Мила Страшимирова

поезия, проза

Литературен клуб | страницата на авторката | нова българска проза

 

ВСЕКИ ДА СИ НОСИ ПРЪСТЕНА

 

Мила Страшимирова

 

         Фрода (аз) без да очаква, като гръм от ясно небе, както си е мъничко човече, разбира (в девети клас), че има тежка мисия на тази земя. Да носи тежък пръстен (зла болест химикална). Пръстенът бе изкован преди много, мнооого години, когато някой в рода й върши някакъв грях или някакъв ген се прецаква и един ден Фрода се събужда и на врата й виси камък, тежък колкото половин тон. Камъкът я тегли към бездната, но тя знае, че не трябва да губи надежда, а да се готви за деня, когато ще стигне Мордор - мястото, където трябва да се унищожи болестта. Но тя не знае къде е това място, нито кога ще стигне.
         Болестта, или Демонът, й отнемат много, много скъпи неща - приятели, вещи... Но най-скъпото, което й отнема Демонът, е.... да изпълни мечтата си да учи биология или екология и да стане истинска защитничка на природата, воин, който рамо до рамо се бие с мъжете и там, където е мястото на всички, годни да държат оръжие, в момента - на зеления фронт.
         (Нейната помощ на зеления фронт - където все пак всички я познават и знаят коя е Мила-войничка, се изразява в спорадични крейзи акции, които обикновено нищо не постигат, само разбунват духовете и добрите хора се изпоплашват и изпокриват, а лошите потриват ръце в самодоволство и използват Милардеда за шпионин - или предател, като цоцат от нея информация за другите агенти и шпиони. А тя - под влияние на силно-упойващите вещества, които я правят като пияна, се изпуска и снася важна информация, която Лошите използват после, за да мъчат приятелите й или пък приятелите й се изпокарват по между си).
         Мечтата умира, ала Фрода не умира. Тя се взима в ръце и почва да се бори с променлив успех. Пада и става, пада в плен на тъмни сили във вид на случайни идеи, събития и любовници, няма я здравословната храна на Графството и затова се тъпче докато от нормалното момиче, каквото беше, се превръща в лоена топка. Успява да вземе прилично образование, макар и да й е трудно. Има много идеи, даже почти за малко я наемат на работа в един ВУЗ, обаче тя пак се насира, но този път много миризливо. Еееех, ако не бях болна, до къде щях да стигна, размечтава се Фрода понякога, и точно тогава става видима за Назгулите, а те са най-опасните й врагове.
         Но нейният Сам, нейният бодигард, нейният безстрашен и дързък пазител, е нейният баща. Баща, който я спасява от всички опасности, който е до нея, който я подкрепя, понякога влачи. Баща, който й казва на кои Ам-гъловци да вярва и на кои да не вярва. Баща, който още е в неведение относно Войната - не е разбрал още кои са добрите и кои са лошите, и кой точно какво символизира, но баща, на който тя се е метнала. "Почитай баща си", беше казал Някой.

 

         Когато Фрода спира да почива за малко и леко се отпуска, тя чува в главата си и вижда едни две звездички - баба си и сестра си. А сега и верния пес Гризли.

 

         Даже мога да разширя нещата, като кажа, че Демонът, който отля пръстена, също така уби майката на Фрода. Историята беше доста интересна, но Фрода я е страх да разказва, тъй като ще заплаче като малко дете. Демонът подгони майката на Фрода, гордата потомка на тракийки и други славни племена и също славен воин. Тя бягаше ли, бягаше от него, но накрая стигна един ръб, един висока сграда-скала и вместо да се отдаде на Демона, тя направи както се правели гордите българки, не предаващи се на турско поробителство.
         Волдемор уби майката на Фрода и й остави белег на челото, който всички да виждат и да се присмиват. Фрода остана да се бори и да се чуди до кога ще продължава това, има ли Бог и защо Стивън Хокинг е най-умният човек на света.

 

         Но Фрода знае, че това изпитание все някога ще има край, и знае, че някъде там из живота нейният крал Арагорн в момента си води свои си битки, но ще я намери един ден и ще съставят семейство. Който и да е той. Защото семейството е неслучайно градивната клетка на обществото. То е градивната клетка на всичко.

 

 

 

Електронна публикация на 21. март 2007 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!