човекът, който се разпадаше

Мирослав Христов

човекът, който се разпадаше,
гледаше под лупа
белите си петна в зависимост от което
понякога обичаше да сглобява
несъответствията между покрива
небето и дупките - черните и белите
той губеше ръцете си
и спускаше косите си водораслени
и костите си на воля
изпълваше се с пустотата
на стотици пясъчни ивици
набразденото чело бе негов бряг
мидите негови нокти
той разбираше непонятното
когато се губеше във вълните

върни се | продължи