвичи за Марина, която след тренировката щеше да остане в НСА. Подреди много внимателно продуктите върху квадратните филийки черен хляб, които накрая разряза на триъгълници, и постави сандвичите в специална кутия. Отстрани добави една ябълка и шепа ядки.
         През цялото време, докато приготвяше закуската ѝ, Марина го наблюдаваше, наклонила леко глава настрани.
         – Много си мил.
         – Е, не е кой знае какво. Това са само едни сандвичи – отговори той, докато си миеше ръцете. – Пък и знаеш, че ми е приятно да правя такива работи.
         – Обичам те – каза му тя и го прегърна.
         – И аз теб.

 

 

         ***

 

 

         Днес по програма имаше силова тренировка – направи си упражненията във фитнес залата и един петкилометров крос след тях. Когато се разделиха с Марина, той се зачуди какво да прави до три часа, когато щеше да я вземе, за да отидат до нейния апартамент. Реши, че най-напред ще закуси, а след това ще изпере и напазарува.
         Преди да излезе на пазар обаче, провери електронната си поща, където го чакаше единствено писмо от Габриел. Съобщаваше му, че всички поканени са приели да участват в състезанието. Той драсна няколко реда на Габриел, за да му благодари, и затвори компютъра. Добре се получи, че нямаше други писма, на които да отговаря. Беше отменил временно работата си с клиентите, като ги беше пренасочил към друг треньор.
         След това зареди пералнята и излезе. Нарочно протакаше пазаруването, за да си запълни повече време, обаче въпреки това приключи по-бързо, отколкото му се искаше. Времето до два прекара в четене. Беше му достатъчно, за да си завърши книгата. И все пак отиде в НСА половин час по-рано. Не му оставаше друго, освен да свали седалката си и да се отпусне. Когато чу към колата да се приближават стъпки и вратата да се отваря, му се прииска да извика от радост.

 

 

         ***

 

 

         Нейният апартамент много приличаше на неговия – имаше две стаи, кухня и балкон, но нямаше цветя. За сметка на това имаше повече витрини, които тя много харесваше. Той забеляза и една нова картина в спалнята и, вече настанил се в кухненския ъгъл, каза на Марина, че му харесва.
         – Да, хубава е. Сложих я преди десетина дни – провикна се тя от спалнята.
         – Искаш ли да приготвя нещо за обяд?
         – Не бих отказала. А, да, сандвичите бяха много вкусни.
         – Благодаря.
         Той стана с охота и се огледа из шкафовете, за да види с какви продукти разполага. Докато правеше обяда, Марина си приготвяше багажа. По принцип и двамата държаха по някой и друг комплект дрехи в апартамента на другия, но сега щяха да са ѝ необходими повече.
         – Можем утре да дойдем отново, ако се наложи – провикна се той от своя страна, докато белеше картофите.
         – Е, все за идните няколко дни ще ми стигнат тези – отвърна тя и си подаде главата от вратата на спалнята. – Имаш ли нужда от помощ?
         – Не, не се притеснявай.
         – Ти си злато.
         След малко тя се показа, загърната в хавлия.
         – Ще вляза да си взема един душ, понеже не можах по-рано.
         Той я погледна, а пулсът му изведнъж се ускори. Придърпа я към себе си, взе ръката ѝ и я сложи върху гърдите си, точно над сърцето.
         – Усещаш ли?
         Вместо отговор тя пое неговата ръка и на свой ред я сложи върху стегнатите си, добре оформени гърди. – А ти?
         Той установи, че сърцето ѝ биеше точно толкова лудо, колкото и неговото.
         – Хич не улесняваш нещата така – каза ѝ с усмивка и я целуна.
         Докато чакаха обядът да стане, излязоха на сенчестия балкон, откъдето наблюдаваха уличния трафик. Марина се беше преоблякла в шорти и тениска с тасманийския дявол. След като се наобядваха, натовариха багажа в колата и потеглиха. На минаване покрай търговския център решиха да се отбият вътре. Понякога просто се настаняваха на произволна пейка в някой мол и си седяха. Днес беше един от тези дни.

 

 

         ***

 

 

         На следващата сутрин направи дълга бегова тренировка от двайсет километра. Бягаше съсредоточен в дишането, пулса и темпото си и наблюдаваше закотвилата се на едно място Марина, която със сериозно изражение следеше данните от джипиеса и пулсомера. Можеше почти буквално да усети как празнината в него се запълва.
         След сауната и душа отидоха на преглед при кардиолога. Изследванията не показаха нищо обезпокоително, но лекарят все пак го предупреди, че с това състезание поема сериозен риск и му препоръча да идва на прегледи по-често с оглед на проблемите му в миналото.
         Остатъка от деня прекараха в леглото, в готвене, в гледане на филми, а направиха и една разходка из квартал „Мотописта“, който по много меланхоличен начин съчетаваше ново и старо строителство. Вечеряха в една пицария в квартала.

 

 

         ***

 

 

         В събота започнаха със занимание по йога – нещо, което той не беше практикувал сериозно от няколко месеца насам. Сега обаче реши да се захване отново с него при подготовката си, защото то влияеше изключително благотворно на дишането, мускулите и психиката му.
         По-късно, докато закусваха, той заразпитва Марина за родителите ѝ – как са, какво правят, такива работи – тъй като за обяд щяха да отидат у тях на гости. Оказа се, че са добре. Баща ѝ, който беше саксофонист, имаше ангажименти към биг бенда на Българското национално радио, както и с две други джаз формации, в които свиреше. Майка ѝ пък щеше да издава нова готварска книга – с рецепти от Скандинавския полуостров. По професия тя беше машинен инженер, но от десетина години се занимаваше с писане на готварски книги. Започна, когато последното предприятие, в което работеше, фалира.
         Той всъщност много обичаше да ходи на гости у родителите на Марина. С баща ѝ споделяше любовта към джаза, класическата музика и прогресив рока, а с майка ѝ – към кулинарията. Затова преди да отидат у тях, се отбиха по магазините, за да купи подаръци. За баща ѝ купи един от любимите си албуми – фюжън от прогресив рок и джаз, в който джазът определено преобладаваше. Доколкото можеше да си спомни, той не притежаваше тази плоча в колекцията си. За майка ѝ взе един много шарен и дори леко психеделичечен комплект престилка и ръкохватки за готвене, който щеше да си отива с интериора на кухнята ѝ.
         И двамата много харесаха подаръците, а майката на Марина дори си сложи престилката, докато приготвяше обяда. Междувременно той започна разговор с бащата на Марина, който пък нагласяше новата плоча в грамофона.
         – Как сте, господин Георгиев? – обръщаше се към баща ѝ по фамилия, въпреки че той настояваше да му вика Мишо. – За съжаление от доста време не съм ви слушал на живо.
         – Е, ти сигурно си зает и не можеш да идваш на всеки концерт. Добре съм. Работим върху нов албум с една от формациите, в които свиря, и така. А ти как си?
         – Аз също. До началото на седмицата далеч не бях толкова зает. Сега обаче се подготвям активно за едно състезание.
         – Ама ти нали беше спрял да се състезаваш? – намеси се майката на Марина.
         – Да, госпожо Георгиева – отвърна той, въпреки че майката на Марина настояваше да ѝ вика Ели, – само че това състезание е по-различно. – И той разказа набързо в какво се състоеше работата.
         – Добре, а не ти ли е любопитно кой организира цялото събитие? – попита тя и постави купата със салатата на масата.
         – И аз това питам – намеси се на свой ред Марина, – а той твърди, че това не е толкова важно.
         – Ами, така е. За мен е много по-важно да си представя как ще протече състезанието. Защото никога преди не съм участвал в подобно бягане.
         – А ще издържиш ли физически? – попита господин Георгиев, докато отваряше бутилка червено вино.
         – Не знам. Не съм имал проблеми от повече от две години насам. Вчера бяхме на преглед при кардиолог и той каза, че засега всичко е наред. Ще видим.
         – Ти най-добре знаеш – каза господин Георгиев – пък и събитието май е сериозно предизвикателство.
         – Така е.
         С това в общи линии изчерпаха темата и се отдадоха на вкусния скандинавски обяд, който включваше картофи по датски, норвежки питки, шведски кюфтенца и също така шведски палачинки. Беше толкова вкусно, че не можеше да не се отбележи.
         – Госпожо Георгиева, трябва да ви кажа, че направо сте надминали себе си. Храната е невероятна.
         – Благодаря ти. Всъщност всички тези рецепти ще бъдат включени в книгата.
         – Напоследък Ели готви само скандинавски гозби. Изпробва ги, сондира мнения пред приятелите ни и подбира какво да включи в книгата. Покрай нея станахме наполовина викинги – разясни бащата на Марина.
         – Ха-ха, бях забравил, че вие сте емпирик, госпожо Георгиева. Добре, а как ви хрумна идеята за готварска книга точно със скандинавски рецепти?
         – Ами, от една страна, струва ми се, тази кухня у нас е напълно непозната (като изключим кюфтенцата в Икеа) и мисля, че ще се намерят хора, които да се заинтересуват да пробват и научат нещо за нея. От друга страна, книгата трябва да излезе през есента, а рецептите ще са много подходящи предимно за есенните и зимните месеци. Но това е по-скоро последствие от издателския план.
         – Мисля, че идеята е прекрасна.
         Като се наобядваха, двамата с Марина отидоха в гостната, където той разгледа новите неща в музикалната колекция на баща ѝ, която беше доста по-богата от неговата. През това време господин и госпожа Георгиеви останаха в кухнята, за да разтребят.
         След около час – час и половина си тръгнаха. Съботната вечер, както и по-голямата част от неделята, след тренировката, прекараха спокойно – в гледане на филми и разходки.

 

 

         ***

 

 

         Започнаха следващата седмица заедно и чувството беше страхотно. Въпреки че за него времето не се делеше на седмици, защото не беше обвързан с работни графици и задължения, все пак беше хубаво да започнеш деня и седмицата с някой близък човек до себе си. Беше хубаво и да изпратиш деня и седмицата по този начин. Това можеха да го почувстват и двамата. Даваше им усещане за уют, спокойствие и удобство, в което те буквално потънаха през идните месеци. Чувството се подсилваше от цикличността, създавана от ангажиментите на Марина в академията.
         Докато нея я нямаше, той се занимаваше със същите неща, както обикновено – чистеше, переше, пазаруваше и готвеше. Разбира се, последните две му харесваха повече от останалите. Оставаше му време и за четене и слушане на музика, а също и за наблюдения над малкото вътрешно дворче. Понякога обаче просто чакаше Марина. Не забравяше и да следи пощата си и всичките си останали канали за комуникация (сега вече само заради спонсорите). След като се беше съгласил да участва в състезанието, това очевидно се беше разчуло в определени среди и той получи някои нови предложения за спонсорски и рекламни договори, които след кратък размисъл прие. Излизаше, че това състезание може да му подсигури финансова стабилност за доста време напред.
         Състезанието беше събудило интерес и у няколко медии. Затова горе-долу по същото време, когато подписа договорите, даде и две-три интервюта. Едното от тях дори беше за телевизията – участва в спортно предаване по национална телевизия. След като припомниха неговите успехи, съпроводени с коктейл от подбрани кадри на ключови моменти в кариерата му, младата руса репортерка му зададе предимно въпроси, които вече беше чувал и на които или беше отговарял, или не знаеше отговора.
         – Ще ни разкажете ли нещо повече за състезанието, в което ще участвате?
         – С удоволствие бих го направил, но вече ви казах каквото знам.
         – Добре, а можете ли да ни кажете кой стои зад организирането му?
         – Не бих могъл, тъй като самият аз не знам.
         – В такъв случай не сте ли любопитен да узнаете това?
         – Не бих казал. Това, че не знам тези подробности, не ме притеснява. Те дори не ме интересуват. По-интересно за мен е как ще протече самото бягане и състезанието като цяло. Също така важна за мен е благотворителната кауза, зад която застава то.
         В крайна сметка остана с впечатлението, че младата руса репортерка не беше много доволна от интервюто, обаче и това не го притесни особено. По-късно Марина му каза, че момичето е оставило такова впечатление и у нея и двамата започнаха да предполагат какво ли е искала да чуе девойката.

 

 

         ***

 

 

         Времето заедно прекарваха както обикновено – като се разхождаха из кварталите на града, гледаха филми или просто потъваха в прегръдките си и се наслаждаваха на всеки допир с тялото на другия. Всяко едно от тези неща имаше своето значение за тях. При разходките си например те се чувстваха така сякаш наблюдават мравуняк. Толкова изпълнени с живот бяха улиците и кварталите на града. Понякога, най-често в дните, когато не правеха бегови тренировки, се качваха на колата и пътуваха из страната. Един път – заради самото пътуване, заради сменящия се пейзаж и отминаващата осова линия на пътя, друг път – заради възможността да се разходят из някое непознато място.
         В тези пътувания и двамата много харесваха бензиностанциите край пътя. За тях те бяха специално място, на което обичаха да спират. Естествено, не може да спираш на всяка, защото усещането ще се изгуби. Трябва да си уморен или поне леко схванат, за да почувстваш една крайпътна бензиностанция. Или пък много да ти се ходи до тоалетна. Единствено тогава можеш наистина да почувстваш кафето, сока или сандвича, които консумираш на дървените маси вътре или отвън. Разбира се, съществуват известни различия между това да влезеш в бензиностанция през деня и през нощта. Денем има много повече хора и можеш изключително лесно да потънеш и да се изгубиш във врявата. Нощем пък контрастът между светлините на крайпътната бензиностанция, която можеш да забележиш от километри, и тъмнината на нощта действа като магнит. Тогава вътре по-често е празно и онова, на което се натъкваш, са малко на брой сънливи посетители и също така сънливи служители. Нощем въздухът около крайпътните бензиностанции сякаш беше по-свеж, а щурците като че ли пееха по-силно. В общи линии, за тях това не беше просто място, където се отбиваш, за да напълниш бензин.
         Рядко се виждаха с други хора. От време на време ходеха на гости у родителите на Марина, които още от годините на активните им спортни кариери много ги подкрепяха. Освен това той беше запазил и силна връзка с един свой приятел от детската градина, с когото се виждаха рядко, но приятелството им беше много стабилно и не изискваше от тях да поддържат ежедневни контакти. Марина също имаше една приятелка от академията, с която понякога се виждаха.
         И двамата понасяха много добре живота заедно, защото той им помагаше да се справят с излишните дози самота. Това, разбира се, не им пречеше понякога да се затворят в себе си. Но правеха това заедно. А докосването на бедрата им, докато седяха на дивана например, им даваше усещане за сигурност. Освен всичко – сигурност, че няма да потънат в себе си до такава степен, че никога да не се завърнат на повърхността. Те двамата, както и световете, които обитаваха, бяха като части от един и същ пъзел.
         През по-голямата част от времето бяха в неговия апартамент, но от време на време се отбиваха за няколко дни и в апартамента на Марина. Въпреки че беше подобен на неговия, в него витаеше по-различно настроение – от него лъхаше на чупливост и крехкост. И това не беше така заради витрините, които тя толкова харесваше. Разбира се, когато каза това на Марина, тя отговори, че това най-вероятно е нещо, което само той усеща. Дори да беше така, той не можеше да се отърве от тази представа. Тя обаче само подсилваше чувството за уют у него. Освен това нейният апартамент предлагаше различни гледки. Докато от неговия апартамент се виждаше малкото вътрешно дворче и една по-голяма квартална улица, то нейният „гледаше“ към едни по-широки зелени площи и към голям булевард, който правеше завой на около триста метра от хола ѝ. Този завой му беше особено любим. Можеше с часове да стои и да наблюдава как колите се появяват отнякъде вляво от него и се скриват зад завоя, или обратното – появяват се от завоя и се скриват някъде вляво от него.

 

 

         ***

 

 

         В средата на август реши, че би било добре да отидат в Гърция, в Атина, за да се аклиматизира и да си припомни трасето. Разбира се, той беше бягал на това място няколко пъти, но от последното състезание, в което беше участвал там, бяха минали години. Едва ли нещо се беше променило, но за него щеше да е важно да „свикне” отново с трасето. Въпреки че беше бягал там и дори имаше победи, умът и тялото му „бяха забравили” мястото. И сега, без почти никакви усилия, можеше да извика в съзнанието си целия път от Маратон до Атина, но това беше просто една представа. Докато не почувстваше мястото с всяко едно от сетивата си, докато не се увереше какво го очаква на всяка крачка, нямаше да е готов. Само така щеше да изпълни цялото трасе със съзнанието си, да бъде навсякъде по него. И точно затова трябваше да мине по маршрута няколко пъти, в двете посоки. Последното също беше важно, особено сега, когато щяха да бягат в двете посоки и на практика от тях зависеше колко дълго ще го правят.
         Моментът също беше подходящ за едно такова пътуване. Тренировките вървяха добре – сега беше увеличил обема в дългите бегови дни до трийсет километра. Прегледите при кардиолога, които той редовно правеше, бяха в норма и не показваха нищо притеснително. От друга страна, за Марина периодът също беше удобен. През идните три седмици тя нямаше да има ангажименти в НСА, а и серията от снимки за рекламата за шампоан за коса, в която тя участваше, също бяха приключили.
         Идеята окончателно го завладя една понеделнишка сутрин, към пет часа. Той лежеше по гръб и наблюдаваше небето над покривите на сградите отсреща, по което се появяваха първите светли отсенки – признак на новия ден, който полека се промъкваше. Марина, гола и наполовина отвита, спеше до него. Тихият ритъм на дишането ѝ се смесваше с приглушените звуци, които долитаха от улицата – днешната преса пристигаше в будката на ъгъла, с тихо ръмжене се събуждаше и трафикът. Мина камионът за смет, а след него в далечината се чуха и първите коли на градския транспорт.
         Когато сподели с нея идеята си, тя тъкмо се беше събудила окончателно и беше спряла да се протяга в леглото. Погледна го, докато стоеше по боксерки в касата на вратата и каза закачливо с гръцко произношение:
         – О-хо! Малака, дзадзики, узо… – след това отметна с десния крак завивката и сега покрит остана само левият ѝ крак до хълбока. – Знаеш ли, и аз си мислех за нещо такова. Ще е добре да сменим малко обстановката… За подготовката, разбира се, е много необходимо… И моментът е удобен… А как го виждаш във времето?
         – Ами, мислех си за края на седмицата. Можем да го организираме за петък.
         – Аз съм за – отговори тя и сякаш за да подчертае категоричността си, отметна напълно завивката. – Няма какво да го мислим. Ей го къде е! Пък и не е нужна кой знае каква подготовка. – Тя каза това, докато се измъкваше от леглото и се приближаваше бавно към него, като стъпваше крак пред крак. След това го целуна и на влизане в банята го помоли да направи кафе и за нея.
         Топлината на устните ѝ го изтръгна от мислите му и той се мушна в кухнята. Наистина не се изискваше някаква по-особена подготовка. Щеше да резервира първите два самолетни билета, които му попаднеха, настаняването също не беше проблем, понеже имаше един познат, който държеше малък, но много уютен хотел в града, нямаше да им трябва много багаж… Докато прехвърляше наум какво трябва да се направи, приготви кафетата, които занесе на балкона заедно с бутилка пресен сок и две високи чаши.

 

 

         ***

 

 

         Идните няколко дни минаха под знака на постепенната подготовка за пътуването, но въпреки това ритъмът им на живот не се измени съществено. Продължиха да тренират по същия начин, като редуваха бягането с плуване, йога и фитнес. В свободното си време продължиха да гледат филми, да се разхождат и да четат, а той все така готвеше. В четвъртък се отбиха и в нейния апартамент, за да нагледат нещата преди тръгването и да вземат някои дрехи и принадлежности на Марина. Тя се обади на родителите си да ги предупреди, че заминава, на което те реагираха с голямо въодушевление и пожелаха и на двамата приятно изкарване. Самите те от около седмица бяха в Дубровник, където си почиваха. Бяха им изпратили един куп снимки и сега ги инструктираха и те да им пращат снимки от Атина.

 

 

         ***

 

 

         Щяха да летят по обед, което означаваше, че в Гърция ще пристигнат в най-голямата жега, от която щяха да се спасят едва в хотела. Все пак имаха време до полета и същия ден дори успяха да направят една плувна тренировка. Тя, в комбинация с леката припряност преди пътуването, ги поумори и когато се качиха в самолета, и двамата се отпуснаха в седалките си и се загледаха безмълвно в пространството.
         Незнайно защо пухените облаци, над които летяха, го върнаха десетина години назад във времето – към пътуването му до Копер, Словения. Всъщност, тогава той трябваше да участва в Люблянския маратон, а това щеше да бъде едва второто му бягане зад граница. Първото беше на Белградския, година по-рано. След маратона реши да отскочи до Копер и тази екскурзия се беше запечатала в съзнанието му. По онова време пътуването със самолет все още беше лукс, който той не можеше да си позволи, и затова използва влак. Спомняше си, че в края на пътуването имаше четири двупосочни билета (София – Белград, Белград – Загреб, Загреб – Любляна и Любляна – Копер), които беше купил съответно в София, Белград, Загреб и Любляна. От една страна, пътува така, защото не понасяше да стои дълго на едно място. От друга страна, колкото и да обичаше да пътува (а той обичаше да пътува), смяташе, че в по-дългите пътувания човек губи реална представа за действителността. Времето и пространството се сливат в една сива стена, която се плъзга с бясна скорост покрай теб, докато ти изглеждаш статичен, почти застинал в малката кутийка. Той беше на мнение, че дори с автобуси хората се придвижват прекалено бързо, по-бързо отколкото беше нормално. И със сигурност по-бързо от нормалното, което позволяваше да се приспособиш към преместването в пространството.
         Онова, което му беше направило най-силно впечатление в пътуването тогава обаче, беше последната отсечка – от Любляна до Копер. След като приключи маратонът, той реши да се отбие до малкото градче на крайбрежието, което се намираше на едва два часа от столицата, както всичко останало в Словения впрочем. Нямаше някаква специална причина да го прави, просто така му се прииска. По онова време не беше пътувал много и му се искаше да види различни места, а това по някаква необяснима причина го привлече много силно. Едва когато пристигна там си даде сметка на какво се дължеше това. И така, той се качи на климатизирания пътнически влак по пладне и отпътува от Любляна. Почти веднага задряма, защото беше уморен. Събуди се половин час преди да пристигне и се загледа през прозореца. Влакът се движеше сякаш през нищото – виждаха се само хълмове, покрити с вече голи дървета, а тягостно сивото небе беше захлупило всичко наоколо. Влакът не спираше да се увива около зъберите, а след всеки отминат изникваше нов. Това продължи още дълго и той вече започваше да се чуди ще пристигнат ли някога или ще продължат завинаги да криволичат в пустошта. Времето някак много странно се беше изкривило, а по-късно в Копер съвсем щеше да застине. Останалите пътници обаче бяха спокойни и дори планираха какво ще правят, когато пристигнат, което означаваше, че би трябвало все пак да пристигнат.
         И точно тогава иззад поредния зъбер се показа парченце море – матовата му повърхност се стелеше спокойно и сякаш ги очакваше. Парченцето море нарастваше с отминаването на всеки следващ завой, докато след няколко минути не се скри, а малко по-късно влакът спря. Той усети леко вълнение. Взе багажа си и слезе на гарата. В този момент го споходи онова странно усещане. То го блъсна със страховита сила. Усещането, че се намира на края на света, че е захвърлен от някаква невидима сила по средата на нищото, на ръба на света. Буквално. Имаше чувството, че отвъд това градче не съществува нищо, че това е краят, последната граница. През следващите часове то все повече го поглъщаше. В действителност малкото градче се намираше на края единствено на Балканския полуостров, но в неговия свят това очевидно беше ръбът.
         Оттогава бяха изминали много години и той беше обиколил света надлъж и нашир. Беше ходил във всеки един край на земното кълбо – от град Ушуая в Аржентина до град Сапоро в Япония, от нос Добра Надежда в ЮАР до провинция Юкон в Канада, от щата Виктория в Австралия до град Стокхолм в Швеция – и къде ли не, но все още си спомняше безнадеждното чувство на празнота, което го обзе тогава – на края на Балканския полуостров, на края на света, в Словения.

 

 

         ***

 

 

         От мислите му го изтръгна една от стюардесите на полета – високо около метър и осемдесет красиво момиче със стройна фигура, черна права коса, вързана на опашка, и сини очи, – която им предложи нещо за пиене. И двамата помолиха за минерална вода, а той прочете една особена нерешителност в очите ѝ – сякаш се готвеше да продължи по пътеката между седалките, а не ѝ се искаше. И тогава тя каза:
         – Извинете ме за безпокойството, но само исках да ви кажа, че много се радвам да ви видя. Гледала съм ваши състезания… по телевизията, разбира се,… и вие сте ме вдъхновявали в тренировките. – Момичето се обърна и към двамата.
         – О, така ли? – казаха с изненада в един глас те. – А вие какво сте тренирали? – продължи само Марина.
         – Ами, троен скок и бягане на средни разстояния. Като вас – каза тя и я погледна.
         – А защо вече не се занимавате с това, ако е удобно да питаме? Нали не се занимавате? – попита той.
         – Да, няма проблем. Заради едно счупване на глезена. Стана в началото, още преди кариерата ми да е започнала, така да се каже. Възстановяването отне много време, но не протече добре. А това повлия на резултатите.
         – Жалко! – отбеляза той. – Надявам се поне, че сте продължили непрофесионално, така да се каже, за здраве.
         – Да, разбира се. Не бих могла да си представя живота без бягането, без чувството за движението на тялото ти в пространството.
         – Ето, значи по това си приличаме. И ние вече не сме активни спортисти – засмя се той. – А и ние имахме проблеми с контузии.
         – Да, така е – потвърди момичето, повече сякаш говореше на себе си. – Е, аз ще ви оставя, извинете за безпокойството!
         – О, не се притеснявайте! Никак не сте ни обезпокоили – отвърна Марина. – Ще се радваме да си поговорим пак.
         После тя отмина между редиците и когато се върна носеше минералните води. Остави ги и си замина, тъй като имаше и други ангажименти. Марина се обърна към прозореца и каза тихо:
         – Все още ни помнят, а?
         – Мда, въпреки че рядко се появяваме по телевизията. Е, ти сега ще присъстваш по-често. С тази реклама. Обаче изглеждаш добре там. Направо ми се приисква да си купя шампоана и веднага да си измия косата с него.
         – Ха-ха, значи следващия път ще им поискам повече пари – каза Марина с тих глас и облегна глава на рамото му.
         – Нали знаеш, че няма време за спане? След малко пристигаме.
         – Знам, знам. Искам само да си отпочина малко със затворени очи.
         След като каза това, Марина застина и остана така, докато гласът на пилота не прозвуча по уредбата, за да съобщи, че вече са над Атина. През това време на него не му остана нищо друго, освен да се върне към спомените си от Копер.

 

 

         ***

 

 

         След като пристигна на гарата, отиде пеша до студентското общежитие, където се настани в единична стая. Общежитието се намираше на десетина минути път пеша от гарата, на разкопана улица, която асфалтираха и покрай която засаждаха палми. После излезе да се поразходи. Докато обикаляше малките тесни и полегати улички, в италиански стил, чувството за самота и безнадеждност го обземаше все повече. Намираше се на края на света и тук всичко беше някак тъжно. Слънцето вече залязваше, а последните му отблясъци го стискаха за гърлото и го задушаваха. Хората, които живееха на края на света, се прибираха от някъде или отиваха някъде, загърнати в есенните си якета. Обаче къде отиваха и откъде се връщаха той не знаеше. Децата, увлечени в своите игри и занимания, се провираха по уличките, но той усети, че след няколко години и те ще поемат по неизвестния път на хората от края на света, които го подминаваха. Празнотата на есенното море го натъжи още повече и той реши да се приюти в едно кафене. Беше хубаво – с дървена облицовка, сепарета и снимки на градчето по стените, – но и то носеше хладен и меланхоличен отпечатък. Поръча си някаква есенна салата, омлет и една бира. Докато вечеряше, усети как полека-лека потъва в тази обстановка и не може нищо да направи, за да го предотврати. Не беше сигурен дори дали иска да го предотвратява. То беше като да стоиш на улицата пред движещ се срещу теб автомобил и просто да очакваш сблъсъка. След вечеря успя да хване работното време на един супермаркет и си купи още една бира и малък пакет чипс. Върна се в стаята си, изкъпа се и чете до към единайсет часа. После заспа, а на следващата сутрин си тръгна с първия влак. Беше ведра есенна утрин.

 

 

         ***

 

 

         Когато кацнаха в Атина, жегата вече беше затиснала всичко. Беше се спуснала като похлупак над града и човек буквално имаше чувството, че се размеква. Усетиха това на летището, където можеха да се забележат и първите признаци на обхваналата по-голямата част от населението и гостите на града ленивост. За щастие такситo, в което се качиха, имаше климатик, а това не беше никак маловажно, особено с оглед на факта, че пътят до хотела им отне цяла вечност. Движението беше страшно натоварено, а улиците – пълни с хора. Човек никога не би предположил, че е средата на август. През тази година обаче, заради кризата, повечето атиняни бяха останали в родния си град, тъй като не можеха да си позволят почивка на островите. Там сега си почиваха главно чужденци, сред които немалко знаменитости.
         Това обаче очевидно не беше повлияло на настроението на хората – по улиците бавно и монотонно се влачеха развеселени туристи и местни, а кафенетата бяха пълни с шумни компании. Двамата седяха мълчаливо в таксито, което полека се провираше в натоварения трафик, докато горещият въздух, нахлуващ през леко отворените прозорци, се смесваше с прохладата на климатика. Когато най-накрая стигнаха, и на двамата като че ли не им се слизаше от колата.
         Хотелът се намираше на малка и като цяло тиха и спокойна улица по в края на града. От всичко, което видяха дотук, можеше да се заключи, че най-вероятно е пълен. Само че това по нищо не личеше в този час. В барчето, покрай което минаха, за да стигнат до рецепцията, имаше само един посетител – възрастен мъж в светла риза, залепнала за гърба му от пот, който четеше вестник над някакво безцветно питие. Барманът и сервитьорът седяха на бара и не продумваха.
         Със собственика на хотела – Костас – се познаваше вече от над десет години. Запознаха се тъкмо тук. При едно от пътуванията си до града навремето той, съвсем случайно, беше избрал да отседне в същия хотел. Оказа се, че Костас е голям фен на леката атлетика. Не че e бил състезател или нещо подобно, просто обичаше да гледа състезания по лека атлетика. Когато прочел името му в списъка с гостите, веднага го разпознал и много се изненадал. Запознаха се още същия ден и до края на престоя си той вечеря няколко пъти в компанията на Костас и съпругата му – няколко години по-млада от самия Костас блондинка. Хапваха бяла риба на скара, гръцка и шопска салата със сирене фета (специално заради него), вкусни хлебчета с подправки и маслини, докато си приказваха във вечерната прохлада.
         Двамата с Марина прекосиха климатизираното фоайе, а колелцата на куфарите им се плъзгаха по мраморния под с мек звук. На рецепцията ги посрещна приветливо младо момиче. На много добър английски език със слабо гръцко произношение тя набързо им обясни как да стигат до своята стая. Изпълни всички формалности много бодро и енергично, в движенията ѝ нямаше нищо вяло, което да напомня за сервитьора и бармана. На въпроса дали Костас е в хотела момичето отвърна, че в момента не е, но довечера ще бъде.
         Накрая момичето им пожела приятен престой, а те ѝ благодариха и се качиха в безшумния асансьор. Стаята им се намираше на четвъртия етаж и разполагаше с просторна баня, широка спалня и голяма тераса. Беше със западно изложение, но ролетните щори бяха спуснати и потракваха приятно, разклащани от вятъра, а климатикът работеше, така че в стаята беше много приятно.
         Докато Марина си вземаше душ, той излезе на терасата. Още щом прекрачи прага на вратата, усети температурната разлика. Жегата го блъсна в лицето, сякаш мина през завеса. Плътността на въздуха навън беше съвсем различна. Терасата гледаше към малка вътрешна уличка и към олющените фасади на жилищните кооперации наоколо. Имаше десетина отворени прозореца, от които се подаваха само пердетата. По улицата от време на време се прокрадваше някой минувач – най-често с пазарска чанта в ръка, – а дори гълъбите се бяха изпокрили някъде и всичко тънеше в блажена тишина. Учудващо и за самия него, въобще не усети кога Марина се е появила до него, загърната в бяла хотелска хавлия, но използва това като сигнал да прекрати наблюдението си над квартала, да се мушне в стаята и да влезе в банята.
         Когато излезе оттам, Марина се беше излегнала на леглото с притворени очи.
         – Спиш ли? – тихо попита той, докато си подсушаваше косата.
         – Не. Нали знаеш, че по принцип по време пътуване адреналинът ти се покачва и без значение дали си уморен или не, имаш желание да правиш нещо на новото място. Просто си лежа, докато те чакам.
         – Какво искаш да правим?
         – А сега колко е часът?
         – Три и половина.
         – Ако искаш, можем да се помотаем около басейна докъм пет-шест, а после да се разходим наоколо.
         – Съгласен съм – каза той и се просна на леглото до нея. После я ухапа леко по голото рамо, изръмжа и каза: – Иде ми да те изям, но няма да го направя.
         – Така ли? И защо? – попита Марина престорено засегната.
         – Защото си толкова сладка, че ще хвана диабет – отговори той, а тя избухна в смях.
         – Това е най-сладката причина да не бъда изядена, която съм чувала.
         – А ти много ли си чувала?
         – Не, само тази, но все пак е най-сладката.

 

 

         ***

 

 

         Около басейна беше по-оживено, но не беше претъпкано. Имаше две млади двойки и едно семейство с две по-малки деца, но те бяха тихи и като цяло беше спокойно. Преплуваха полека десетина дължини и се отпуснаха на по един шезлонг край водата.
         – Радвам се, че дойдохме. Промяната на обстановката ще ни се отрази добре – първа проговори Марина след известно мълчание. През това време се чуваше само плискането на водата в басейна и тихия звук от разговорите край него. – Току-виж сме научили и нещо повече за организаторите.
         – Съмнявам се. Но това и не е толкова важно. Важното е, че сме заедно. А за състезанието – най-добре е да се съсредоточа върху трасето. Мисля утре сутринта да вземем на заем от Костас два велосипеда и да се пуснем в двете посоки. Сутринта ще поплуваме, ще направим йогата и след закуска можем да тръгнем.
         – Вдругиден ли ще го бягаш?
         – Може би, но утре ще го дообмислим.
         Размениха си още няколко думи и след това се умълчаха. Към пет и половина се върнаха в стаята колкото да се преоблекат и излязоха на разходка из квартала. Въпреки че имаше значително повече хора по улиците от по-рано, все пак тази част на града не беше оживена. Разхождаха се бавно и наблюдаваха живота около себе си – по това време на годината той беше с една идея по-бавен от обикновено. Като цяло обаче приличаше на живота в София. По улиците срещаха предимно младежи, млади семейства и възрастни двойки. В тази част на града нямаше много туристи и почти всички бяха местни. Размотаваха се или пиеха разхладителни напитки в кафенетата, защото слънцето все още прежуряше. Те двамата също прекараха половин час в едно кафене на малко квартално площадче, съзерцавайки лежерно отминаващите ги потоци от хора. Прибраха се в хотела около осем часа, а там Костас вече ги очакваше.
         Той и жена му бяха пристигнали малко по-рано и сега Костас ги чакаше във фоайето – пийваше узо и прелистваше спортно списание. Беше облечен с бежов панталон и бледолилава тениска с якичка и три копчета – и двете много добре подчертаваха кафеникавия загар на кожата му. Двамата с Деспина (жена му) имаха неголяма къща на едно островче близо до Кос. Къщата беше на два етажа и имаше прекрасна градина с маслинови дръвчета. Костас му беше показвал снимки и дори го беше канил да му гостува там. Той и Деспина ходеха на острова три пъти в годината – през пролетта, през лятото и през есента – за по десетина дни. Островът имаше едва 2000 постоянни жители, като през деня част от тях дори се насочваха към съседните острови, където работеха. Пътуваха с ферибота. Останалите се грижеха за маслиновите и цитрусовите си градини. На острова имаше само един хотел, в който навремето за кратко беше отсядал и Лорънс Дърел. Костас твърдеше, че на този къс скала, захвърлен в морето, можеш най-добре да усетиш вечното движение на планетата – сетивата ти се изострят и ти много по-силно чувстваш дъгата, която описва слънцето на небето, както и плисъка на вълните, които се разбиват в скалистия на места бряг.
         Когато го видя, Костас разпери ръце, за да го прегърне:
         – Здравей, приятелю! Как си, как я караш? – разпитваше той, докато го тупаше по гърба.
         – Здравей! Добре съм, карам я по-спокойно. Виждам, че ти май също си добре. Изглеждаш прекрасно.
         – О, не! Аз не бих могъл да изглеждам прекрасно в присъствието на Марина – каза Костас и прегърна за поздрав и Марина.
         – Благодаря ти, Костас, но ми се струва, че преувеличаваш – каза тя. – А и какво ще каже Деспина, ако те чуе?
         – Какво би могла да каже, когато аз говоря истината? – След като каза това, Костас се поздрави с една възрастна двойка (като че ли немци), които напускаха хотела. – Е, приятели, какво ще кажете за една хубава вечеря? Аз и Деспина ще се радваме да бъдете наши гости.
         – С удоволствие – отвърна Марина.
         – В такъв случай, – каза Костас – предлагам да се срещнем в градината около девет часа.
         Докато пътуваха в асансьора, на него му хрумна, че може да се възползват от поканата на Костас за гостуване на острова през есента, след като състезанието отмине. Когато сподели идеята с Марина, тя каза, че откакто е научила за острова, ѝ се иска да го посети.
         – Ако се наложи, ще си взема отпуск – заяви тя на излизане от асансьора.

 

 

         ***

 

 

         Ресторантът се намираше на просторна тераса, издадена напред, така че от нея добре се виждаше част от града. По периферията ѝ имаше лампи със сферична форма, които сега се открояваха на фона на потъмняващото небе. Нощта бавно се спускаше над града и светлините му придобиваха загадъчен и тъжен вид.
         Когато двамата се появиха в ресторанта, Костас и Деспина вече ги очакваха. Бяха заели една по-отдалечена маса за четирима, точно в края на терасата. Костас беше облечен по същия начин както когато го видяха преди малко. Деспина носеше бяла вечерна рокля, която откриваше раменете и гърба ѝ. Беше изискана, но не твърде официална. На себе си имаше златно колие и големи кръгли златни обеци, които се поклащаха при всяко нейно движение. Тя не обичаше да носи нищо по ръцете си.
         След като размениха обичайните поздрави и седнаха, един сервитьор веднага се появи до масата им и събра поръчките за питиетата. Когато си тръгна, и четиримата машинално проследиха как умело и елегантно се провира между масите. Ресторантът не беше пълен, но все пак имаше още десетина души освен тях, които се наслаждаваха на прохладния повей на бриза и гледката към града.
         Първа мълчанието наруши Деспина, която ги попита как така са се решили да се отбият в Атина след толкова време.
         – Ами, това е една относително странна история. Всъщност за едни – повече, за други – по-малко – започна той и погледна Марина.
         – За мене е повече от странна – потвърди тя.
         – Работата е там, че ще участвам в… не бих го нарекъл състезание, но бягане със сигурност е. Ще се проведе тук, в Атина. Тоест по оригиналното трасе между Атина и Маратон. Затова сме тук – за да направим някоя и друга тренировка на място.
         – А защо казваш, че историята се странна? – поинтересува се Костас, веднага след като ловкият сервитьор си замина за втори път (Той донесе бутилка бяло вино – за Костас и Деспина, бутилка минерална вода с лимон и задължителните хлебчета с подправки и купа с маслини. След това съсредоточено изслуша поръчките за салатите и все така елегантно се обърна и се запровира между масите).
         – Казвам, че е странно, защото е без ограничения в дистанцията. Според замисъла десет души трябва да бягат кой колкото може. Събитието е с благотворителна цел, но въобще не е ясно кой го организира. Това последното за някои е най-странното – завърши той и отново погледна Марина.
         – Да, за мене то е най-странното – потвърди за втори път тя.
         Костас и Деспина се обединиха около тезата, че е странно, но неизвестният организатор, чудно защо (според Марина), не ги притесняваше толкова. По-важното беше, че и двамата не можеха да им кажат нищо ново. Костас обаче обеща да се поинтересува и ако научи нещо, да им съобщи. След това елегантният сервитьор донесе салатите и все така съсредоточено изслуша и поръчките за основното – бяла риба на скара и запечени картофи с розмарин.
         Той в общи линии успя да дообясни на Костас и Деспина подробностите около бягането, докато сервитьорът им донесе основното (елегантно, разбира се). Накратко казано, след салатите те горе-долу изчерпаха темата. Най-напред известно време се хранеха в тишина, след това той се сети нещо:
         – Костас, с Марина искахме да те питаме нещо. Важи ли още поканата да ви гостуваме на острова? Защото ние бихме се радвали в края на септември или началото на октомври, когато всичко приключи, да посетим най-сетне това прекрасно кътче.
         – Разбира се, че важи. За нас с Деспина ще бъде удоволствие да бъдем ваши домакини. През ранната есен там е прекрасно. Човек може да усети как животът навлиза в обичайните си рамки. След безвремието на лятото. Сетивата ти се изострят за всичко.
         – В такъв случай вече го очакваме с нетърпение – отговори Марина.
         – Ама вие сега заедно ли живеете? – поинтересува се Деспина – Защото ми се струва, че сте някак по-близки.
         – Ха-ха, човек не може да скрие нищо от тебе – каза Марина.
         – От два месеца не сме се разделяли – добави той.
         – И как върви съвместният живот? – попита на свой ред Костас.
         – Върви повече от добре. Мисля, че наистина ставаме все по-близки – отговори той.
         – И все повече се нуждаем един от друг – добави Марина.
         – Е, ние с Костас се радваме за вас. И вие желаем всичко най-добро. Заслужава си да вдигнем наздравица за вас двамата.
         – Но и за вас – за любезните домакини тази вечер – каза Марина.
         Чашите иззвъняха и този звън сякаш даде началото на нов етап от вечерта. Заприказваха за съвместния живот (Костас и Деспина споделиха своя опит), за острова, за Атина и за София, за всевъзможни дребни ежедневни въпроси. двамата домакини си поръчаха още една бутилка бяло вино, на масата се появиха още маслини и хлебчета с подправки, а сервитьорът беше все така безупречен. Когато се разделиха, се разбраха с Костас на сутринта да вземат два велосипеда от рецепцията. Прибраха се в стаята си, където климатикът работеше, чуваха се песните на щурците, а отвъд терасата светлините на града мъждукаха в тъмната нощ. Заспаха мигновено.

 

 

         ***

 

 

         Станаха в шест часа. Както обикновено, той се събуди по-рано и докато чакаше Марина да се пробуди, лежеше и оглеждаше стаята, която полека се изпълваше със светлина. Малкото мебели, телевизорът, телефонът, хладилникът, климатикът, аплиците по стените – всичко беше ново за него, но той не го чувстваше така. Сякаш само за малко бе липсвал от стаята и сега просто се беше върнал. Но не можеше да си спомни дали винаги е било така. Пътуванията и хотелските стаи бяха неизменна част от спортната му кариера, а хотелските стаи, с някои изключения, много си приличат. Или поне тези, които той можеше да си позволи – някаква писалищна маса, телевизор (понякога стоеше на писалищната маса, понякога – върху стойка на стената), един-два стола, легло, нощно шкафче, нощна лампа, хладилник, чаши… Дори разположението на гардероба и банята беше почти еднакво. (Тази стая обаче имаше тераса и ролетни щори. Това последното най-много я отличаваше от редица други). Лежеше неподвижно в леглото, а лекият бриз едва полюшваше щорите и свежестта на утрото сякаш можеше да се пипне.
         Когато Марина се събуди, излязоха на терасата, за да изпият по чаша сок (Кафето оставиха за закуска) и да се насладят на прохладната утрин. Наистина малко неща можеха да се сравнят с лятно утро край морето. Прозорците на олющената сграда отсреща все така бяха отворени и в рамките им все така не се виждаше никой.
         – Виж, прозорците още са отворени – каза той.
         – Мхм – отвърна отнесено Марина и продължи да пие сока си.
         – Днес денят се очертава да е слънчев и много горещ. Готова ли си да покараме колело?
         – Готова съм, но само ако след това се попечем край басейна.
         – Става – усмихна се той и се върна в стаята.
         Край басейна беше повече от приятно – тихо и спокойно. Шезлонгите бяха опънати и очакваха първите гости на хотела, които щяха да дойдат след закуска. Водата леко се поклащаше на повърхността. Двамата разпънаха постелките си и се заеха с упражненията по йога, докато бризът разхлаждаше целия град. Само след два-три часа обаче слънцето щеше да напомни за себе си, а в следобедните часове щеше да прежуря неумолимо. Затова трябваше да тръгнат с колелата веднага след закуска.
         Упражненията им отнеха малко повече от двайсет минути – бяха ги съкратили малко, защото днес ги очакваше по-сериозно натоварване. След това поплуваха още двайсетина минути във все още студената вода и се върнаха в стаята колкото да се преоблекат в леки дрехи, за да слязат на закуска. Салонът беше почти празен – имаше само двама души, които закусваха в другия край по диагонал от масата им. Сякаш гостите на хотела се бяха заразили от гръцката ленивост. Двама сервитьори се появяваха от време на време в салона, за да допълват каните с кафе и сок и да нагледат дали няма нужда от нещо – плодове, сандвичи, овесени ядки или нещо друго. Двамата седнаха така, че да могат да наблюдават целия салон.
         – Много харесвам шведски маси – каза Марина. – Харесва ми и празният салон, в който се мотаят единствено служителите.
         – И какво точно ти харесва? – попита той.
         – Ами, някак ме привлича. Като че ли защото много добре символизира началото на деня. Освен това можеш да усетиш задружната работна атмосфера, която постепенно става по-припряна. Просто усещаш как денят започва. А и обичам шведските маси.
         – Ясно. Като се върнем, ще започна да ти приготвям шведски маси.
         – Съгласна.
         Те приключиха със закуската (овесени ядки със сок, сандвичи със сирене фета, домати и шунка) и се върнаха в стаята. Взеха най-необходимите неща – документи, пари и аптечка, след което излязоха. От един магазин в квартала щяха да купят вода и енергийни вафли. Колелата ги чакаха на рецепцията. Беше осем без двайсет.

 

 

         ***

 

 

         Отне им малко повече отколкото очакваха, докато излязат от града. Не че трафикът беше особено натоварен по това време, просто малко се залутаха въпреки обясненията на Костас от предната вечер. Това обаче никак не ги притесни, нито пък ги изнерви. Беше приятно да наблюдаваш излезлите да разходят кучетата си, да купят вестник и кафе или да напазаруват от кварталния магазин хора. Беше приятно да наблюдаваш и по-спокойното улично движение, което изглеждаше някак ваканционно.
         Когато излязоха на шосето, слънцето се беше усилило. Все още не беше горещо, но топлината му вече се усещаше по кожата. Свежестта на утрото полека отстъпваше пред размекващата всичко по пътя си лятна жега. Бяха погледнали прогнозата специално преди да тръгнат и според синоптиците се очертаваше дори по-топло време в сравнение с вчера, а вчерашният ден сигурно беше един от най-горещите за това лято. Така поне предполагаха те. Беше добре, че тръгнаха по-рано.
         Двамата решиха да поддържат скорост от тридесет километра в час. Тя беше достатъчно бавна, за да могат да усетят по-добре трасето, а от друга страна – не беше съвсем бавна и щяха да избегнат големите горещини. С това темпо щяха да са им необходими около час и половина в едната посока и още толкова в другата. Като се добавеше почивката и пътя до хотела (във вече натовареното улично движение), някъде към дванайсет щяха да са отново в стаята си.
         GPS-ите и пулсомерите сега стояха на вилките на колелата им. Двамата караха спокойно и съсредоточено, докато колите профучаваха край тях. Имаше най-различни регистрационни номера, но най-много, разбира се, бяха гръцките. Те въртяха мълчаливо педалите и пейзажът се сменяше около тях – завоите се виеха, пътните знаци, билбордовете и бензиностанциите отминаваха, а фонът си оставаше кажи-речи същият. Скоро той установи, че учудващо добре си спомня отделни детайли. Спомняше си дори някои неравности по пътя и си помисли, че за това трябва специално да благодари на гърците и на манталитета по тия ширини като цяло.
         Когато стигнаха края на трасето, се отбиха в първата бензиностанция, появила се на пътя им. Все още нямаше десет часа. Вътре беше пълно, под навесите навън – също. Момчета и момичета, облечени във фирмени униформи, вършеха задълженията си с мравешко усърдие, докато над всички се лееха звуците на актуалните местни летни хитове. Имаше всякакви хора – семейства с малки деца, семейства с големи деца, възрастни двойки, младежи, които пътуваха на групи, един автобус с гимназисти. Беше си истински ад и двамата едва намериха две местенца на бара. Така или иначе не им трябваше кой знае какво и нямаше да се задържат дълго. Щяха да изпият по един сок и да тръгнат, преди горещините да са станали непоносими. В момента температурите наближаваха трийсетте, а на небето нямаше и облаче, но никой наоколо не се впечатляваше от това. Всички се бяха запътили към морето.
         – Как ти се стори пътят – попита Марина.
         – Познат. Дори се изненадах колко добре си спомням трасето. Е, има някои дребни промени, с които ще свикна за нула време. Някоя и друга промяна в настилката, някой и друг нов билборд или бензиностанция.
         – Как мислиш, ще се справиш ли физически? Как се чувстваш дотук?
         – Дотук всичко е наред. Но и ние не сме се напъвали кой знае колко. Ще видим дали ще успея да го пробягам. Мислех утре отново да използваме колелата, а вдругиден или да го пробягам.
         – Щом така го чувстваш, значи така е най-добре. Само недей да се пресилваш. Нищо не е толкова наложително, че да рискуваш.
         – Няма – каза той, загледан в групите от хора, които влизаха и излизаха от бензиностанцията. Странно място е Гърция – мислеше си. Човек има чувството, че със самото си преминаване на границата хората сякаш превключваха в отпускарски режим, който не им позволяваше да правят нищо друго, освен да се потят. Сякаш някаква сила изсмукваше всичките им сили и те ставаха безкрайно лениви.

 

 

         ***

 

 

         Беше десет без пет, когато платиха сметката и излязоха на искрящото слънце. Ставаше все по-горещо. Синоптиците щяха да се окажат прави и температурите щяха да надхвърлят четирийсет градуса. След като в десет часа вече беше трийсет. На връщане караха със същата скорост, а той все така изпитателно следеше пътя – завои, отбивки, билбордове… По тях преобладаваха рекламите с лазурно море, бял пясък и красиви жени по бански. Движението ставаше по-интензивно, но това не им пречеше.
         В Атина обаче уличният трафик беше наистина тежък. Пристигнаха там около единайсет и половина, но докато стигнат до хотела, изгубиха още половин час – отчасти заради потоците от автомобили по улиците, отчасти защото отново се заблудиха и се полутаха из града. Туристите бяха навсякъде – по улиците, в магазините, из кафенетата.
         В хотела момичето от рецепцията ги посрещна с широка усмивка, взе велосипедите (прибра ги в една стаичка зад себе си) и им пожела приятен следобед. След това двамата се качиха в асансьора и се върнаха в стаята си, взеха си душ и отидоха на обяд. През цялото време докато се хранеха почти не говореха. Всъщност, откакто бяха дошли тук, говореха много малко – просто не изпитваха нужда да го правят. Освен това искаха да се нахранят на спокойствие и да възстановят силите си.
         След обяда се качиха в стаята, спуснаха щорите и се излегнаха на леглото. Шумът от климатика им действаше много успокояващо и те решиха, че след два часа ще слязат край басейна. Беше един часа. Беше ги завладяло приказно спокойствие, сякаш се носеха по равната повърхност на прозрачни морски води. Атина беше кулминацията на един двумесечен период на абсолютна хармония и за двамата. Тези периоди обаче никога не продължават дълго, винаги се случва нещо, което ги прекъсва. Като че действителността, съвсем независимо от теб, се пренарежда само в един миг и ти изведнъж се озоваваш в центъра на бушуващ с невъобразима сила хаос. Понякога, разбира се, си даваш сметка, че периодът на хармония и спокойствие няма да трае вечно и в напрегнато очакване се опитваш да предугадиш какво и как ще се случи, или дори да го избегнеш. Но не можеш. Друг път нищо не подозираш. Те не подозираха нищо. Нямаше никакви индикации за онова, което щеше да се случи.

 

 

         ***

 

 

         В четири и двайсет телефонът на Марина иззвъня. Двамата бяха изплували по няколко дължини и от около час, намазани със слънцезащитен крем, се излежаваха на два шезлонга под чадърите край басейна. Извън обсега на чадърите слънцето напичаше жестоко. Синоптиците се бяха оказали прави и живакът в термометрите прехвърли четирийсет градуса. Гостите на хотела се разхлаждаха със студена бира, безалкохолни и разноцветни коктейли. Никой не бързаше за никъде. Водата в басейна беше кристално чиста и хвърляше отблясъци във всички посоки.
         Точно тогава във въздуха се разнесоха тревожните вибрации от телефона на Марина, който звънеше за пръв път откакто бяха пристигнали. Беше непознат чуждестранен номер. Хърватски. От другата страна на линията се чу гласът на някакъв лекар от многопрофилната болница в Дубровник. След като се увери, че е намерил правилната Марина, делово ѝ съобщи, че родителите ѝ са претърпели тежък пътен инцидент. Били са блъснати от движещ се с висока скорост автомобил на тротоар по улица „Иво Войнович“. Мъжът каза на Марина, че състоянието им е критично. След това я попита дали ще може да отпътува незабавно за Дубровник, а тя каза, че ще направи всичко възможно, но не знае кога ще успее, защото се намира в чужбина и трябва да провери как стои въпросът с транспорта. В това време той се беше надигнал от шезлонга и следеше Марина с обезпокоен поглед. Когато затвори телефона, тя му разказа онова, което току-що бе научила.
         – Ще трябва да замина за Дубровник по възможно най-бързия начин. Съжалявам, но ще трябва да те оставя тук сам. Зная колко важно е за теб…
         – Няма нужда да съжаляваш за нищо, а и няма да се наложи да ме оставяш сам. Идвам с теб – каза той.
         – А-а-а, не, не искам да си променяш плановете заради мен. Ти вече напредна толкова много. Ще бъде жалко да зарежеш всичко. Аз ще се справя и сама.
         – Не, не, и дума да не става, идвам с теб. Нищо не е толкова важно, че да ме накара да остана. Освен това и в момента мога просто да избягам маратонското разстояние и да се откажа. Нали така? Това е което по принцип трябва да направя.
         – Добре, да не спорим повече сега. Аз се качвам в стаята да проверя как най-бързо можем да стигнем – каза Марина и стана от шезлонга. Наведе се да си вземе хавлията и когато се изправи, го погледна и каза: Благодаря ти!
         – Няма за какво. Хайде да се качваме.

 

 

         ***

 

 

         След това събитията се развиха светкавично бързо. Първо провериха как най-бързо могат да стигнат до Дубровник. Оказа се, че това не е никак лесна задача. Разстоянията на полуострова бяха по-големи отколкото изглеждаха. Или поне бяха доста трудно преодолими. В крайна сметка решиха да отпътуват за Белград с вечерния самолет, а от Белград до Дубровник щяха да се придвижат с автобус. Това може би не беше най-бързият превоз, но двамата бяха единодушни, че предпочитат да са в движение, вместо да стоят на едно място и да чакат. След като резервираха билети и стегнаха багажа си, се видяха с Костас. Когато научи какво се е случило, той почти изпадна в ужас. Прегърна Марина и започна да задава купища въпроси, на които тя не можеше да отговори. Това, за щастие, трая кратко. Накрая любезно предложи да ги закара до летището, което те на драго сърце приеха. В колата техният домакин смени тактиката и заразправя как всичко щяло да се нареди, как скоро пак щели да се видят, за острова, покани там и родителите на Марина. Щели да си починат прекрасно през есента. Докато говореше той се опитваше да улови блуждаещия поглед на Марина в огледалото за обратно виждане, а на светофарите дори се извръщаше назад. Беше много мило от негова страна. Двамата осъзнаха колко необходим беше този водопад от думи едва когато се разделиха с Костас и останаха смълчани насред стълпотворението от почернели и шумни туристи на летището, сред което се запромъкваха едва-едва.
         За щастие не им се наложи да чакат дълго, а и чекирането не отне много време. В самолета Марина се настани до прозореца и след като излетяха, залепи очи за стъклото. По пътя почти не обелиха дума. Очевидно никой от двамата не разполагаше със способностите на Костас. Докато бяха във въздуха, успяха да видят залеза – слънцето се спускаше зад кривата на хоризонта – точно там, накъдето се бяха запътили.
         Таксито, с което се придвижиха от летището до автогарата в Белград, им струваше цяло състояние. Но това не ги учуди. Шофьорът – дебел, наглед простоват и пресметлив мъж на средна възраст – също. Не ги впечатли и раздрънканият двайсетгодишен мерцедес, който караше и в който въздух влизаше само през отворените предни прозорци. А навън, в здрача, гъмжеше от хора, които бавно и шумно се разхождаха по улиците. Чуваха се и клаксони и подвиквания, а когато стигнаха до гарата, усетиха, че се намират на познато място – всичко беше като в София – мърсотията, лицата на хората, шумовете.
         Времето до заминаването на автобуса, който трябваше да тръгне около полунощ, прекараха на Калемегдан – в съзерцание на тихото течение на реките, светлините на новата част на Белград и тъмната неизвестност на Големия военен остров.

 

 

         ***

 

 

         След като оставиха зад гърба си „белия град“, умората и напрежението от изминалия ден ги обориха. Унесоха се веднага щом затвориха очи. Обаче това не беше здрав и възстановителен сън, а хилава и накъсана дрямка, от която ги изваждаше подскачането на автобуса по неравния път. След границата с Босна и Херцеговина, на която граничарите обърнаха специално внимание тъкмо на техните паспорти, това състояние продължи. През остатъка от пътуването, часове наред автобусът се виеше по лъкатушещия път – завой след завой. В рейса някой вече хъркаше. След два часа направиха почивка – в едно малко крайпътно заведение. Двамата излязоха навън да се пораздвижат. Беше не повече от десет градуса, спускаше се и мъгла. Нищо не им се пиеше и ядеше. Просто стояха и гледаха как пътниците се въртят около рейса, влизат и излизат от заведението. Шофьорът си приказваше нещо с човека зад бара. Преди да потеглят, и те се вмъкнаха, за да използват тоалетната.
         Следващата почивка направиха с настъпването на утрото. По-точно – това си беше редовна спирка, чието име веднага забравиха. Във времето между двете спирания те успяха да поспят по-добре. Утрото беше кристално. Навсякъде около тях се виждаше само зеленина и планински върхове (като изключим гарата, или подобието на гара). Казаха си „добро утро“ и с нетърпение излязоха от рейса, колкото да си поемат въздух. Погледите им лениво се плъзнаха върху възрастните мъж и жена, които се качиха в автобуса. Носеха бозави плетени дрехи, мъжът имаше каскет на главата си.
         После рейсът потегли отново. Ту се изкачваше, ту се спускаше по безкрайните завои на Динарските планини. Ушите им заглъхнаха. В Мостар смениха автобуса. Наложи се да изчакат двайсетина минути на гарата, докато дойде новият. Лениви местни хора в тениски с дълги ръкави се поздравяваха със собствениците на заведения и продавачките на касите за билети – „Салам алейкум“, „Алейкум салам“. Новият рейс беше по-голям. И пълен с младежи туристи – шумни, брадясали, с голи бедра и по джапанки. Във въздуха се носеше трепетното очакване за плажове, срещи с непознати и алкохолни купони. Те едва намериха две места в самия край на автобуса.
         След като пресякоха границата с Хърватия, за известно време дори се движиха покрай лазурните води на Адриатическо море. Автобусът се плъзгаше по двулентовия път, подминавайки бели къщи със зелени кепенци и малки тераси. Някак между другото откриха, че върху чадърите на крайпътните заведения се бяха появили реклами на други бири. После минаха по голям висящ мост и пристигнаха на гарата, където бяха посрещнати от рояк бабички, предлагащи стаи.

 

 

         ***

 

 

         Краткото време, прекарано в Дубровник, за него остана забулено в мъглата на спомени без отчетливи граници. Знаеше и помнеше, че с Марина вършеха съвсем целенасочено и планирано разни работи – най-вече административни, – но някак не успяваше да подреди и свърже в логическа последователност престоя им там. За него той си остана един къс време (които имаше съвсем мъгливи характеристики в съзнанието му), белязан от спомени от болницата. Бяха в един от най-красивите градове в тази част на Европа, а дори не успяха да го разгледат както трябва заедно. Редуваха се да стоят край болничните легла и само веднъж той успя да придума Марина да излязат заедно на разходка сред каменната прелест на стария град. Първоначално тя се възпротиви, но в крайна сметка се съгласи и двамата обикаляха със зачервени очи из града, въртейки се в кръг из малките улички в продължение на около час. Беше късен следобед и улиците се пръскаха по шевовете. Лекият ветрец от Адриатическо море развяваше краищата на чадърите в безбройните кафенета и всички правеха снимки с телефоните си.
         В Дубровник остана около седмица. През това време състоянието на господин и госпожа Георгиеви не се промени – лежаха все така неподвижни, с изключени мозъци, сред искрящата белота на болничната стая в лъчистия Дубровник. Двамата с Марина или се редуваха кой да стои в болницата, или бяха там заедно (най-често през деня). Почти не се задържаха в неприветливата и тясна квартира, която бяха наели от една баба на гарата.
         Междувременно щеше да има процес срещу шофьора, отговорен за катастрофата. В момента беше на свобода – под гаранция, – но процес щеше да има. За щастие на никого от двамата не се налагаше да присъства, тъй като имаше събран солиден доказателствен материал. И все пак Марина трябваше да отиде в полицията, за да уреди някакви формалности. Обаче извадила късмет и докато била там, се оказало, че на съседното гише чака някаква преподавателка по хърватски език от Софийския университет и в крайна сметка жената ѝ помогнала с превода.
         През това време той седеше в болничната стая и гледаше с празен поглед родителите на Марина – опасани в системи и каква ли не апаратура. В следващия миг отвори очи и се оказа, че до него седи Марина. Беше задрямал за около половин час.
         – Защо не се прибереш вкъщи? Имам предвид в София. Трябва да продължиш тренировките, тъй като тук не можеш да тренираш пълноценно. – Действително, откакто бяха пристигнали, той бе успял да направи едва един крос и да поплува веднъж.
         – Защото не искам да те оставя сама. Нали това му е идеята на съвместния живот – да бъдеш до другия в такива моменти. Освен това не знам как ще се оправя без теб.
         – Така е, но… ти не разбираш… по-точно не знаеш. Днес говорих с докторите и те казаха, че това състояние може да продължи с години. Питах ги дали в такъв случай мога да преместя родителите си в България и те казаха, че да, само че преместването трябва да стане много внимателно. И нали знаеш, че имам познанства във Военномедицинска академия? Е, обадих се тук-там и мисля, че до два дни нещата ще се уредят. Така че можеш спокойно да ме оставиш утре. Освен това в хеликоптера, който ще изпратят, няма да има място за толкова много хора.
         – Е, щом нещата стоят така – започна той след кратък размисъл, докато гледаше пръстите на ръцете си, – тогава сигурно ще е по-добре да замина. Но сигурна ли си, че ще се справиш сама?
         – Най-добре ще е. Сигурна съм.
         – Трябва обаче да бъдем във връзка и каквото и да се случи, каквото и да ти потрябва, да се обадиш на часа.
         – Разбира се.
         В крайна сметка той реши да пътува по най-неприятния и дълъг път – щеше да вземе нощния автобус до Загреб, а оттам с влак щеше да се придвижи до Белград и да вземе рейса за София. И това – с една цел – да не се налага да стои сам в апартамента си. На следващата вечер си събра багажа от квартирата, мина през болницата, за да се сбогува с Марина и се отправи към гарата, където за пръв път от три месеца се почувства наистина сам.

 

 

         ***

 

 

         Към края на последния етап от пътуването на връщане изчезна напълно. Вече не знаеше къде е, не знаеше кой е, не знаеше кое време е, не знаеше нищо. Беше изпаднал в транс, беше се изгубил в една от онези дупки във времето и пространството, пълни с дунапрен, които трудно могат да се сравнят по удобство с нещо друго.
         Беше се събудил, когато шофьорът, на седалката пред него, каза, че ще направят почивка от десет минути. Погледна си часовника и си подаде носа от дунапренената дупка. Един и половина. Следобед, предположи. Спрели са на една бензиностанция насред пътя. Отново потъва в своята дунапренена дупка. Поредната бензиностанция. Влиза вътре и намира тоалетната със затворени очи. Докато пикае, всички бензиностанции на света сякаш се завъртат около главата му и светът се превръща в огромна бензиностанция. Пред очите му изниква споменът за друга една бензиностанция, където спря преди десетина дни, отново на път. Не, онова беше някакъв магазин. Не знае. Не е сигурен. Обаче писоарите са почти същите. Изведнъж се сеща за десетте дни между двата писоара и си дава сметка, че тази тук е друга бензиностанция. Все пак има чувството, че е бил тук. Преди. Отдавна.
         Излиза навън и отива до автобуса. Стои и го гледа. На път е от четвъртък следобед. Сега е… Поглежда си часовника и отново се подава от меката и удобна дунапренена дупка. Събота. Вече не знае дали спи или е буден. Заспива и се събужда поне четирийсет пъти през тези няколко дни. Все още вижда нощните ленти на пътя от първия автобус. Фаровете осветяват крайбрежието в далечината и куполите на катедралите, които се издигат над всичко останало. Над дунапренената дупка. Гледа напред, а всъщност вижда нагоре. Нагоре от дупката. Нагоре извън дупката. Звездите се завъртат главоломно и на него му призлява. Пак потъва.
         Един ден почивка в непознат град с непознати хора. Всъщност, градът не е непознат, нито хората, но него го няма. Той е в дунапренената дупка, а щом е там и го няма, значи няма познати градове и хора около него, а онова там не е той. И железопътната гара – толкова позната, че би могъл да я нарисува без да гледа – не е там, не е в дупката.
         Тихо звънене и влакът тръгва, а той вече спи. Спокоен и неподвижен в дупката е. изведнъж плисва светлина и го залива до шия. Събужда се и пак заспива. И пак. И пак. И пак…
         Черни облаци над града през реките отсреща и първи капки дъжд. Прислонява се в поредната автогара и попада в една извънредно удобна гънка в дупката. Минали са четири-пет часа и, ето го на бензиностанцията. Шофьорът се качва, а след него и той. Потеглят отново и пак потъва в сън. А следващият рейс вече чака.
         Събужда се и слиза и от него, а дупката се преобръща и го изсипва. Той обаче успява да се хване с две ръце за ръба ѝ. Държи се здраво. Но някой тръска дупката тъй безмилостно, че му иде да заплаче, но не може. Никога не е можел. Вече няма сили. Пуска се и пада. Полита и лети. Носи се и гледа назад. Летенето го изморява, но няма да спре. Никога не е спирал, няма да спре и сега.

 

 

         ***

 

 

         Прибра се в София сред неистовите горещини на късния следобед и ранната привечер. Докато се возеше в таксито, тревожен глас по радиото съобщаваше, че утре и вдругиден се очакват рекордни жеги. И все пак в гласа имаше и известно облекчение, защото за днес горещините приключвали. Шофьорът му каза, че тези дни асфалтът се топял. Попита го откъде идва и дали и там е било така горещо, но той умело избегна въпроса. Обаче съвсем не на шега се запита дали и в Дубровник е било така горещо. Не можеше да си спомни и дали някъде по пътя също не е имало температурни рекорди.
         Когато се върна в апартамента си, най-напред се строполи на дивана в хола и веднага включи мобилния си телефон, чиято батерия беше изтощена, да се зарежда. След това нетърпеливо набра номера на Марина.
         – Ало, здравей.
         – Здравей.
         – Къде сте? Върнахте ли се в София вече?
         – Не. За съжаление от Военномедицинска академия казаха, че ще се забавят. Не са могли да организират екип. Все пак става въпрос за пътуване с държавен хеликоптер в чужбина. Очаквам ги утре. А ти къде си? От два дена се опитвам да се свържа с теб.
         – Току-що се прибирам.
         – Току-що се прибираш!? Какво е станало? Защо чак сега?
         – Ами, не исках да стоя сам в апартамента. Затова.
         – Как пътува?
         – С автобус, с влак и после пак с автобус и с още един автобус.
         – А между автобусите и влаковете?
         – Не съм много сигурен. Някак съм убивал времето. Разтягал съм го и съм гледал как отминава. Но това не е важно. Как са вашите?
         – Все същото. Не са се събудили. Нищо не се е променило. Вече започвам да се питам дали ще се събудят някога.
         – Аз лично се надявам да се събудят.
         – Знам… Най-добре сега си почини. Ще се чуем и видим утре.
         – Мен не ме мисли. Гледай ти да си починеш!
         – Добре. Чао.
         – Чао.
         След като затвори, остана да седи така за около пет минути. После реши, че трябва да се съвземе и най-напред разопакова багажа си и пусна пералнята. След това излезе до близкия магазин да купи някои продукти и се зае да прави салата. В главата му обаче беше пълна каша. Имаше усещането, че чува шум от статично електричество. Когато се поряза, реши да си пусне музика, за да заглуши статичното електричество. Извади първия диск, който му попадна пред очите, и го пусна, но и това не помогна много. Поне не се поряза повече.
         След вечеря седна на компютъра да си провери пощата. Нямаше никакви особено важни съобщения и затова не се забави много, докато се погрижи за тях. Когато приключи, се почувства ужасно изтощен. Едва успял да си легне, и веднага заспа. Озова се в пълен мрак без сънища, в който се чуваше единствено натрапчивият статичен шум между ушите му.

 

 

         ***

 

 

         На следващата сутрин се събуди буквално като ударен с мокър парцал. Мобилизира се и стана веднага, отиде в банята и дълго си плиска лицето със студена вода. Но това не помогна особено. Липсваше връзката между него и действителността. Или по-точно между мозъка му и действителността. Периферната му нервна система си беше направо извън строя. Най-напред забрави да сложи чаша в кафе-машината и дори известно време стоя загледан в струйката кафе, която спокойно, с тихо шуштене течеше по плота. Правеше си кафе всяка сутрин и никога не беше забравял да сложи чаша, а сега изведнъж – хоп, и ето го как стои и гледа течащата струя кафе, без да може да реагира.
         След като изчисти, влезе отново в банята и пак си наплиска лицето с вода. После, докато миеше цедката на кафе-машината, вече в кухнята, забеляза, че е забравил да угаси лампата в банята, но вместо да мине покрай мивката и да щракне ключа в коридора, той запали лампата в кухнята. Видя, че крушката в банята свети и просто се пресегна пред себе си, натисна първия ключ, който му попадна пред очите, и запали лампата в кухнята. Действително имаше чувството, че тялото му, мозъкът и периферната нервна система са се запознали днес и сега тепърва се опознават.
         Когато най-сетне приключи с правенето на кафето, отиде с чашата и бутилка сок на балкона в хола. Усилващият се късноотпускарски поток на столичния живот го закрепи слабо за земята. Между него и действителността се установи крехка връзка.
         Докато правеше загряващите упражнения, реши, че няма смисъл да ходи до НСА за тренировката. Вместо това щеше да бяга по старото си градско трасе. Щеше да го пробяга три пъти, а ако се почувстваше зле, можеше просто да спре. Все пак не беше тренирал свястно от десетина дни.
         За щастие бягането мина добре. Докато тичаше, изчисти съзнанието си и не мислеше за нищо. Съсредоточи се върху дишането и пулса си, върху всяко движение на тялото. Имаше чувството, че се движи съвършено в заобикалящото го пространство, че се е слял с него и вече не може да различи кой всъщност се движи. Статичният шум изчезна.

 

 

         ***

 

 

         На закуска пак си пусна музика, но този път успя да се съсредоточи в нея. Избра „Animals“ на „Pink floyd“. Бавно и внимателно приготвяше овесените си ядки – първо ги свари, после ги заля с някакъв плодов йогурт, добави им и нарязан банан, горски плодове и шепа счукани ядки. Междувременно пиеше сок и слушаше песните на прасетата, кучетата и овцете. След вакуума на пътуването, едва сега си възвърна обичайното състояние и започна да си прави сметка какво трябва да напазарува, тъй като хладилникът беше празен.
         Отиде с колата в близкия супермаркет, където обичаше да пазарува. Беше просторен и от колоните се носеше тиха, ненатрапчива музика, а на него му харесваше да се разхожда с количката сред редиците добре подредени стоки. Магазинът може би не превъзхождаше с нищо магазините на останалите големи вериги, но беше проектиран и подреден в точните пропорции. Бавно, но сигурно количката му се пълнеше – купи плодове, зеленчуци, ядки, извара, сирене, кисело мляко, пълнозърнест хляб, пуешко филе, телешка кайма, гъби, сокове, вода, както и почистващи препарати. Взе също така и котешка храна за котките, които обитаваха малкото дворче, а като мина покрай щанда с компактдисковете, направи нещо, което не беше правил преди – купи си и един диск. По принцип никога не купуваше дискове от супермаркети и бензиностанции, защото там не можеше да намери музиката, която обичаше, а и защото предпочиташе по-малките специализирани магазини, но в случая попадна на нещо достатъчно популярно, че да го има и на щанд в супермаркет. По стечение на обстоятелствата той нямаше този албум, а пък изведнъж му се прииска да го изслуша.

 

 

         ***

 

 

         Докато готвеше, навън жегата взимаше застрашителни размери. Явно синоптиците отново щяха да се окажат прави и това щеше да е пикът на един ужасно горещ период. Излизаше, че напоследък все по-често познават какво ще е времето. А преди – особено в детството му – тяхното си беше чист хазарт. Или поне на него така му се струваше тогава. Очевидно технологиите бяха побутнали напред прогнозирането на времето. Което не беше кой знае какъв напредък. Хората можеха само да предвидят дали температурите ще скочат над 40 градуса или кога еди-кой си ураган ще мине през не знам коя си територия. Такива работи. Както можеха само да заключат, че някакъв пиян нещастник те е прегазил на ул. „Иво Войнович“ в Дубровник, но нищо повече. Може би така беше по-добре, мислеше той, някак по-естествено е. Носим си се по вълните на безбрежния океан на времето със своите очаквания, надежди, планове, без възможност да ги защитим и обезпечим.
         Стоеше и подготвяше съставките за мусаката, докато слушаше новия си диск. Главата му се беше избистрила и се чувстваше много добре. Реши да се обади на Марина по-късно следобед, за да не я притеснява излишно покрай и без това тежкото пътуване, а и за да я намери със сигурност на родна земя.
         След като сложи тавата във фурната и докато чакаше чушките за салатата да станат в тефлоновия тиган, седна на масата в кухнята. И още в същия момент си даде сметка, че не го е правил от ужасно много време. Зеленината в двора беше посърнала от палещите лъчи на неумолимото слънце, което сякаш не беше залязвало това лято. Прозорците на околните сгради обаче си бяха същите – кухи и пусти, защото беше делничен обед. Но неговият живот не беше подвластен на цикъла на работната седмица. Колкото да беше нездравословен и изкуствен този цикъл, той се опита да си се представи в него.
         Видя се като преподавател по физическо възпитание в някое училище. По цял ден се разправяше с малките нехранимайковци, а вечер се прибираше капнал от умора. И така пет дена в седмицата. А през уикенда – пазаруваше, готвеше, слушаше музика, четеше книги и гледаше английски футбол, за да може в неделя привечер отново да усети наближаващия пулс на новата работна седмица. Както когато ходеше на училище. С това изключение, че тогава началото на седмицата бе свързано с едно трепетно очакване на неизвестното. А къде беше Марина в цялата тази схема? Защо не я беше вписал? Дали защото през последните няколко дни, в които беше сам, отново беше превключил в „самотен“ режим? И дали това беше инстинкт за самосъхранение, или пък израз на най-дълбоката му същност?
         Изведнъж му се прииска да изпие една бира. Подвоуми се дали да го направи. Не беше близвал алкохол от два месеца. Не че иначе пиеше кой знае колко – много рядко си позволяваше по бира-две, и това беше. Все пак реши да си угоди. Бръкна в хладилника и извади една забравена там и по тази причина добре охладена „Kilkenny“. Отвори я, наля си в чаша и отпи две глътки. Имаше чувството, че ирландската течност стигна чак до пръстите на краката му. След това обърна чушките и отново седна на масата. Чакаше яденето, гледаше дворчето и си пиеше ирландското пиво.

 

 

         ***

 

 

         Седеше в колата с ръце на волана. Ключовете бяха в стартера. Беше ги пъхнал преди около десет минути, след което се спря, постави и двете си ръце на волана и се загледа през предното стъкло. Навън сивотата, предвестник на наближаващата нощ, попиваше в улицата. Уличното осветление беше включено. През спуснатия прозорец на шофьорското място се усещаха поривите на вятъра. Не бяха толкова топли, колкото по-рано. Времето беше на път да направи поредния си рязък завой. Или поне синоптиците така твърдяха. Докато караше насам, чу по радиото, че утре температурите ще паднат с двайсетина градуса. Точно тогава се зачуди защо е заслушал това радио и от жабката извади един диск.
         Усети, че телефонът му звъни едва след няколко секунди. Беше Марина.
         – Здравей, как си?
         – Капнала съм от умора – отговори тя и по гласа ѝ личеше, че наистина е капнала от умора.
         – Пристигнахте ли? Как мина пътят?
         – Пристигнахме. Пътят мина относително гладко, като се имат предвид горещините и фактът, че можеше да е много по-лошо.
         – Как са вашите?
         – Все така… Ти къде си?
         – До Южния парк. Тъкмо се канех да се прибирам.
         – Можеш ли да минеш през болницата да ме вземеш? Леля и вуйчо ще останат при майка и татко, а аз имам нужда от малко почивка. Обаче не ми се ходи у нас. Не съм била там от сума ти време, няма нищо. Пък и не ми се остава сама.
         – Разбира се, че мога. Ей сега ще долетя с вълшебното килимче.
         – Благодаря ти.
         Затвори телефона и запали двигателя, а заедно с двигателя в колата зазвуча и първата песен от диска.

 

 

         ***

 

 

         Събуди се в три без десет през нощта. Марина продължаваше да спи. Двамата се бяха сгушили един в друг, сякаш за да не изчезнат или за да не се изгубят. В този момент чувството от допира с топлото ѝ тяло за него беше като насладата от парче шоколад или първата глътка бира. Някъде в мозъка му някой център получаваше милиони импулси на почти опредметено щастие.
         Той сведе поглед към Марина, която спеше на лявото му рамо, прегърнала го с лявата ръка през гърдите. Все пак сред вълните от щастие, които заливаха мозъка му, се прокрадваха някои доста обезпокоителни мисли. Или по-точно – те си бяха там от край време, а сега само се събуждаха отново. Онова, което го притесняваше, беше фактът, че ако родителите ѝ починат, тя ще остане сама, а той не знаеше дали ще може да ѝ даде всичкото внимание и грижи, които щяха да са ѝ необходими. Не че не желаеше или това му тежеше, просто се притесняваше, че няма да се справи, че ще обърка нещо. Не се беше грижил истински за никого, освен за себе си, от пет години насам.
         Преди пет години, след тежко боледуване, от левкимия почина сестра му. Това събитие тогава освен болка му донесе и облекчение, най-горчивото облекчение на този свят. В средата на двайсетте години на своя живот той бе изпълнил основната цел на живота си – да надживее родителите си и сестра си, за които през това време трябваше да се грижи. Беше си поставил тази цел десетина години преди смъртта на сестра си и следователно – около девет години преди смъртта на родителите си. Още тогава бе усетил накъде се развиват нещата, а по-късно най-страшните му опасения се осъществяваха едно по едно, разгръщайки се в неподозирани мащаби.
         Проблемът беше там, че родителите му бяха допуснали чудовищни грешки в отглеждането и възпитанието им – неговото и на сестра му. Обичаха ги до полуда, даваха мило и драго за него и сестра му, но просто не бяха способни да не допуснат тези грешки. Тях, или пък разни други, вероятно ги допускат всички родители, но въпрос на късмет, стечение на обстоятелствата и индивидуални нагласи са резултатите от тях, както и това дали детето ще ги проумее. При него и сестра му те бяха дали много тежки резултати, а той бе успял да осъзнае всичко още преди петнайсетата си годишнина. Нямаше обаче на кого да каже, тъй като с това само би влошил ситуацията. Нима можеше да каже на родителите си, че едва тинейджъри той и сестра му са емоционално опустошени индивиди? Че сестра му е психически нестабилна и несигурна? Че постоянните ѝ анемии се задълбочават и я изчерпват физически? А можеше ли да говори за това пред сестра си? Какво биха променили тези разговори? Щяха да донесат само допълнително мъки, самообвинения и страдание.
         Освен това, по онова време той виждаше как наближават и дните, когато ще трябва да се грижи и за родителите си. Самият факт, че на един все още тинейджър тези аспекти на бъдещия живот на семейството му му се бяха изяснили, потвърждаваше опасенията му. И тогава си постави тази цел – да се грижи за родителите си и сестра си, докато може. Междувременно се молеше на господ (не че беше особено набожен) да ги надживее, защото не виждаше как биха могли да продължат без него. Особено сестра му, а след определена възраст – и родителите му. Просто защото ги обичаше безкрайно много. Никого не обвиняваше и на никого за нищо не се сърдеше. Но понякога така се получаваше в живота.
         За съжаление и тримата си отидоха твърде рано и твърде мъчително, след което в живота му остана безгранична пустош. Ако не бяха бягането и Марина, кой знае какво щеше да стане с него. Така Марина най-вероятно бе спасила живота му. Тя обаче беше постигнала още нещо – като че ли беше успяла да заздрави пукнатините на емоционалната пустиня, в която бе живял в продължение на двайсет години и в която мислеше, че ще живее завинаги. И тъкмо това „като че ли” го притесняваше. Не знаеше дали е способен да обича и да се отдаде на някого, дали е „излекуван“ или все още се лута из пустинята, дали това не са някакви защитни механизми. Нищо не можеше да каже със сигурност. Освен че обичаше топлината на тялото на Марина и чувството да е до нея. Винаги.

 

 

         ***

 

 

         На следната сутрин се събуди от силния вятър и шумоленето на листа. Беше облачно. В стаята се беше притъмнило, а Марина продължаваше да спи. Вече не върху него. Той се измъкна безшумно от леглото и отиде в кухнята. Наля си чаша вода и я изпи. След това седна на масата. Навън беше дошла есента. Попадалите от дърветата листа се носеха из дворчето, гонени от силните пориви на вятъра. От сивите облаци започваше да пада ситен дъждец. Нито един прозорец в околните сгради не светеше. Той си спомни за вечно отворените прозорци на блока срещу хотела на Костас. „Ако родителите на Марина починат, аз ще се грижа за нея“ – помисли си той. „Кой знае, може да объркам нещо, но май не виждам какво друго бих могъл да направя. Освен това няма как да разбера, без да опитам. Обаче ще трябва да дам всичко от себе си. Тя е всичко за мен.“
         Изпи още една чаша вода и се върна в спалнята, където се настани в един фотьойл и се загледа в спящата Марина. Завита до брадичката, потрепваше в съня си под чаршафа. Косата ѝ беше разпиляна по възглавницата и само няколко кичура падаха върху лицето ѝ. Дишаше тихо, едва чуто. Изглеждаше толкова крехка и ранима, дори чуплива. Като китайска порцеланова фигурка, на която са вдъхнали живот. В същото време излъчваше спокойствието на планинско езеро, чиято равна повърхност е вечна като времето.
         Той неволно се зачуди:
         „Какво ли се случва отвъд това чело, сред безбрежните пространства, из които препускат единствено мислите и чувствата ѝ, всъщност самата тя? И къде е истинският живот – там, вътре, или тук, вън?” Все въпроси, на които не можеше да се отговори. В това време Марина прехвърли ръка там, където трябваше да бъде той и по лицето ѝ пробяга тревожен повей. Равната повърхност на езерото се набразди от едва доловими вълнички. Сякаш в единия му край бе паднало изсъхнало брезово листо. Той се подвоуми за миг преди да се върне в леглото.

 

 

         ***

 

 

         Така, след кратко прекъсване, двамата отново заживяха в неговия апартамент. Сега обаче нещата се бяха попроменили. Ходът на времето не можеше да бъде спрян, а той водеше до повторението на определени цикли. От друга страна, носеше и нови, неочаквани предизвикателства. В общи линии двамата посрещаха двата типа „изненади“, които отминаващото време им донасяше.
         Лятото беше към края си и Марина трябваше да се върне към задълженията си в НСА. В същото време тя продължаваше да посещава всеки ден родителите си в болницата. Стоеше по няколко часа при тях и им говореше, или пък просто слушаше мълчаливо звуците от апаратите, към които двамата бяха прикачени.
         Той продължаваше да тренира за състезанието. Беше навлязъл в последната част от подготовката и беше намалил обема на тренировките, но не и схемата и разнообразието на видовете натоварване. Продължаваше да ходи в НСА, особено в дните, когато Марина имаше занимания там. Чувстваше се добре, нямаше здравословни проблеми. Нямаше и новини относно организацията на бягането в Атина, но все така не се и вълнуваше от този въпрос. През останалото време придружаваше Марина в болницата, готвеше, пазаруваше и слушаше музика. Сега като че ли четеше по-малко.
         След два по-хладни, есенни дни лятото се завърна. Обаче само привидно. Вярно, че температурите бяха летни (без да са горещи) и беше слънчево, но във въздуха се носеше познатото усещане за отминаващо време, за есен, за петнайсети септември. Миналото се разрастваше и поглъщаше всичко по пътя си. Хората чувстваха това и на лицата им можеше да се прочете, че много по-съсредоточено, по-жадно поглъщат слънчевите дни. Листата пожълтяваха и падаха. Заради топлото време някои кестени цъфнаха повторно. Това продължи около седмица.

 

 

         ***

 

 

         Беше слънчев и топъл ден, някъде около пладне и той се разхождаше из центъра. Сутринта с Марина станаха както обикновено – към шест. След сутрешното кафе той я закара в НСА, а след това отиде на йога и плуване. Взе си душ и закуси в колата. Докато си ядеше сандвичите, разглеждаше околния пейзаж в периферията на Южния парк – ниски сгради, храсталаци, затънтени улички и един булевард с преминаващи по него автомобили.
         На връщане се опита да избегне образувалите се вече задръствания, но без успех. Потропваше по волана в такт с музиката и търпеливо изчакваше светофарите. Пътьом напазарува и когато се прибра вкъщи, се зачуди какво да прави. Затова отново излезе и се качи в колата. Завъртя едно кръгче в центъра и в крайна сметка се паркира срещу една пицария зад площад „Славейков“. Там, поради някакъв пропуск в зонирането, синята зона не захващаше един тротоар и можеше да си държиш колата безплатно.
         След това се разходи из малките улички в централната част. Така на излизане от подлеза при Университета видя цъфналите кестени и реши да се обади на Марина, която трябваше да е в почивка по това време.
         – Ало, в почивка ли си?
         – Да.
         – Обаждам ти се, за да ти кажа, че кестените цъфтят отново.
         – И какво означава това?
         – Ами… означава, че Левски ще стане шампион с пет точки преднина пред втория, цената на шилестите домати ще скочи, а с нея – и БВП на глава от населението.
         От другата страна на линията се чу звънливият смях на Марина.
         – А означава ли още нещо? – попита тя.
         – Е това малко ли ти е?
         – Не, не е.
         – Кога да мина да те взема?
         – След около час и нещо ще съм приключила.
         – Окей. Обичам те.
         – И аз те обичам.

 

 

         ***

 

 

         След десетина минути телефонът му иззвъня. Беше Марина.
         – Ало, баща ми е починал преди малко. Тръгвам към медицинска академия. – Гласът ѝ звучеше безизразно, хладнокръвно и трезво.
         – Ще бъда там след половин час.
         – Добре.
         „Значи подозренията ми още веднъж започват да се осъществяват“ – помисли си той. – „В такъв случай това е само началото“.
         По пътя се натъкна на катастрофа и се забави неимоверно, докато се придвижи до бул. „Прага“. Когато отиде в болницата, завари Марина в стаята при майка ѝ. Беше седнала на един стол и плачеше.

 

 

         ***

 

 

         Погребението на господин Георгиев се състоя три дни след смъртта му. Забавиха се малко заради организацията. Марина искаше да редуцира броя на присъстващите, но се оказа, че новината се е разчула и буквално заваляха съболезнования от всички страни. Така на погребението, въпреки желанието ѝ, имаше около 150 души, но нямаше храна или алкохол. За това поне успя да се наложи.
         Да си вземат последно сбогом с баща ѝ, бяха дошли най-различни хора – роднини, негови колеги от академията, от различни групи, от радиото, бивши студенти. Марина, цялата в черно – с пола и сако, – приемаше съболезнованията и отговаряше уклончиво на въпроси относно състоянието на майка си. С вида и поведението си тя придаваше още по-тържествен вид на събитието. Цветята се трупаха на огромни купчини покрай ковчега.
         Когато най-сетне излязоха от черквата, навън ги посрещна топло обедно слънце, птичи песни и още едно погребение. Колоната потегли бавно, виейки се между запуснатите парцели на Централни гробища. До него някой говореше за това, че гробището се разширявало, а той само наблюдаваше редките посетители около алеите.
         Гробът беше изкопан, а пръстта изглеждаше мека. Спуснаха ковчега в ямата и всичко свърши за броени минути. След това опечалените се разотидоха. Той и Марина си тръгнаха последни.
         Същата вечер, тъкмо преди да заспят, сгушени един в друг, по телефона научиха, че госпожа Георгиева се е пробудила от комата.

 

 

         ***

 

 

         В колата по пътя към болницата и двамата мълчаха. Просто подминаваха светлините в спускащата се над града нощ. Пред тях само от време на време се появяваха червените стопове на автомобил, които контрастираха на фона на водопадите от оранжева светлина от уличните лампи, обливащи всичко наоколо. И двамата бяха вперили поглед напред – в прекъснатите линии на пътното платно. Той – съсредоточен и внимателен, а тя – отнесена и с празен поглед. В купето почти не достигаха шумове отвън. Чуваше се единствено ненатрапчивият шум от двигателя.
         Сестрата, която ги посрещна в отделението, беше нещо като типов образ – на средна възраст, месеста, червенокоса, обилно гримирана и напарфюмирана. Вероятно вдигаше адреналина на част от посетителите и пациентите на отделението. А сигурно имаше закачки и с някой от лекарите. Тя ги поведе по коридора и след като на бърза ръка се информира за това чия майка е госпожа Георгиева, заобяснява на Марина:
         – Майка ви е много красива жена. Личи си дори под всички системи и превръзки. Вие приличате на нея. – През това време той се чудеше дали наистина Марина и майка ѝ толкова си приличат. Може би имаше известна прилика, но не твърде голяма. – Събуди се в моята смяна – продължаваше сестрата. – Просто отвори очи и се заоглежда. Нищо не е казвала. Ама то е нормално. След толкова време говоренето е трудно.
         Най-накрая стигнаха до кабинета – 103. На него му се стори, че бяха ходили пет минути, въпреки че разходката им по коридора едва ли бе продължила повече от минута. Кабинетът беше най-обикновен – старо бюро с огромен монитор на него, шкаф с разноцветни класьори, кушетка, два стола и диспенсър за минерална вода. Имаше и мивка. Прозорецът гледаше към бул. „Св. Георги Софийски”. Самият доктор също изглеждаше класически – едър, охранен, със силно космати гърди, които се виждаха под бялата риза на черни карета. Носеше модерни изтъркани дънки. Престилката му висеше на закачалката до вратата. Изглеждаше много бодър и контрастираше на фона на мъртвилото в отделението и жужащия звук от неоновите лампи. Говореше с натрапчив източен диалект.
         – Предполагам, вие сте Марина Георгиева – обърна се към Марина той.
         – Да, аз съм – отвърна тя някак твърде хладнокръвно.
         – Приятно ми е. Аз съм доктор Кирил Николов. Заповядайте, седнете. – След като всички седнаха, докторът продължи, гледайки ту Марина, ту него. – Както вече знаете, днес майка ви се събуди от комата. Всичко е продължило много кратко. Тя е отворила очи и се е огледала. След това се е опитала да каже нещо, но от устата ѝ не е излязъл и звук. Това е нещо нормално след продължителна кома. Говорните ти органи трябва да си възвърнат определени качества и навици. Това обаче е стряскащо за пациента. – Тук доктор Николов заби поглед в ръцете си, които лежаха на бюрото му. – Следващото, което е направила майка ви, е било да се надигне и да огледа по-добре стаята. Може би е търсила някого или нещо. Предполагам, съпруга си, вашия баща. Обаче, естествено, не е открила никого. Освен сестрата, която в момента е била в стаята, за да нагледа показанията на апаратурата, с която са се спогледали. После се е отпуснала и отново е заспала.
         Известно време всички помълчаха. Марина първа наруши мълчанието:
         – Това нормално ли е? В смисъл, нормално ли е отново да заспи?
         – Трудно е да се каже дали е нормално. При тези състояние може да се очаква всичко. Но във всеки случай не е необичайно. Нито учудващо. Усилията, които е изразходвала в опита си да проговори и за да се огледа, са я уморили. Хората вероятно си мислят, че докато си в кома, си почиваш, но то съвсем не е така. Предполагам, затова е заспала отново.
         – Разбирам – отвърна Марина, а някакъв мотор профуча по булеварда. – Но ще се събуди отново, нали? Щом вече веднъж се е пробудила, трябва да го направи отново.
         – Предполагам, че да. И тогава ще започне бавно и продължително възстановяване. Ще трябва да направим и някои изследвания, за да видим дали не са засегнати отделни функции. Разбира се, особено на първо време, докато, така да се каже, „си стъпи на краката“, трябва да ѝ бъдат спестени всякакви сътресения. Това означава, че може би ще се наложи да я излъжете за състоянието на баща ви. Например да ѝ кажете, че е в съседна стая или отделение. Или, че е останал в Хърватия.
         – А доколко ще се възстанови – попита Марина и трепна с клепачи.
         – Трудно е да се каже – отвърна доктор Николов. – Възможно е да са засегнати някои мозъчни функции, което означава, че възстановяването може да бъде частично. Е, може и да няма поражения. Разбира се, нещата не могат да са като преди злополуката. Най-малкото – психически. Влияние върху възстановяването оказва и възрастта, а майка ви, извинете ме за прямотата, вече не е на двайсет или трийсет години. Но, според мен, голям проблем ще бъде фактът, че баща ви почина. И сами можете да си представите какви реакции би могло да предизвика това. – Разбирам – отвърна Марина, след което настъпи мълчание, което отново тя наруши. – Докторе, а какво всъщност е комата?
         – Не зная. Хората, които са я преживели, казват различни неща. Може да е и индивидуално. Предполагам, ще е най-добре да говорите с майка си по този въпрос, но на по-късен етап.
         Поговориха още малко с доктора относно състоянието на госпожа Георгиева. Той беше много любезен и търпелив и им разказа за различните аспекти на възстановяването след събуждане от кома. Накрая ги изпрати до вратата на кабинета и ги остави сами да отидат в стаята, където лежеше майката на Марина. Каза им, че ако им трябва нещо, е на тяхно разположение. Преди да се разделят, ги посъветва да не остават през нощта, защото няма смисъл да се терзаят. Обеща да им се обади, ако настъпи някаква промяна в състоянието на госпожа Георгиева. „А нали и без това ще идвате през деня?“ – добави той. Те му благодариха и го видяха как се прибира в кабинета си.
         Двамата трябваше само да прекосят коридора, под матовата светлина на неоновите лампи. Минаха покрай една отворена стая, в която сестрата, която ги посрещна, гледаше телевизия. Очевидно това беше сестринската стая. Чуваше се тих звук от телевизора, който се смесваше с жуженето на лампите и нечие хъркане. Идеален болничен фон. Целият коридор, заедно с техните фигури, се отразяваше върху градския пейзаж в тъмнината навън, който се виждаше през голям прозорец.
         В стаята беше тъмно и тихо. Чуваше се единствено равномерното дишане на госпожа Георгиева. Трябваше да мине известно време, докато свикнат с тъмнината. Марина се приближи до леглото и застина за няколко секунди. След това прошепна:
         – Майко, не знам дали ме чуваш, но искам да ти кажа нещо. Докторът каза, че си се събудила и сега само си почиваш, но аз не съм сигурна. Иска ми се да е така, да отвориш очи, но ако си тръгнала да търсиш татко и искаш да останеш с него, не мога да ти с сърдя.

 

 

         ***

 

 

         На следващия ден, четиринайсети септември, майката на Марина все пак се събуди. Той научи някъде около единайсет – след като беше приключил с тренировката си, докато готвеше. Марина се обади да му каже. Помоли го да не ходи в болницата, защото „няма да мога да излъжа майка пред тебе“ – каза му тя. На обяд изяде гювечето си сам – на кухненската маса, слушайки музика.
         Същата вечер, преди да заспят, Марина му разказа какво беше станало в болницата днес. Разказа му колко слаба и объркана била майка ѝ и как на няколко пъти искала да обиколи отделението, сякаш за да се увери, че съпругът ѝ не е там (Бяха ѝ казали, че е в „Пирогов“). Май не повярвала на думите на Марина.

 

 

         ***

 

 

         Петнайсети септември започна със сива, забързана, дъждовна утрин. Навсякъде можеше да се усети атмосферата на първия учебен ден. Пред един денонощен магазин момче – вероятно ученик – пиеше бира от кутийка. Часът беше 7:55. 13 градуса. Малките момиченца и момченца с букети в ръка още не бяха се появили.
         Докато бягаше, му хрумна, че човечеството е като онзи гренландски глетчер с размери три пъти колкото Великобритания, който бавно се движи към морето. Също като него, хората се движат към нищото. Всички ние сме малки кубчета лед и без значение дали сме физически, емоционално или психически опустошени, ние сме материал. Материал, който се движи към нищото, крепейки друг материал – други кубчета.

 

 

         ***

 

 

         Вдругиден, на седемнайсети, трябваше да замине за Атина. Но всичко беше толкова объркано. Пътуването беше уредено, вече беше говорил с Костас, багажът и документите също го очакваха във всекидневната, но останалото (по-важното) беше пълна каша. Или поне той имаше такова усещане. Искаше да остане с Марина, да зареже състезанието, но нямаше как. Вече беше подписал договора, а и с това бягане щеше да даде малко финансова сигурност и на двама им. Обаче от това не се чувстваше по-добре. Мисълта, че я предава, че не ѝ оказва нужната подкрепа, не го напускаше. Струваш му се, че се проваля и потъва все по-дълбоко в този провал и в чувството за него.
         Ето, и сега трябваше да е с Марина, да я подкрепи и да ѝ помогне, да ѝ вдъхне увереност в нейната рушаща се действителност. Само че тя отново го беше помолила да не я придружава в болницата. Вероятно защото не искаше да го въвлича в своите проблеми, или за да не го разконцентрира преди състезанието. Това обаче означаваше само едно – и двамата трябваше да се научат не просто да живеят един с друг, но и един в друг. Доколкото това беше възможно.
         Тези мисли не му даваха мира затова отвори въпроса при първа възможност.
         – Виж, Ина – започна той на светофара на „Св. Георги Софийски“ и „Пенчо Славейков“, след като я взе от болницата, – зная, че не ти оказвам достатъчна подкрепа, подкрепата, която ти е нужна, но сега, за съжаление, трябва да се погрижа за състезанието. След това, като се върна, искам да останем заедно завинаги, искам да ти дам всичката любов, нежност и подкрепа на света.
         – Не, не, не е нужно да съжаляваш. Ти и сега ми даваш сили. Само ти и мама ме крепите на отсамната страна. Разбирам за състезанието.
         – Не, Ина, остави го това бягане. Не в него е проблемът. Разбираш ли? Трябва да се допуснем един до друг, да се вкопчим един в друг, защото иначе ще се изгубим. Не знам, поне аз така го чувствам.
         – Струва ми се, че си прав. И на мен тази мисъл не ми излиза от главата. Само че не е лесно.
         – Не е. Но мисълта да изчезна сам започва да ме плаши.
         – И мен – отвърна Марина с въздишка и застина с поглед, вперен в оранжевата светлина на уличните лампи.

 

 

         ***

 

 

         На следващата сутрин той отново се събуди пръв, но остана неподвижен в леглото. Не искаше да се откъсва от Марина. Допирът на гърдите ѝ с рамото му, както и на левия ѝ крак с неговия му даваха чувство за живот. Топлината на тялото и аромата на кожата ѝ го завладяваха и изпълваха целия.
         В това време, зад прозрачното було на облаците, наполовина пълна (или наполовина празна), сутрешната луна изглеждаше като резен лимон (през облачната покривка релефът на лунната повърхност наподобяваше жилите на лимон). Стоеше си там и не вземаше отношение. Както винаги.

 

 

         ***

 

 

         На седемнайсети денят им започна както обикновено – със ставане в 6 часа и кафе, което изпиха на терасата, тъй като времето беше хубаво (същинска златна есен). След това закусиха и той закара Марина до НСА. Този ден имаше занимания от 8:30. На раздяла се прегърнаха силно и си обещаха да се чуват всеки ден. За втори път в последно време се разделяха и това положение не се харесваше на никого от двамата.
         Полетът му беше от 14 часа и в колата на връщане той се зачуди какво да прави през времето, с което разполагаше (а разполагаше с 2-3 часа). Реши да сготви нещо за Марина, която щеше да се върне привечер (Тя щеше да остане в неговия апартамент). Когато се прибра, след кратък пазар, веднага се зае с готвенето.
         Докато готвеше, се сети за вчерашното посещение в болницата. Госпожа Георгиева беше изключително слаба, а всичките шини (имаше два счупени крака, счупена ръка и две ребра) само подсилваха впечатлението. Онова, което най-силно го беше разтърсило обаче, беше погледът ѝ, когато му каза: „Ти поне не ме лъжи! Кажи ми истината! Къде е Мишо? Марина твърди, че е добре и е в „Пирогов“, но аз мисля, че ме лъже. Усещам го.” В този момент в очите ѝ сякаш се беше съсредоточило цялото отчаяние на света – като тъмна бездна, която думите не можеха да запълнят. Това той моментално го разбра. И въпреки всичко, се опита да направи тъкмо това.
         Беше по-сигурен от всякога, че Марина се нуждае от него до себе си, но парченцата от пъзела се бяха наредили така, че максимално да възпрепятстват това. Всъщност дали пъзелът беше един или бяха два? Дори да бяха два обаче, те повече или по-малко влияеха един на друг. „Никой човек не е остров.“ – каза си той. Не беше сигурен дали тази метафора е подходяща. „Може би не остров, а планета. Със собствена атмосфера, но и със собствена гравитация“ – поправи се. Тази теория му хареса повече. Привличането. Сливането на двете отделни системи. Мислите му се върнаха към предната нощ. Колко спокойно и естествено Марина се беше оставила в ръцете му. Но и той в нейните. Като две планети, които се въртят една около друга.
         От унеса му го извади телефонът. Габриел. Вече пристигнал в Атина и се чудеше дали и той не е там. Разбраха се да се видят вечерта. Той затвори телефона и понеже вече беше сготвил, влезе да се изкъпе. И точно тогава, под душа, усети кратък неравномерен откос в туптенето на сърцето си. Продължи само миг, но го накара да се задъха. Облегна се на стената и си пое дълбоко въздух. Нищо. Всичко си беше както преди. Предния ден беше преминал през поредните изследвания, и те не бяха показали нищо нередно. Затова и не обърна особено внимание на това „прескачане“ в ритъма.
         Изкъпа се и се облече. Остави кратка бележка на Марина върху кухненската маса (хубаво е да се върнеш и да откриеш бележка от някого), взе „Игра на дама” на Хулио Кортасар в ръчния си багаж и излезе.

 

 

         ***

 

 

         В Атина всичко си беше същото – времето беше лятно горещо, улиците гъмжаха от автомобили, а туристите бяха навсякъде. И все пак едно нещо беше по-различно в сравнение с предния път, когато беше тук, т. е. преди месец. Въпреки че времето не даваше индикации, че есента ще смени лятото, у него се беше загнездило тъкмо чувството за отминаващия летен сезон. И той не беше сигурен откъде идва то. Може би софийските дъждове го бяха извикали? А може би то просто беше кодирано у него и се появяваше всяка година по това време, като резултат от досегашния му живот в умерения климатичен пояс, който се отличаваше с четири сезона с плавни преходи между тях. Но нямаше как да е сигурен. Затова и не беше отхвърлил напълно възможността в Атина наистина да витае усещането за отминаващо лято, но тя не му изглеждаше достатъчно правдоподобна.
         Тази мисъл не му даваше мира, докато таксито му пъплеше по претъпканите улици. Тя го бе осенила в края на полета, когато окъпаният в светлина град се появи в илюминатора. Седнал на предната седалка в таксито, той гледаше през отворения прозорец и си мислеше за отминаващото лято и отминаващото време въобще, докато по него се стичаха вадички пот, а от радиото в колата се носеха актуални летни хитове – в общи линии, същите като тези, които слуша в таксито, с което стигна от жилището си до летището.

 

 

         ***

 

 

         Костас и Деспина ги нямаше в хотела. Момичето от рецепцията му каза, че са ѝ поръчали да му предаде, че ще се върнат на следващия ден. Това означаваше, че разполага с вечерта за себе си. Можеше да се разходи, да иде на кино или да се види с Габриел. Най-напред обаче трябваше да си хвърли един душ и да си почине.
         На излизане от банята взе телефона и както беше по хавлия излезе на терасата. Срещу него все така се изправяше сградата с отворените прозорци и развяващите се пердета. Беше резервирал същата стая, в която бяха отседнали в края на миналия месец. Набра номера на Марина, но дори след осем позвънявания никой не вдигна. Върна се в стаята и се облече. Легна на леглото и се загледа в тавана. Остави се оловно тежките звуци, които си пробиваха път през жегата навън, да го погълнат.
         От унеса му го извади телефонът. Беше Марина. Нищо специално не беше се случило. Всичко беше наред, доколкото беше възможно при тази ситуация. Не говориха дълго.
         Веднага след като приключи разговора с нея, се обади на Габриел. Той беше пътувал дълго, но пътуването минало безпроблемно. Беше отседнал в един малко по-скъпарски хотел в центъра (Той имаше навика от време на време да се глези). Договориха се в седем и половина да се срещнат в лоби бара на хотела на Габриел.
         Останалата част от следобеда прекара в стаята си – четейки „Игра на дама” и слушайки долитащите отвън звуци. В шест и половина слезе в ресторанта за вечеря. На терасата имаше едва няколко души – две двойки и един и един мъж на средна възраст, – които разговаряха тихо, очакваха поръчаните ястия или ядяха тихо вече донесените им салати. Той си поръча салата и докато я чакаше, пиеше минерална вода и фреш от портокал и грейпфрут. Беше му много интересно да наблюдава гостите на хотела, които идваха в ресторанта и си тръгваха. В хотелските ресторанти тези действия бяха по различни. В хотелите те по-лесно можеха да се впишат в някаква „по-пълна“ картина – добиваш представа по кое време се хранят конкретните хора, да ли ходят на плаж и къде (ако в града има плаж), дали се разхождат из града, дали посещават разни културни институции и т. н. От друга страна, всичко това създава измамно чувство за познаване, за комфорт (и дори уют). Цялостната картина се движи и променя – променят се комбинациите, – но въпреки това си остава все същата.

 

 

         ***

 

 

         Пристигна в лоби бара половин час по-рано. Винаги ставаше така – където и да трябваше да отиде, независимо по кое време на денонощието, отиваше половин-един час по-рано, че и повече понякога. Така веднъж, когато на една негова бивша приятелка ѝ се налагаше да пътува със самолет през нощта и се бяха разбрали той да мине през тях и да я вземе в три и половина, пристигна пред блока й в три. Без някаква особена причина. Стоя половин час в колата и наблюдава светещия прозорец в апартамента на приятелката си, където от време на време можеше да се различи фигурата ѝ, очевидно в движение между гардероба и куфарите. По-късно, когато се качи при нея, не ѝ каза, че е бил подранил. Това, в крайна сметка, си беше негов проблем.
         По онова време беше на двайсет и три години, но навикът да подранява все още не беше го напуснал и надали това щеше да се случи някога. Най-страшно беше, когато трябваше да отиде някъде на гости. Тогава с неистови усилия се възпираше да не подрани, но най-доброто, което успяваше да постигне, беше да отиде точно навреме (което май също не беше съвсем в духа на доброто възпитание).
         Седеше си в бара и си пиеше минералната вода, докато си припомняше случката с девойката, която имаше среднощен полет. Тя май беше позната на Марина, но сега не можеше да си спомни със сигурност дали това бе наистина така. Без особена изненада установи, че усилията му да си спомни бяха безплодни отчасти защото всъщност мислите му бяха поели в друга посока. Чудеше се какво ли прави Марина, дали се е върнала в апартамента, дали вече е прочела бележката. Представяше си я как седи сама на кухненската маса и се храни в тишина, докато в дворчето прозорците се палят един след друг, а прането на хората се поклаща едва-едва, провесено над опустяващия къс природа. За какво ли си мислеше? Този въпрос все по-често го интересуваше. Не че проявяваше някакви собственически претенции или пък ревност, просто му се искаше да познава по-добре човека до себе си. Колкото повече мислеше на тази тема обаче, толкова повече се убеждаваше, че не можеш да опознаеш напълно когото и да е.
         От мислите му го изтръгна нечия ръка, която се стовари приятелски на рамото му. Беше Габриел. Изглеждаше си същият – беше висок към метър и осемдесет, смугъл, с къса, черна ситно къдрава коса, тъмни очи и тънък леко крив нос. Имаше сребърна коронка на един от предните зъби – горе вдясно. Беше облечен малко стереотипно за латиноамериканец – светлосини дънки, бяла риза и черни обувки. Едва след като видя Габриел, той си даде сметка, че в бара свири песен на „Buena Vista Social Club“.
         – Добре изглеждаш, приятелю – каза Габриел с възможно най-широката усмивка, докато се ръкостискаха.
         – Благодаря ти, Габриел. И ти изглеждаш добре. Нямаш и един бял косъм.
         – Ха-ха, благодаря. Е, при теб са се появили, но ти отиват. След някоя и друга година ще заприличаш на Ричард Гиър.
         – Щом казваш.
         – Как пътува, приятелю?
         – Габриел, ти май забравяш, че аз пресичам само една граница. Направо може да се каже, че не съм пътувал.
         – Вярно, че е така. Е, поне за някои не е необходимо да прекосят половината земно кълбо, за да достигнат Елада.
         – Да, така е. Как е жена ти? Все така красива и забавна, надявам се.
         – Да, не мога да се оплача. С годините става все по-красива и по-забавна. Ами ти? Има ли някоя по-специална сега?
         – Не бих казал. Живея си свободно и неангажиращо. – Той реши да спести на Габриел подробностите за Марина. Просто не му се навлизаше в обяснения за последните няколко месеца.
         – Добре правиш ти, приятелю. Порадвай се на живота, не бързай.
         Всъщност какво ли друго би могъл да очаква от един латиноамериканец? След това се заприказваха на други теми, типични за стари приятели, които не са се виждали отдавна – за общи спомени, общи познати, такива работи. Габриел го попита как е със здравето и той отвърна, че всичко е наред и прегледите не са показали нищо нередно.
         В крайна сметка стигнаха и до темата за организацията на състезанието.
         – Относно състезанието… – започна Габриел – днес ходих в тукашната федерация, за да уредя формалностите по договора и медицинските прегледи, и ги попитах за организатора на събитието, но и тук не ми казаха нищо ново. Гръцката федерация, естествено, поема част от задълженията по провеждането му, като страна домакин, но тук никой нищо не знае. Основната част от финансирането минава през Международната лекоатлетическа асоциация. Според мен, ако някой знае нещо, това са шепа хора в управата на международната асоциация. Разбира се, има и доста спонсори, които са се включили на по-късен етап, но едва ли някой от тях стои зад организацията на събитието, макар че не изключвам възможността това да е просто маневра. Съмнявам се да е свързано по някакъв начин и с телевизионните права – завърши резюмето си Габриел.
         – Като те слушам, ми се струва, че по-подробна информация едва ли ще изкопчим. Днес успях да хвърля око на спортните страници на един-два вестника, но там не открих никакви заглавия относно мистерията на организацията.
         – Да, цялото нещо ще мине под шапката на Международната лекоатлетическа асоциация и ще бъде камуфлирано със спонсорските договори и договорите за телевизионните права.
         – В такъв случай няма какво да мислим повече за тези неща. В крайна сметка, от цялата работа най-важна е каузата. А и ние не можем да се оплачем.
         – Така е. На мен тази неизвестност не ми пречи.
         Накрая се разбраха да се чуят на следващия ден и се разделиха. Нощта се спускаше над Атина, а градът се пробуждаше за нощния живот. Потоците по улиците започнаха да се разреждат и да променят цвета си, а с това се променяха и шумовете, които се носеха из въздуха.

 

 

         ***

 

 

         На следващата сутрин се събуди преди шест часа. Беше спал като новородено. Срещата с Габриел сякаш беше помела от главата му мислите, които го тревожеха. Поне за няколко часа. След като се разделиха, той взе такси до хотела, но понеже не му се прибираше веднага в стаята, се разходи из квартала. После чете в пълна тишина, нарушавана единствено от компресора на мини-бара и редките гласове на други гости на хотела, достигащи от коридора (Костас му беше осигурил една по-тиха стая) и след около половин час заспа.
         Сега се чувстваше отпочинал и свеж. Стана и отиде в банята, изми си лицето и зъбите и се огледа в огледалото. Противно на общоприетото мнение, порасналата брада и стърчащата коса му придаваха здрав вид. После излезе на терасата, където пое няколко пъти дълбоко въздух, чиято свежест го ободри, взе бутилка минерална вода със себе си и слезе при басейна.
         Простря послелката си до самия му ръб и много бавно и последователно изпълни обичайния си комплекс от йога и стречинг упражнения. Беше се съсредоточил до краен предел и внимаваше за изпълнението на всяко движение. После поплува половин час и се върна в стаята, за да се изкъпе.
         Слезе на закуска към осем без петнайсет. Просторното помещение на столовата беше наполовина пълно (или наполовина празно, зависи) – повечето хора си седяха и спокойно и тихо закусваха, все още леко сънливи, но имаше и няколко души, които кръжаха около шведската маса и пълнеха чиниите си с храна. Само при вида на шведската маса го прониза някакво трудно определимо чувство за празнота, а той по-скоро инстинктивно се насочи към платата. По-късно, докато закусваше, наблюдавайки движението в салона, се хвана, че мислите му отново са се насочили към Марина. Те обаче бяха някак неопределени, несъсредоточени – сякаш се разхождаш из коридорите на собствения си апартамент и разглеждаш шарките на тапетите. Всичко ти е познато, не откриваш нищо ново, а по-скоро регистрираш вече познатите форми. Не му бяха особено големи усилия, за да се отърси от тези мисли и да се съсредоточи върху задачите, които му предстояха през днешния ден. Реши, че ще се обади на Марина по обяд.

 

 

         ***

 

 

         Днес трябваше да отиде в местната федерация, за да уреди и последните формалности, свързани със състезанието – онези, които Габриел вече беше уредил. Трябваше да остави резултатите от медицинските прегледи, да се информира за окончателния график на събитието, за ползването на тренировъчните бази, както и за окончателните подробности по финансовите въпроси. Реши, че преди да отиде, ще е добре да се обади и да предупреди, но когато привърши закуската, все още нямаше осем и половина. Затова се излегна в леглото с книга в ръка и почете в прохладата на сутрешните часове.
         Към девет и петнайсет вдигна слушалката на телефона и избра номера в централата на федерацията. На третото позвъняване от другата страна се чу мъжки глас – сравнително мек и не много креслив. Гласът принадлежеше на човек на име Димитрис. Той обясни бавно и подробно на Димитрис кой е и защо се обажда, а след това зачака отговор. „Да, разбира се, че можело да заповяда днес. С удоволствие щели да го приемат и да му разяснят всичко необходимо. За тях било чест да го видят отново по трасето в града” – много любезно му обясни Димитрис. Човекът използва възможността, за да му съобщи, че официалната пресконференция ще се състои в деня преди състезанието, но по този въпрос щели да го информират по-детайлно, когато отидел във федерацията. Предупреди го също така, че ако е възможно, те биха искали днес да направят кратка фотосесия за последния етап от промоцията на събитието. Той отвърна, че няма нищо против, казаха си „довиждане“ и Димитрис затвори телефона.

 

 

         ***

 

 

         Е, щом се налагаше да направи тази сесия, щеше да я направи. В крайна сметка това си беше част от сделката. Пък и той беше свикнал. Все пак публичните изяви вървяха паралелно с подготовката и състезанията. Та нали самите бягания си бяха публични изяви, често наблюдавани от милиони зрители по целия свят. Вярно, че след прекратяването на кариерата си беше намалил драстично този тип дейности, но те за него продължаваха да бъдат най-нормални задължения, които се предполагаха от характера на заниманията му. Ако навремето някой му беше връчил длъжностна характеристика, каквато всъщност нямаше как да му връчат, в нея щеше да има точка, която да гласи: вземане на участие в публични изяви.
         В случая не го интересуваше дори колко време ще отнеме фотосесията, а те понякога се проточваха. Например ако фотографът се окажеше твърде артистично настроен. Със сигурност обаче беше добре, че го очакваха. Това щеше да спести разни бюрократични усложнения, макар че и те не го притесняваха особено. А имаше времена, когато такива неща го побъркваха. После обаче се научи да приема всичко, което му се случваше, независимо дали е добро или лошо.
         Пресегна се на леглото до себе си, грабна ключа от стаята и излезе. По стълбите срещна една камериерка, която го поздрави с „калимера“, на което той отвърна по същия начин, пътьом остави ключа на момичето на рецепцията и излезе. Едва навън се сети, че не се е бръснал и подстригвал от доста време и че не е облякъл нищо по-специално за случая (беше със сиви панталони, червена тениска с якичка и жълти маратонки), но в крайна сметка така изглеждаше днес, следователно това щеше да получи и фотографът. Реши да походи малко пеша във все още не горещата сутрин, а после щеше да вземе такси.

 

 

         ***

 

 

         Посрещна го един от заместник-директорите на федерацията. Георгиос Михалидис, оплешивяващ мъж на средна възраст, но с все още стройно телосложение, което свидетелстваше за активни занимания със спорт и днес. Георгиос го покани в кабинета си и се настани зад разположено пред високи прозорци със спуснати щори бюро. Климатикът работеше с пълна пара, усещаше се мирис на ароматизатор. Георгиос извади кутия цигари и измъкна една отвътре, хвана я за края, който трябваше да се запали, така че цигарата стоеше изправена между пръстите му, а после с отработено движение, описвайки широка дъга, я постави в устата си. Побърза да каже, че няма да я пали. Отказал ги и просто щял да си стои с цигара в уста.
         Последвалият разговор си беше протоколен. Дори и приветствените думи в началото. В общи линии Георгиос му разясни всичко за пресконференцията (щеше да се проведе в деня преди състезанието), графика на бягането (трябваше да започне в 6:00, преди жегите) и тренировъчните бази, които, както самият Георгиос каза, екипите могат да ползват (а той си помисли, че няма екип, сам е; и си спомни за времената, когато пътуваше с треньор и масажист). След това в детайли му бяха разяснени всички аспекти на финансовите и медицинските въпроси.
         – Съжалявам, но не мога да ви дам подобна информация, тъй като не ми е известна – бе отговорът на подхвърления въпрос за организатора на събитието, съпроводен от широка усмивка на устата. С това същинската част на разговора им приключи.
         Фото-сесията също не отне много време. Фотографът не беше от онези, които залягаха по пода или имаха специфични виждания за това как (трябва да) изглежда действителността. Човекът беше подготвил всичко необходимо в една специално подредена за целта стая и той трябваше просто да застане пред зеления фон, да направи няколко пози и да заснемат кратко видео с общо две реплики. И това беше всичко.

 

 

         ***

 

 

         Когато се върна в хотела, Костас и Деспина все още ги нямаше. Погледна окачения над рецепцията часовник – оставаше един час докато започне обядът (когато Костас и Деспина щяха да дойдат). Качи се в стаята си и се излегна на леглото. Марина беше в час, Габриел беше кой знае къде, така че реши да почете. Отвори книгата на една от любимите си глави, в която Орасио Оливейра изправя пирони в непоносимо горещ буеносайрески следобед и се опитва да си внуши, че се намира в студа на Сибир. След това той и Травълър сглобяват паянтов „мост“ (всъщност две греди, които подпират с разни шкафчета) между прозорците на двете отсрещни сгради, а Талита се опитва да премине по него, за да даде на Орасио пакет с мате и пирони. Всъщност обаче не се случва това. Т. е. случва се, но то не е същностното. Тази поредица от действия наподобява върха на айсберг, докато същинското действие се извършва на някакво друго равнище, което се проектира върху диалога.
         След около четиридесет минути телефонът в стаята иззвъня. Беше Костас. Заедно с Деспина го очаквали на терасата. Той затвори книгата и се запъти към вратата.

 

 

         ***

 

 

         Двамата бяха седнали на обичайната маса. Деспина носеше тесни светли дънки и бледобежова ленена блуза без ръкави, а Костас – бежови къси панталони и светлосиня риза с навити ръкави. И двамата изглеждаха много ведро, като извадени от реклама на витамини или туристическа агенция. На терасата тентата, която опъваха през деня, хвърляше приятна сянка, а разхлаждащата система разпръскваше ситни капчици вода.
         Той подари на Деспина малка цветна аранжировка от светлолилави рози, която беше купил по пътя от федерацията, и след като размениха обичайните поздрави, седнаха на масата. Костас и Деспина си поръчаха т. нар. „Трицветна салата“, а на него му се стори вкусна и се присъедини към тяхната поръчка. Въпреки увещанията им обаче отказа да опита бялото вино и се задоволи с минерална вода и прясно изцеден сок от моркови и от ананас. Разговорът им се въртеше основно около две теми – злополуката с родителите на Марина и състезанието.
         – Как е Марина? – попита Деспина.
         – Добре е. Или поне не дава вид ситуацията да я е съкрушила. Бори се. Грижи се за майка си и работи в университета.
         – Ужасна история – намеси се Костас. – А какво стана с виновника за катастрофата?
         – Мисля, че делото трябва да се гледа тия дни. Обаче не знам какво наказание предвижда хърватското законодателство за подобно престъпление.
         – Няма справедливо наказание за отнемането на човешки живот – каза Деспина.
         – Така е – отвърна той.
         След като отпи глътка вино, Костас продължи темата, но в по-различна посока:
         – Знаеш ли, ще бъде много жалко ако с Марина изпуснете възможността да видите острова през есента – започна някак заговорнически той. – Мислили сте по въпроса?
         – Честно казано, въобще не сме го обсъждали. Обаче се съмнявам, че ще успеем да отделим време за подобно пътуване при тази ситуация.
         – Все пак е добре да помислите – настояваше Костас. – Може да вземете със себе си и майката на Марина, климатът ще ѝ се отрази много добре. Разбира се, всичко зависи от състоянието ѝ, вие най-добре ще можете да прецените.
         – Предполагам, че си прав, но ситуацията е сложна. Все пак госпожа Георгиева все още не знае за смъртта на съпруга си, а и физическото ѝ състояние е много нестабилно. Но ще предам на Марина и ще го обсъдим. Много ви благодаря за поканата. Много мило от ваша страна.
         – Добре – отривисто кимна с глава Костас. – Ще се радваме да бъдем ваши домакини.
         След това повика сервитьора, който отговаряше за тяхната маса, за да поръчат основното. И тримата се спряха на едно и също – филе от сьомга на скара и зеленчуци на скара. Едва събрал поръчките, сервитьорът тихомълком изчезна, като че потъна вдън земя.
         – А ти как си, готов ли си за състезанието? – попита Деспина и подпря брадичка на ръцете си.
         – Да, мисля, че съм готов. Подготовката мина добре. Като изключим проблемите от последните седмици.
         – Колко километра според теб ще успееш да пробягаш?
         – Важното е да завърша маратонската дистанция, а останалото ще бъде нещо като бонус за мен. Все пак от доста време не съм участвал в толкова продължително бягане.
         – Лошото е, че тези дни времето ще бъде горещо – каза Костас. – Разхлаждане се очаква едва след състезанието.
         – Какво да се прави? Не можеш да контролираш времето, нали? Пък и организаторите като че ли са го предвидили, защото са обявили по-ранен час за начало.
         – Да знаеш, че ще ти стискаме палци. Ще проследим всичко по телевизията – намеси се отново Костас. – Двамата сякаш бяха репетирали начина, по който водеха разговори – поемането на инициативата, нейното отстъпване, подбора на темите и различните им аспекти, смените между тях… Въобще беше много приятно да прекарваш времето си в тяхната компания.
         – И вие да знаете, че сигурно от утре ще има нов клип за състезанието по телевизията, в който можете да ме гледате. Днес го заснехме.
         – Ще го имаме предвид – каза Деспина.
         След това отново настъпи кратка пауза, от която ги извади Костас:
         – Знаеш ли, че с Деспина мислим да отворим заведение от типа bar & diner?
         – Сериозно? Имате ли вече идея за име?
         – Мислехме за Greekshine. Нали знаеш, като sunshine, само че Greekshine. Обаче още не е окончателно.
         – Страхотно. Каква е концепцията? А, да… знаете ли къде ще бъде?
         – Ами, все още тече маркетинговото проучване, което поръчахме, но заведението няма да е тематично. Мислехме за съчетание на традиционни гръцки черти с интернационални. Това обаче още не е окончателно решение, може нещо да се промени, понеже още не сме започнали с вътрешната декорация. Иначе вече разполагаме с помещение в центъра – завърши Костас.
         – Сега сигурно сте доста заети?
         – О, и още как! Както каза Костас, маркетинговото проучване още не е приключило, набираме персонал, обмисляме декора, разговаряме с допълнителни доставчици, защото тези, с които работим в хотела, вероятно няма да покрият всички нужди, тепърва предстои и регистрацията на името и какво ли още не.
         – Мога да си представя. Но съм сигурен, че ще стане много хубаво. Ще се радвам да го видя готово, в пълния му блясък.
         – Ще те поканим за откриването – каза Деспина.
         В това време пристигнаха поръчаните ястия и разговорът постепенно затихна. За десерт Костас и Деспина си взеха по кроасан с кафе, а той – купичка кисело мляко със орехи и плодове. Накрая те заявиха, че ще го оставят да си почине, но са на разположение, ако нещо му потрябва.

 

 

         ***

 

 

         Когато се качи в стаята си, навън беше все така горещо, а и до леката тренировка, която беше планирал, имаше още три часа. Затова реши да се обади на Марина.
         – Ало? – въпросителната интонация от другата страна на линията означаваше, че връзката не е добра.
         – Ало, Ина, аз съм. Чуваш ли ме?
         – Да, да, чувам те, сега всичко е наред.
         – Приключи ли в НСА? Удобно ли е?
         – Да, приключих. Сега тъкмо хапвам.
         – Извинявай!
         – Няма нищо. Откъде можеш да знаеш? …После ще се прибера, за да се преоблека, и след това отивам в болницата.
         – Беше ли тази сутрин?
         – Бях.
         – Как е тя?
         – Все така – физически слаба и нестабилна, а психически – нервна, тревожна. Не ми вярва за татко и това недоверие създава дистанция между нас. Няма доверие и на лекарите, не иска да приема лекарствата. Консултирах се с психолог и той ми каза, че не бива да крия дълго, но от друга страна, трябва да изчакам още малко, за да се стабилизира физически. Така че съм в някаква странна надпревара с времето. Все още не знам какво ще правя.
         – Виж, зная, че е глупаво да се дават съвети от разстояние, но може би наистина е по-добре да ускориш този разговор с майка си. Каквото и да се случи, все ще е по-добре да си откровена с нея в тези тежки моменти. Ти така или иначе си до нея, заедно ще трябва да се справите с това. Когато се върна, ще ти помагам. Пък и тя е под лекарско наблюдение… Знаеш ли, Костас и Деспина предложиха да заведем майка ти на острова, ако се стабилизира бързо. Това може да ѝ подейства добре.
         – Може би си прав. Обаче тази работа с острова ми изглежда малко вероятна.
         – И аз така им казах.
         – Как са те?
         – Добре. Мислят да отворят бар. Поздравяват те. А ти как си?
         – Не знам. Движа се като в омагьосан кръг. Май не е важно как съм, важното е да продължавам напред. При теб как е?
         – Добре. Ориентирам се в обстановката.
         – Ти си моят мишо. Знаеш ли, мога да продължа напред само защото знам, че ти си там някъде.
         – А ти си моето мишленце. Обаче обещавам, че като се върна, ще бъда винаги до теб.
         – Благодаря ти.
         – Ина, сега ще те оставя да обядваш на спокойствие, пък ще се чуем довечера.
         – Чао, мишо.
         – Чао, мишленце.

 

 

         ***

 

 

         Времето до тренировката прекара в четене – отваряше книгата напосоки и четеше по двайсетина-трийсет страници. След това я разгръщаше отново. Разлистването на страниците отекваше някак остро в почти херметическата тишина на стаята (нито климатикът, нито компресорът на хладилника издаваха какъвто и да е звук). Нямаше и вятър, който да разклаща щорите. Единствено отвън, през затворената алуминиева дограма, от време на време долитаха глухи шумове.
         Самата тренировка мина добре, според плана – около час упражнения за дишане и разтягане (на тревната площ), както и пет километра по пистата. Когато пристигна в тренировъчната база, там вече имаше двама-трима от другите участници, които изпълняваха указанията на своите треньори под зоркото им наблюдение. За щастие не се познаваше с никого от тях (бяха все момчета от по-младото поколение), което означаваше, че ще може да проведе тренировката си на спокойствие. И все пак преди да стъпи на терена, си нахлупи качулката.

 

 

         ***

 

 

         След вечеря излезе да се поразходи в спускащия се сумрак, сред тълпите от хора по улиците, излезли в търсене на забавление. И както често се случваше, тъкмо сред тълпата се почувства най-самотен и изоставен, затова се обади отново на Марина. Майка ѝ била особено неспокойна днес, но все пак тя не посмяла да ѝ каже истината. Когато ѝ се обади, тя тъкмо се прибираше (можеше да чуе музиката от радиото в таксито).
         – Знаеш ли, оранжевата светлина от уличните лампи сякаш размива реалността. Тя става някак разредена. Като въздуха високо в планината – каза тя след кратка пауза.
         Когато се върна в стаята си, включи телевизора и известно време гледа екрана, докато потоците от неразбираеми за него думи сякаш заливаха цялата стая – плискаха се в стените, носеха се по пода и оставяха пръски по прозореца. Накрая се умори и заспа.

 

 

         ***

 

 

         В деня на състезанието стана много рано. Трябваше да закуси хубаво, а и искаше да загрее добре – да направи комплекса си от йога упражнения и да изплува няколко дължини. Както обикновено по това време, в хотела кипяха оживени приготовления за новия ден. Те обаче сякаш се случваха в един паралелен за гостите свят – през задни врати, на междинни етажи, някак покрай стените. А той беше от хората, които умеят да виждат тези светове, да проникват в тях и да им се наслаждават.
         Той беше очарован от всичко в хотела по това време на деня. В това число и от басейна, покрай който нямаше никого, освен него и жителите на паралелния свят. Така във ведрината и спокойствието на новия ден успяваше допълнително да се зареди. Същото се получи и този ден – бавно и съсредоточено изпълни комплекса си от упражнения, след което скочи в лазурните води, за да поплува.

 

 

         ***

 

 

         – Ало. Здрасти. Как си? – гласът на Марина не даваше признаци на сънливост.
         – Добре съм. Подготвям се за състезанието – отвърна той. И това наистина си беше така – вече закусваше в стаята си (Костас беше уредил да му донесат закуска по-рано). – Бях отвикнал от тръпката преди състезание.
         – Да, как може да се забрави онзи трепетен гъдел в стомаха и венците? Как е времето?
         – Ами очертава се да е горещо, но, знаеш, започваме в шест и отчасти ще го избегнем. Макар че не се знае как ще се развие бягането – може точно най-тежките моменти да се окажат в часовете около пладне. Много зависи и от това кой колко ще реши или ще може да бяга.
         – А ти колко мислиш, че ще успееш?
         – Не знам. Ще видим. Нямам план, като изключим достигането до 42-я километър. След това – никой не знае.
         – Дано всичко мине без проблеми.
         – Ще мине. …Майка ти как е?
         – Добре е. като че ли изпита известно облекчение, след като ѝ казах за татко. Облекчение в смисъл, че поне притесненията и подозренията ѝ се стопиха. Иначе е съсипана от мъка, но двете заедно ще се справим. Хубавото е, че и физическото ѝ състояние се подобрява.
         – Ще видиш, всичко ще се нареди. А когато се върна, ще бъда до вас. Липсваш ми, знаеш ли.
         – И ти на мен.
         – Обаче остана още малко.
         – Да. Е, аз май ще те оставям. Желая ти успех. И внимавай! Ако почувстваш, че има някакъв проблем, веднага се откажи. Майната им на парите. Важното е ти да си добре. Обещаваш ли?
         – Обещавам.
         – Добре тогава. Целувам те.
         – И аз теб.
         След като затвори телефона, включи телевизора. Вече бяха запознали излъчването на предаването, посветено на състезанието. В скъпо обзаведено студио седяха няколко световноизвестни атлети, най-вече бегачи. Разговаряха за спецификите на днешното бягане – за трудностите и стратегиите. Такива работи. После смениха кадъра с директно включване от трасето, направено от хеликоптер. Всичко беше готово – загражденията, постовете с освежаващи напитки и т. н. Асфалтът си беше там, дърветата и всичко останало – също. Той обаче нямаше възможност да следи предаването още дълго, защото от рецепцията му се обадиха, че колата го чака пред хотела. Не му оставаше нищо друго освен да си вземе сака и да излезе от стаята.

 

 

         ***

 

 

         Пред хотела го чакаше чисто бяло ауди Q7 – голям, луксозен и много просторен автомобил. Ауди всъщност бяха един от основните спонсори на събитието. Първоначално на места из града можеше да се усети по-натовареният трафик – резултат от пренасочването на движението от улиците, по които минаваше част от трасето. Но движението не беше кой знае колко усложнено, а и хората не роптаеха повече от обикновено. След двайсетина минути се вляха в оградената за състезанието зона, където можеха да се видят основно хора от организацията (разпознаваха се по баджовете), които сновяха напред-назад. На места се събираха малки групи от хора, които не можеше да определи дали са публика или случайни зяпачи. Над автомобила се чуваше хеликоптер. В огледалото за обратно виждане видя още две такива аудита.

 

 

         ***

 

 

         На терена за загряване видя трима от останалите участници, но сред тях не беше Габриел. Поздрави се протоколно с тях и както обикновено си нахлупи качулката и се концентрира върху загрявката. Всичко вървеше много добре, беше се съсредоточил до краен предел, чувстваше се в отлична физическа форма. Беше се слял с околната среда. След загрявката полегна на пистата и покри главата си с кърпа, за да пробяга още веднъж мислено трасето. По някое време чу нечии отминаващи стъпки и гласа на Габриел, който му каза: „Здрасти“.

 

 

         ***

 

 

         Стадионът беше пълен, което не беше нещо обичайно за това време на деня, при това за единично състезание извън голям атлетически турнир. По трибуните можеха да се видят хора със знамена на държавите, от които идваха участниците (в това число и голям брой български знамена). Вероятно събитието беше привлякло немалко туристи, но медийното отразяване със сигурност имаше голяма заслуга за пълния стадион. Организаторите се бяха погрижили за всичко – бяха предвидили огромни екрани, на които щеше да се излъчва всичко, а на стадиона беше планирана и забавна програма с много известни изпълнители (огромната сцена се мъдреше в средата на терена).
         Публиката реагираше наистина екзалтирано на всичко, което се случваше на пистата и на терена. Посрещаха еднакво радушно всички участници и ги аплодираха горещо при представянето. Когато и то отмина, беше даден стартът. След пет обиколки и половина на стадиона под нестихващите овации от страна на публиката десетимата излязоха навън, където отново бяха приветствани от двете страни на ограденото трасе. Организацията беше идеална – камерите много професионално следяха всяко тяхно движение, постовете с освежителни напитки бяха разположени много на често, а зад тях се движеха кола за сигурност и линейка.
         И десетимата се движеха с еднакво темпо, без някой да го налага. По негова преценка бягаха с около 30% по-бавно от обичайната топ маратонска скорост, което пак беше много с оглед на характера на състезанието. Той се чувстваше идеално – отново го беше обзела тръпката от участието в състезание. Намери идеалния ритъм и се съсредоточи върху поддържането му, като внимателно следеше пулса и дишането си. След няколко километра мислите му се зареяха, а той само от време на време проверяваше темпото, дишането и пулса си. Междинното време на десетия километър показа 39 минути, което означаваше, че преценката му е точна.

 

 

         ***

 

 

         Бягането между десетия и двайсетия километър с нищо не донесе съществени разлики – десетимата продължаваха да се движат в група, поддържайки приблизително същото темпо. Като че ли това щеше да остане така до края – сякаш всеки се опитваше да държи под око останалите, за да знае дали и кога някой се е отказал. Разбира се, това най-вероятно щеше да се случи след преминаването на четиридесет и втория километър. През главата му мина, че подобна стратегия няма никаква логика, тъй като важното беше, първо, да избягаш класическата дистанция (без значение за какво време) и второ, да пробягаш колкото се може по-голямо разстояние, а това нямаше нищо общо с останалите. В крайна сметка обаче всяко бягане се развиваше по собствена логика. Това важеше и за настоящото. Всичко това мина през главата му наистина за кратко. След това още веднъж провери пулса и дишането си и отново се отнесе.
         Единственото, което се променяше, беше пейзажът – хората, колите, дърветата, сградите, хълмовете… Той просто фиксираше с очи всичко наоколо и го свързваше в напълно безсмислена поредица от образи и събития. След това с част от мозъка си извикваше брънки от тази верига и я реконструираше от началото на състезанието, докато с друга част от мозъка си продължаваше да регистрира нови и нови частици, които добавяше към нея. Когато реконструирането на веригата настигнеше регистрирането на нови образи и събития, той започваше отначало, като се връщаше все по-назад – до пристигането си в Атина, до инцидента с родителите на Марина, до началото на лятото, когато заживяха заедно и той започна да се подготвя за бягането… Отиваше по-назад и по-назад – до прекратяването на кариерата си, до смъртта на родителите си, до смъртта на сестра си… През главата му минаваха безброй крайъгълни камъни от неговия живот, които единствено той свързваше във верига от последователни действия, но като такава те вече нямаха особено значение за него. Всяко събитие само за себе си имаше отделно място в ума му и специално значение за него. Всяко събитие само за себе си беше важно за него.
         Междинното време за вторите десет километра беше около 41 минути.

 

 

         ***

 

 

         През следващите десет километра той продължи да регистрира околната действителност, но престана да реконструира веригата от последователности. Вместо това сега в съзнанието му просто изникваха визии за случки и събития от живота му (включително от книги, музикални албуми и филми), без какъвто и да е порядък. За някои от тях дори не знаеше, че ги помни. Тези вериги го връхлитаха както вълни връхлитат самотен скалист бряг и събуждаха у него различни емоции. Понякога по няколко наведнъж.
         Времето беше станало малко по-топло, но все още не беше горещо. Това обаче нямаше значение, защото пред състезателите постоянно изникваха пунктове за освежаване. Хеликоптерът все така се носеше над тях, а колата за сигурност и линейката продължаваха да ги следват. От двете страни на трасето публиката махаше със знаменца и ги поздравяваше.
         Междинното време отново показа 41 минути.

 

 

         ***

 

 

         След това за него ставаше все по-трудно да удържи съзнанието си, което се разрастваше и изпълваше пределите на пейзажа, а след това отиваше и отвъд тях… Рееше се свободно – беше част от всичко и всичко беше част от него, всичко тук и сега, но и всичко когато и да е. Вече нямаше пространство и време, съществуваше само един колосален блок действителност, който обхващаше всичко. Всъщност всичко наоколо се движеше – колите, хората, листата на дърветата, дори планините се движеха с микроскорост, движеха се и стрелките на часовниците, но това движение беше част от цялото, от монолитния, колосален къс, и си оставаше вътре в него. Само той продължаваше да се разраства.

 

 

         ***

 

 

         – Здравейте, вие ли сте г-ца Георгиева? – попита един лекар в бяла престилка на развален английски със силно гръцко произношение.
         – Да, аз съм – каза Марина и стана от стола.
         – Аз съм Стефанос – каза докторът и подаде ръка на Марина.
         – Приятно ми е.
         – Заповядайте – подкани я докторът и отвори врата.
         Щом влезе вътре, Марина потри рамене. Беше почувствала студа още докато чакаше отвън, но сега, когато влезе в моргата, направо замръзваше. Доктор Стефанос ѝ предложи една престилка, с която тя веднага се загърна.
         – Много съжалявам за повода за нашата среща – каза Стефанос. – Вие каква сте на починалия?
         – Ами, аз съм… т. е. бях негова приятелка, всъщност единствената му близка.
         – Още веднъж – много съжалявам за загубата ви! За тези формалности също, но такива са правилата – трябва да потвърдите, самоличността на починалия.
         – Да, разбирам. Ами да започваме.
         – Разбира се, разбира се – каза Стефанос и се приближи към една от големите метални хладилни камери. Отключи механизма и отвори овалния люк. Отвътре се разнесе облак студена пара. След това той изтегли носилката, върху която имаше покрито с чаршаф тяло. Отметна чаршафа и погледна въпросително Марина.
         Тя кимна с глава и каза през сълзи:
         – Да, той е.
         – Сърцето му е спряло малко след четирийсетия километър – каза Стефанос след кратко мълчание. – Искате ли да ви оставя за малко насаме с починалия?
         Марина само кимна с глава, а ъгълчетата на устните ѝ се изкривиха надолу.

 

 

         ***

 

 

         Слънцето беше застинало високо в небето, когато всички преминаха финалната линия. Трима от участниците спряха, след като я прекосиха, а останалите продължиха да бягат в обратна посока. Той усети, че не може да спре. Другите един по един забавяха крачка и отбиваха в страни, но той продължаваше – в сянката на хеликоптера, следван от колата за сигурност и линейката, насърчаван от шпалира от хора. Под застиналото високо горе слънце в монолитния колосален къс действителност.

 

 

 

КРАЙ

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 25. август 2023 г.

© 1998-2024 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]