През 1938 г. писателката Яна Язова, известна на широката аудитория преди всичко като романист, специализира в Сорбоната. Идеята за написването на "Последният езичник" възниква в Париж, драмата е завършена в София и получава награда от тогавашното Министерство на просвещението. Преведена е на немски език. Все още не е реализирана на сцена.
         Сюжетът визира последните часове от живота и властта на Расате-Владимир, дръзнал да опита да възстанови езичеството 30 години след като княз Борис І официално приобщава България към християнска Европа.
         ИСТОРИЧЕСКА КАНАВА. Въвеждането на християнската религия гарантира дълги години мир на държавата. Борис-Михаил осъществява промяната на законово ниво, с пълното съзнание, че ще бъдат необходими векове на прабългари, траки, славяни и пр. да приемат друга истина за Бог. Безмилостно посича 52-ма от най-добрите си боили и семействата им, разбунтували се веднага след покръстването. Същевременно Плисковско-Преславската книжовна школа привлича учениците на Кирил и Методий. Към нея се присъединява и възпитаникът на Магнаурската школа и бъдещ цар на България Симеон. Основната й дейност е превод на църковните книги и създаване на оригинално творчество на български език - духовно пространство, което постепенно елиминира влиянието на Рим и Византия. В напреднала възраст Борис приема монашеството, отстъпвайки престола на първородния си син. През краткото си управление Владимир рязко променя посоката - ориентира се към съюз с немците срещу Византия и започва унищожаването на християнските храмове. Моментът е поискал отново категоричната намеса на Борис : "... и тъй, всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и в огън се хвърля." (Йоан Кръстител, Евангелие от Матея, гл.3). Следва големият християнски събор от 893 г., столицата на българската държава е преместена в Преслав, на трона се качва Симеон. Оскъдни и различни са версиите на хроникьорите как точно е детрониран Владимир. Немският летописец Регино споменава факта, че той е ослепен. В апокрифа "Чудото на Св. Георги с българина" се казва, че Симеон свалил брата си и се качил на престола. Според Теофилакт Охридски насилие не е било употребено: "управлявал четири години и умрял".
         ПОСОКАТА НА ЯНА ЯЗОВА. Тя изследва преди всичко душата - на човека и на държавника; проследява границите между изначалния порив и неумолимите изисквания на историята; фиксира трагическата невъзможност на прекия участник в събитията да промени предначертаната роля. През 1938 г. вече са издадени стиховете й и романът "Ана Дюлгерова". Подходът към изучаването и интегрирането на историческата материя в "Последният езичник" е закономерен етап в творчеството на Яна Язова, преди да се разгърне в романите "Война", "Левски", "Бенковски" и "Шипка". Въпреки, че езикът на драмата е поетично-романтичен (авторката тогава е на 26 години), героите са типични представители на своята сурова епоха. Драмата е композирана в три действия и един полуакт. Основният конфликт е представен в първо действие по правилата на древногръцката трагедия - протагонистите (Владимир и Борис) представят тезите си, коментирани през цялото време от народа-хор. Във второ и трето действие детайлно се разглеждат подбудите и реакциите на героите, за да се стигне до трагическата развръзка. В писмо до Яна Язова от 15.Х. 1938 г., проф. Александър Балабанов пише: "...Значи дири как ще оживиш и ще направиш цял жив човек от Владимир, как ще го индивидуализираш, за да ни стане с мъката си и със самотата си симпатичен, без обаче да се забелязват твоите симпатии... Но нека се бори на сцената със свои собствени сили, не с помощта на автора. Това последното, което ти казвам, да ти е най-дълбока мъдрост при всяка драма, при всеки роман, при всяка работа!..." Съветите на учителя са сполучливо реализирани. Обладан от кризата и просветлението преди смъртта, Владимир е честен и могъщ в своите грешки. Самотният и силен дух на прабългарския орел е озарен от непознатата стихия на любовта.
         От другата страна мъдрият старец Борис с огромно усилие подтиска бащиното си чувство. Разбирането за природата на Владимир прави задачата му още по-трудна. "О, нека ме отмине тая чаша!" - също самотен вик преди да изпълни тежкото наказание.
         1111 ГОДИНИ след историческите събития в драмата с отчайващо безсилие можем да констатираме, че нашият съвременен свят все още не може да се обедини и признае, че истината за Бог е една. След първия досег с "Последният езичник" в съзнанието ми изплува една игра на думи: "Което е за сега, няма да остане за после; което не е за после, ще стане сега. Което не стане сега, все пак ще стане после." (Шекспир, "Хамлет", V действие). Ако си позволим един емпиричен паралел - "сега" историята спира Владимир да тръгне срещу безспорния враг Византия. "После" дава тази възможност на брат му Симеон и го прави Велик...
         ЗА РЕШЕНИЕТО НА БЪДЕЩОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ. Когато поставям този текст, аз ще фокусирам и ще изведа като основен носител на идея една малка сцена, в която, според мен, се съдържа приносът на Яна Язова сред многобройните разказвачи на тази българска история. Една иреална сцена, в която баща и син се срещат преди развръзката - като по билото на невидима планина. И изграждат красива и внушителна картина на любов и желание за опрощение. Моето представление ще има характер на мистерия.
         "Театърът ни освобождава само от нашите желания, докато мистериите ни освобождават от нашите деяния" - казва Морис Дрюон в историческия си роман "Александър Македонски. В това е бил дълбокият смисъл на древните мистерии - независимо на коя географска ширина и с какви средства са се провеждали. Ако си убил - да изиграеш ролята на жертвата, да изпиташ страданията й, за да прости божеството греха ти и да продължиш живота си на чисто.
         Това си поставям като основна задача, търсейки вярната мотивация и път към поставянето на този текст. Като че ли ми се иска с това представление Владимир и Борис да получат взаимно опрощение. Всички знаем или поне предполагаме, че няма зло - има неизявено добро.
         По отношение контрукцията на представлението - ще бъде предшествано от пролог и ще приключи с епилог, в които участват всички изпълнители. Те ще играят от свое име - като съвременни жреци, които провеждат мистерията. Прологът има характер на хроника на събитията - каквато е в очите на летописеца Регино. Както всяка хроника, няколко думи обединяват в себе си години човешки тежнения и преживявания, съмнения и вяра, живот и смърт на хиляди същества. Каква е истината, подробностите, историческите имена и стотиците скрити двигатели на историята - ние можем само да си представяме. А епилогът има характер на молитва. Текстът е на Тропар, глас 6, който се произнася на 2 май, деня на Свети равноапостолни цар Борис, просветител български.
         Връх и център на сцената е кръст, изрязан в черното дъно, ярко осветен в бяло. Пътеки на различна височина, стени. Въпреки камерността, която предполагат повечето от откъсите, от окрупнен ракурс всичко това се случва в черната бездна на средновековието. Всичко се случва, подчинено на космическата самота на протагонистите.
         Цветно петно е втори откъс на второ действие - стилизирана представата ни за естетиката на езичеството - култ към природата и приемане на човека като хармонична част от нея.
         Представлението е предназначено за голяма сцена.
         Преобладаващ звук е основният тон от ниските октави - по-скоро като вибрация. Фрагменти от произведения на Панчо Владигеров.
         Яна Язова безспорно владее силата на пророческото слово. Изследователите на мисловното наследство на пророците определят словото им като "печат" - трябва да минат много години, докато обикновеният човек съумее да счупи печата и прочете писмото на една истина.
         Чрез "Последният езичник" тази все още неоткрита в пълна степен българска авторка ни е дала поредния печат. Трябва само да усетим кога сме готови да го счупим.