Ами ако слонът настъпи детска глава? Мисълта забарабани с ледени пръсти по слепоочието, пулсирайки с натрапчив мракобеснически ритъм. Капки като облаци дим се спускаха от челото по клепачите и политаха към прашния тротоар. На кръстовището имаше задръстване, никой друг не виждаше животното, което се канеше да пресече пешеходната пътека. Забулени в невидима мараня на ежедневието минувачи скриваха от погледа си най-невъзможното.
         В началото поклащаше тромаво хобот сякаш се опитваше да се отърве от досадна мисъл. Дали не правеше точно това? Отново се сетих за детската глава и изтръпнах. Откъде ми хрумна? На децата не се случваха такива нелепи случки, нали? Изглеждаше напълно невъзможно. Всъщност децата вярват в невидимото. Огледах се, наблизо нямаше нито едно дете.
         Внезапно се сетих за Пъти, моя адвокат. Запален ловджия, преди месец той се върна от поредното сафари с ценен трофей – слонска глава. Не знам как беше успял да я прекара през границата, но при първата си среща с него усетих, че убийствената страст разклаща везните на уклончивата му натура. Какво ли значи това да имаш адвокат убиец? Нима сега се налагаше да го представям пред една друга, необозрима съдебна инстанция? Ето че жертвата стоеше пред мен и безмълвно поклащаше главата си подобно на кукла на конци. Осъзнах, че животното не помръдва, защото търси главата, която Пъти незаконно му бе отнел. Тя стоеше някак изкуствено прикрепена към раменете, а невидима нишка я държеше на дистанция от тялото.
         Какво можех да направя? Да му се обадя и да му кажа, че ме преследват ловните му трофеи? Да го съдя за посегателство срещу психическото ми равновесие? Как въобще можеш да осъдиш адвоката си? И защо именно аз трябваше да разрешавам казус, към който отношение имаше единствено и само той. Човекът, който ме представляваше пред инстанциите и отговаряше за моите действия, морални и не дотам. Нима безвъзвратно стореното преследва хората като кошмар до края на дните им, в порочен цикъл, между кръстовищата и леглата, между деня и нощта? Появява се най-неочаквано зад ъгъла и с плътен и повелителен глас нашепва: Тук съм, не ме можеш да ме забравиш.
         Не издържах, обадих се на Пъти. Реших, че може да даде съвет. Биваше го по съветите. Беше най-малкото, което можеше да направи. Все пак бях замесен в негов личен проблем, един вид посегателство срещу живота. Нито повече, нито по-малко. Посегателство с размерите на слон.
         Той не се изненада. След като му разказах за случващото се, ми обясни, че няма нужда от тревога. Всичко щяло да се подреди - само да слушам наставленията му. Разбира се, Пъти. Разбира се, убиецо на слонове.
         - Ако продължи да стои на пътя ти – каза той – трябва да го прободеш със сребърен предмет. Знам, че звучи като бабини деветини, но ще видиш, че работи.
         - Ами ако настъпи детска глава? Тогава какво да правя? - попитах притеснен.
         - Не знам.
         - И аз.
         - …
         След приключване на разговора изтичах до близките магазини. Единствения сребърен предмет, който успях да намеря, бе тирбушон с крикоподобен механизъм. Като малък обичах да си играя с такъв тирбушон, представях си, че отварям тапите на всевъзможни неща - канапета, табуретки, столове. Когато някой отваряше бутилка вино, наблюдавах с нестихващ интерес процедурата по премахване на тапата. Приличаше на тайнствен ритуал, в който малцина бяха посветени.
         Настоящата цел изглеждаше по-скоро като затапване на кошмар обратно в зловонната каца, от която се бе появил. Престраших се отново да мина през кръстовището. Ето, огромното туловище продължаваше да трепне в очакване на нашата среща. Стискам здраво тирбушона, чувствам се като истински Дон Кихот. Реших да запазя обзелото ме самообладание, да нападна внезапно, мълниеносен и решителен удар. Представих си как животното залита и пада повалено от собствената си безмерна тежест. Колко ли тежи подобен звяр? Колко ли тежи главата върху плещите на Пъти? Нямах време да мисля за нищо странично, закрачих уверено към слона, не забелязвах нищо, истински кон с капаци. Усещах, че наблизо преминават коли, тълпите се нижат като стоножки, светофарът сменя цветове. Заобикалящият ме свят изглеждаше напълно нормално.
         На няколко крачки от слона усетих неговото дихание - дълбоко, настойчиво и някак приканващо. Изглежда звярът само чакаше да дръпна щепсела и автоматично да напусне рамките на нашата реалност. Умореното привидение продължаваше механично да търси главата, тази автономна област, неподвластна на трупа.
         Засилих се и с един замах пронизах туловището, което затрептя подобно на смущение на телевизионно предаване, завъртя се много бързо около невидима ос, и се гмурна обратно в призрачното си битие. Представих си един животински свят, паралелна зоологическа вселена, населявана от трупове, търсещи своите липсващи крайници. Всеки един крайник, всеки наш ловен трофей. Живота, глухоням и лишен от съществуване, поради нескончаемото свистене на касапските ножове и варварските оръжия. А дори не бях вегетарианец.
         …
         Вечерта Пъти се обади, докато кепенците на прозорците пропускаха мрак, подобно клепачи на слепци. Трябва да е било след полунощ, тъкмо се бях унесъл, сънят прииждаше с бавни стъпки. Чувствах се ужасно уморен, сякаш не бях убил слона с един удар, а се бях борил с него в продължение на часове. Колко ли време наистина бе минало? Бях забравил да погледна часовника.
         - Буден ли си? – попита ме той, лек трепет в гласа.
         - Почти – промълвих.
         - Слушай… - същия трепет.
         - Да.
         - Трябва да ми направиш една услуга. Главата на слона. Тя е тук, при мен. Искам да я вземеш.
         - …
         - Чуваш ли ме?
         - Да.
         - Ще я вземеш ли?
         - Да. Утре. Сега съм ужасно уморен.
         - Добре. Забравих да ти кажа нещо.
         - …
         - Това, което ти се случи днес. Не се притеснявай. Става дума за нов софтуер, в момента експериментират с него. Поръчката е за нов отдел към Върховния административен съд. Пробват тази технология с цел пресъздаване на образа на жертвата. Аз съм едно от опитните зайчета, така да се каже. Ще ти изпратя необходимата програма, която да инсталираш на компютъра си. Към главата на слона е прикачен USB кабел, ще го включиш. После ще въведеш паролата, която ще ти дам, и главата ще се върне на мястото си. Обратно при жертвата, в нейния свят, който е… някъде там. Разбираш ли?
         - Не.
         - Не знам подробности. Знам само, че човекът „изключил” виртуалния образ на жертвата трябва да й върне отнетото. Ще ти дам парола за софтуера.
         - …
         - Чуваш ли ме?
         - Да.
         - Много ти благодаря.
         - Друго има ли?
         - Какво? – попита Пъти.
         - Друго, което трябва да знам – поясних.
         - Ами… Чакай да помисля.
         - А, да! Щях да забравя. Възможно е да те повикат в съда. Ще се наложи да подпишеш документ за конфиденциалност. И да те разпитат, разбира се. Както си му е реда.
         - Да ме разпитат? – опитах се да звуча учудено.
         - Като единственият видял жертвата ще се наложи да обясниш В какво емоционално състояние е била жертвата – покруса, безразличие, гибелен песимизъм, всичко. От това зависи какъв ще е резултатът от експеримента. – отговори ми той.
         - Всичко?
         - Да.
         - Пъти?
         - Да.
         - Ти как се почувства като отне главата на слона?
         - Аз ли? Та в момента не става дума за мен, а за теб. Нима не разбираш?
         - ...

         Така приключи разговора с моя адвокат. Биваше го в обясненията, както вече споменах. Не успях да отговоря на нито един от връхлетялите ме въпроси: Защо аз трябваше да срещна жертвата? Защото ставаше дума за мен? Каква връзка имах аз с далечната африканска савана, тази необятна шир, пълна с привидения? Обясних си случилото се с извода, че животът има свои собствени правила и принципи, чрез които разкрива несправедливостите, случващи се около нас. С други думи, животът има свой собствен софтуер. Хаква ни понякога, за да не забравяме, че да рушим е най-лесният избор. Светлината в края на тунела е програмирана така, че да разкрива неправдата и да връща неприкосновения характер на битието. Кого ли се опивах да заблудя? Оставаше единствено страха, че детската глава няма да бъде премазана под тежестта на най-невъзможното.