лодки

Мирослав Христов

имаш закачен кръст
на гърба, откачил си,
смееш се в лицето
на бетона, изливащ се
в дълбоките дупки
на нашия гррр-ад!
търсиш синьо в очите
на небето, за да забременееш
с надежда, а нея я няма
ела по-добре у дома
там където дъвчем плътта си
смучем своите пръсти, пътуваме
по линиите на дланите, шофираме
в трезво състояние
казваме да
и казваме не
we be safe
and we be tolerant

ето че отново ще бъдем спасени
от някой пророк, говориш ми
насън, за падащи звезди,
за задачи с няколко неизвестни –
паникьосан монолог, бълнуваме
мъчим се да заспим, ти
продължаваш да пиеш кафе
и да пушиш цигари
сякаш всеки момент ще изгреем

аз продължавам да търся кристалните обувки
под дългите поли на жените
под Витоша, която страда
когато те гледа така унил и нищожен,
прахосващ кафявата захар
отронила се от зъбците на градския часовник

в нас се крие нероденото утре,
което обича да се кърми от сухата гръд на София
смеем се един на друг
и залитаме право натам,
накъдето ни водят краката

ето че отново сме в ритъмa
на тарамбуки и флейти
греем се с вино и лунна светлина

върни се | продължи