Мила Страшимирова

Мила Страшимирова

поезия, проза

Литературен клуб | страницата на авторката | нова българска проза

ЗЛИЯТ ЗАЛЕЗ

Мила Страшимирова

         Имало едно време един залез. Той бил много зъл, защото с огромно злорадство се подготвял за момента, когато ще разцъфне на небосклона с цялата си прелест и ще може да изпържи ретините на всички влюбени гълъбчета, които, хванати за ръце, гледат в него. Тази вечер била много специална за него, защото знаел, че поради хубавото време много хора ще се разхождат в парка.
         Залезът, бидейки препечен хитрец, изпратил един оранжев лъч-съгледвач върху един облак. Лъчът-съгледвач също бил много печен и насочил наивния облак точно над Борисовата градина. Добре наместил се в своята ложа точно над колодрума, лъчът извадил един бинокъл Olympus 10х50 и един подслушвачески диктофон. По обективни причини не бил взел фотоапарат. Но това нямало значение, защото Злият Залез виждал всичко посредством едно магическо огледало. Това огледало в момента било покрито с розова хавлиена кърпа, защото Залезът все още бил в банята. Той много държал на тоалета си, и не пропускал ден без да се изкъпе. На излизане сресал дългата си грива пред кръглото огледало в банята, но отново я вързал на опашка, защото не било още време да я разпуска.
         След това седнал пред телевизора и го пуснал защото днес била последната серия от един много ревлив сериал. Залезът, бидейки зъл до мозъка на костите си, никога не показвал истинските си емоции. Затова много се радвал, че пускат такъв сериал, че да освободи насъбралите се в него сълзи. Когато сериалът свършил, Залезът си налял един пръст Паспорт Скоч, махнал кърпата от огледалото и включил усилвателя. Лъчът-съгледвач в момента бил насочил магическия си бинокъл към езерцето с лилите, където един ирландски сетер ходел по леда.
         - Рони! Рони-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-и-! – Залезът изпищял от болка, защото бил оставил звука на мах и този пронизителен крясък му продънил мозъка.
         - Ела тука, куче нйедно. Ела, прасе смотано! Ела, простако прост! Само да си посмял да хапнеш нещо, ще те спукам от бой! Е не, какво е това! Е, ш’те пребия, псе! Е, може ли такова нещо – някой капут изхвърлил чисто нова пъстърма. Плюй, плюй, че ще те ритам! Може да е отровна! Плюй!

         Лъчът дръпна бинокъла малко по-назапад и спря пред Ъгловата чешма, където се провеждаше следния разговор:
         - Виж сега, аз имам апартамент в Младост... По-точно баща ми има апартамент в Младост, който е свободен... Може да отидем там.
         - Не искам да спя с теб, Надя.
         - Ще ти сготвя калмари, ще вземем вино, ще постелем един мек чаршаф, ще пуснем пердето. Ще пуснем музичката, ще загасим светлините, ще заключим вратата, ще полеем цветята, ще изпрахосмукачим, ще окачим картата на България, ще бръснем праха, ще играем на футбол в хола, ще спорим на политически теми, ще пием млечен шейк от ягода, ще се заключим в тоалетната, ще мятаме чаши през прозореца, ще ядем мушмули...
         - Не искам да спя с теб, Надя.
         - Ще надуем дюшека и ще легнем върху него, ще сглобим елхата и ще се предструваме, че сме на Витоша, ще свирим на китара Синс айв бийн..., ще излезем на балкона да помръзнем заедно, увлечени в интересен разговор... Ще търсим пепелник, а ще намерим 12 подправки, ще си разказваме небивалици, и ще си говорим на Вие...
         - Не искам да спя с теб, Надя.
         - Ще се къпем в банята, ще се замерваме с кюфтета, ще си правим стриптийз, ще играем на хищници, ще се учим да плетем от мойта книга за плетиво, ще гладим върху дъската за гладене на мама, ще гледаме филм на лаптопа ти, ще запишем блаженните си стенания, и после ще запишем музика на техния фон, ще четем Нешънъл Джиографици, излегнати на пода, ще пишем писмо на Боби в Америка, ще танцуваме на Болд ез лав...
         - Не искам да спя с теб, Надя.
         - Ще рисуваме с пастелите на брат ми, ще изперем пердетата, ще лепим новите тапети, ще се въргаляме на пода, ще играем йога, ще ме учиш да свиря с пръсти, ще разглеждаме колекциите на баща ми, ще играем на жмичка, ще тропаме по тръбите на морзовата азбука, ще подредим килера, ще разглеждаме стари фотоси...
         - Не искам да спя с теб, Надежда.
         - Ще играем на “Който знае правилата, ще бъде пръв в играта”, и на стрийппокер, и на “Познай какво пиша на гърба ти с пръст?”, ще пробваме дрехите на мама и татко, ще се снимаме голи с балонче и дървено цвете, ще гледаме кратерите на луната с бинокъла, ще пием 12-годишна Плиска, ще четем Сан Антонио, ще звъннем на Кейефси и ще си поръчаме чийзкейк, ще звъннем на Услуги и ще си поръчаме събуждане, че да не закъснеем за училище утре, ще присъдим лютите ми чушки, ще ядем царевица от консерва, и боровинки от буркан...
                  - НЕ ИСКАМ ДА СПЯ С ТЕБ, не разбираш ли? Махай се, къш, сус, пръждосвай се, чупката, дигай си гълъбите – или те ще дигнат теб!
         - Е, Румене, недей така...

Злият Залез позеленя от завист. Тоя Румен, ще му изпържа ретините, ще го изгоря! Ще му дам да разбере! Ще го измъчвам, бял ден няма да види! Така ли се говори на жена? Така ли се говори на жена??????????????? Да вземе да чете “Зорба Гъркът”, тоя капут скапан. Недопустимо е жена да ти отвори леглото си и ти да откажеш. НЕдопустимо е да накараш една жена да страда, защото си отхвърлил ласките й, НЕдопустимо е да оставаш хладен, когато пред теб се разразява Буря от страсти! Ах, тоя Румен! Само да ми падне, ще го насипмося!

(за справка на интертекстуалния анализ: стр. 50, 55, 77, 89 и 110 от “Зорба Гъркът” на Никос Казандзакис, виж приложението)

         Залезът още потреперваше от ярост, когато забеляза, че лъчът-съгледвач е променил посоката на бинокала. На огледалото се виждаха двама пенсионери, мъж и жена, който седяха на пейка и усмихнато разговаряха.
         - Еей, тия дечица наште, много добри се оказаха, нали Мачке?
         - Да, бабок!
         - Ама умни, ама прилежни, ама дисциплинирани... Ама си учат уроците, ходят на университет и на училище. Добри са ни внучките, добри.
         - Да, бабо!
         - Ама неска, докато оправях леглото на едната и гледам на земята – едно контролно. За шестица, че и похвала имаше на него! Умницата на баба, добричкото дете!
         - Да, бабо!
         - Ама те се претоварват от учене, не могат да се наспиват като хората. Вчера като бях на пазара – гледам цветен прашец за подсилване и срещу пролетна умора – и като взех, че им накупих 21 кутии! Да има да ядат!
         - Мммм..
         - Ма какво мънкаш под носа си, говори отчетливо и ясно! Оня ден, като мих коридора, гледам на земята паднало билетче за градския транспорт – и като ми стана мъчно, че дичицата трябва да си купуват билетчета и всеки път се притесняват от контрольорите – пусти да опустеят – и като взех та се дигнах до Сточна гара, 3 часа се редих на опашка, та им купих по една карта за градския транспорт.
         - Колко даде?
         - Няма значение, ти не се грижи за парите. На мене остави финансовите въпроси. По-оня ден, като им перях гащите, гледам: червено петно. Айде, тичам до аптеката да им купя дамски превръзки. И съм толкова щастлива, че са ми здрави внучките!
         - Дааа..
         - А миналата седмица, като прахосмокучех, гледам на земята перо за китара. И като знам малката как иска да свири на китара, грабнах чантата, изтеглих пари, и беж – до ЦУМ, на последния етаж. Та й купих китара.
         - Колко даде???
         - Няма значение, ти не питай за такива неща. Обаче другата и тя искаше да ходи на уроци, и къде-къде, на барабани я записахме. Да си чука там, да се занимава детето.
         - Ейй, и за това пари ще се трошат.
         - Ти не се грижи. А пък преди Великден като чистих прозорците и звънна телефона. Фукнах аз да го дигна и какво мислиш – голямата си има приятел. Ама тя пък като заминала на другия апартамент. Та аз му дадох номера горе, ама пък като съм смотана, съм го сбъркала, и момчето въртяло грешен номер. Та голямата здраво ме насоли, ама право е детето!
         - Пу, че си проста! Ми отваряй си очите, де!
         - Като се редях на опашката да плащам телефона една съседка ми каза, че продавали лекарство за късогледство направено от боровинки, та ще купя на голямата, че нали е късогледа.
         - Бе, озапти се малко, стига си купувала, как ще свържем двата края, как?
         - Споко, деде. Помниш ли като ремонтирахме клозета, че ти казах, че съм скътала някой лев, дето ходя всеки ден да чистя офиса на оная фирма. Само не се притеснявай ти – за лекарства и за децата винаги ще има пари.
         - Стига си харчила за глупости. Ей, кой те кара да купуваш надуваем фотьойл!? Толкова голям и непрактичен и скъп при това!
         - Е, аз като се върна уморена от работа, искам да поседна пред камината, да отпусна тяло... Пък и светло-синьото отива на хола, не мислиш ли?
         - Ъ, отива то.
         - Утре ще готвя боба, ама трябва джоджен да си взема от пазара. Трябва да тупаме килимите, скоро пролет ще дойде – децата си канят гости вкъщи, няма да се излагат с прашни килими, я.
         - Аз като ходя на борсата ще донеса една тупалка за килими. Там ги шиткат по две за левче.
         - Аа, добре, ама запиши си, да не забравиш. И бяла боя ще трябва да се купи, че нали ще боядисвам вратите на балконите.
         - Дааа, сети ме, да не забравя!
         - Ми то много неща станаха – и капачки за бурканите... къде ще му се види края? Не можем да си надвием на масрафа, ми се струва.
         - Еми, с такива внучки.
         - Аа, добри са ни децата. Ама умни, ама прилежни, ама дисциплинирани... Ама си учат уроците, ходят на университет и на училище. Добри са ни внучките, добри.
         - Да, бабо!
         - Ама неска, докато оправях леглото на едната и гледам на земята – едно контролно. За шестица, че и похвала имаше на него! Умницата на баба, добричкото дете!
         - ..........

         Залезът още повече се разяри: “Къде са тия готовани, къде са тия мързелани, къде са тия сополани, къде са тия примадони, дето карат баба си и дядо си всичко да им вършат! Ще ги изпържа тия дебелани! Ще им дам да разберат!”
         Обаче в този момент нещо познато привлече погледа му. На огледалото се появи много висок и изключително слаб мъж, облечен с дълъг черен балтон и смешна черна шапка. Мъжът носеше куфарче и говореше по мобилен телефон.
         - ... Съжалявам, колко пъти трябва да ти казвам, че съжалявам! Аз понякога не си меря приказките, изпуснах се – а исках просто да бъда искрен. Само искреността явно е кофти оръжие за самоунищожение...........Не!.......... Моля те, моля те, не казвай това, недей! ......... Слушай, ти нали самата си влюбена в Деянчо. Нали в началото на връзката ни се разбрахме, че всеки ще си има личен живот!! Нали, защо ме предаваш сега? Въпреки моята объркана интимна ситуация знаеш, че те обичам. Какво като съм влюбен в мъж? Какво те притеснява толкова това? Нали мога да съм с теб?! Защо Мария?... Защо ме изоставяш в този труден момент от живота ми?.... Писна ми от суетата на света! Писна ми, защото не разбирам истинките чувства, не разбирам какво всъщност мислиш за мен – защото ту си приветлива, ту си студена, ту си палава, ту си сериозна. Ти си по-непостоянна от пролетен дъжд наесен. Защо ме измъчваш така? Какво толкова съм ти направил?... Слушай какво – погледни от тази гледна точка: никъде няма да намериш такъв като мен, който да ти купува всичко, да те засипва с подаръци, да те води на Женския Полигон, да ти дава интернет, да ти праща анонимни рози, да ти посвещава стихове, да прави уеб-страници на приятелите ти, да те води по ресторанти, да празнува с теб приемането ти в Академията, да посреща с тебе нови хилядолетия, да ти купува списания, да те води на театър, да те търси по телефона, да се сеща за рожденния ти ден, да те посреща от лекции, да те води на Залез на Панчерево на Трибуните, да те вози със 180 в час, да ти дава кубче Рубикон и да те учи как се реди то, да те забавлява, да ти позволява да реанжираш стаята му, да не реагира, когато обиждаш приятелите му пред него, да не реагира, когато обиждаш самия него, да ти купува 1 кило течен шоколад и да ти го сервира върху коремче, да ти носи презервативи от Лондон... Да изброявам ли още?.... НЯМА ДА НАМЕРИШ ДРУГ ТАКЪВ.
         - ...
         - Е, след като това е последната ти дума, позволи ми и аз да кажа нещо. Мислиш си, че си велика, но знаеш ли какво – предсказуема си, скъпа Мария. Знаеш ли защо те харесвам? Защото ти си въплъщение на посредствеността, и защото с теб ми е толкова сигурно, понеже и аз съм като теб. Може да забравиш Деянчо, той никога няма да те погледне, защото той е странен тип, и не си му интересна. Ти си интересна само на утрепки като мен. И докато не разбереш това, ще страдаш. Когато има рози, няма кебапи...   Да, чао.

         Залезът доволно се подсмихна и си каза “Ето още една фуста за изпържване. Кой е тоа Деянчо, бе?!”
         Следващото нещо, което спря зоркия поглед на лъча-съгледвач бе една сойка. Синьото й перце жизнерадостно отбляскваше на слънчевата светлина. Тлъстото й кафяво телце се клатушкаше наляво-надясно. Един бобтейл разхождаше стопанина си и сойката реши да го подразни, като го клъвна по задника, мислейки, че това е главата му.
         Злият Залез се изгадняри като заслепи един седнал самотник. Самотникът си говореше сам, и Залезът се заслуша.
         - Да, какво съм Ви направил толкова, какво? Аз просто исках да бъда приятел с дъщерите ви. Защо ме мразите? Не виждате ли, че аз съм просто един несретник, безопасен, безвреден и безинтересен. Какво толкова, какво толкова, аз просто бях у вас и нищо лошо не правех. Седях си и си говорех на иврит с най-малката от дъщерите Ви, докато чаках най-голямата да се пребере от театрална репетиция. Просто си седях, и нищо лошо не съм правил. Е, може верно малко по-шумно да съм си играл с кучето, но това не значи, че съм счупил скенера. Да не би да ревнувате, защото обичам голямата Ви дъщеря? Това ли е проблема? Защото аз не виждам какъв трън представлявам в очите Ви точно аз. А най-тъпото е, че толкова Ви уважавам, толкова ви харесвам – вие сте идеалът ми за майка и свекърва. Вие сте прекрасен човек и невероятна личност. Колкото повече случайни факти от живота ви хващам, толкова по-голям става респектът, който питая към Вас. Но защо не ми давате възможност да го изразя? Защо ме пъдите? Не виждате ли, че самата Ви дъщеря не ме ще, и няма шанс нещо да застраши щастието й. Не, не, не... защо все аз се накисвам в такива абсурдни ситуации...Не, не, не... боли ме този зъб, сигурно имам кариес... а може и да е полупит... Но нямам пари да си платя пломбата... ехххх...

         Залезът се разчуства и за момент не беше чак толкова зъл.
         Следващият му обект се оказа малко детенце на раменете на красив мъж. До тях вървеше бременна жена.
         - Дани, моля те облечи се, защото е студено. Притесняваш ме.
         - Обличам се, обличам се. ... Асене, я подръж тая чанта, ако обичаш. Нещо се изморих искаш ли да поседнем за малко.
         - Да, разбира се – ето там има пейка. Слизай, тате. Я върви да купиш на Дани една вафла Ваферлини от онова кафене. Айде, ето ти пари.
         - Скъпа, сигурна ли си, че можем вече да се разхождаме. Според мен трябва да си стоиш вече вкъщи. И също така мисля, че вече трябва да спреш йогата. Притесняваш ме.
         - Да, аз съм я спряла вече. Само дето се притеснявам от сланинките.
         - Не се притеснявай – както съм казвал вече веднъж, аз и дебела ще си те харесвам и ще си те гледкам.
         - Е, ама аз няма да се харесвам на себе си. И ще трябва да се любим само на пълна тъмница, за да не гледам колко съм напълняла.
         - Е, тогава значи недей да напълняваш съвсем. Че и Калин няма да може да те вдигне.
         - Ех, лесно е да се каже, а като съм толкова лакома? Ламя съм аз.
         - Не се ядосвай, само истинските хора знаят как да се наслаждават на храната, а оттам и на живота като цяло.
         - Еех... Искаш ли като родя да ходим на гости на Мартин в Благоевград, защото ще има премиера на новата пиеса?
         - Бе чакай, много време има до тогава – много вода ще изтече.
         - Добре де, но да имаш предвид. Че не съм го виждала от оня път в “Пчела”, а много ми липсва тоя човек.
         - Добре, като се върне ще го поканим в нас.
         - А не, в тая менажерия няма да го каним. Къде ще го сложим да седне в тия 20 квадрата? Че и бебета ще хвърчат наляво-надясно. Ще бъде голяма олелия.
         - Добре, може и навънка да се видим.
         - Я, кой да видиш ти! Младото семейство, добър ви ден!
         - А, Радо! Здравей! Е, каква добра среща. Седни да се видим.
         - А не, няма да сядам, аз само минавам и продължавам по неведомите житейски пътища.
         - Как си, какво правиш?
         - Аз творя. Наслаждавам се на зимния въздух. Къде са кучетата и децата?
         - Отидоха да купят нещо.
         - Кога ще дойдете да ме чуете – нашата група свири в клуб “Смената” в Студения град, всяка неделя вечер? Входа е безплатен.
         - Ми не си ни поканил, не сме дошли.
         - Еми, айде заповядайте.
         - Последно как кръстихте групата?
         - “Една връв”.
         - Една връв? Каква е символиката на това име?
         - Ее, сега. Не ме карайте да разкривам вселенските тайни пред вас. Ако дойдете довечера в 22, ще разберете.
         - Аа, ние ще излизаме, чак когато семейството ни стане четиричленно.
         - Аа, добре. Еми, аз ще потеглям, мили хора. Приятно ми беше да ви видя.
         - Чао, Радо.
         - Чао-чао.
         - Уф, тоя клуб много го мразя – веднъж се лутах почти час из гадния Студентски град, преди да го открия. Даже срешнах тогава най-добрата ти прияталка, но не й се обадих. А той къде, мислиш бил? До офиса на баща ми – и аз да не съм знаел.
         - Дани, ето ти вафлата.
         - Е, най-сетне, къде се загуби, бе дете?
         - Мии- ...
         - Ще ходим ли да запалим една свещичка за майка ти?
         - Да!
         - Айде да ставаме, че ще замръзнем тука.
         - Да, подай ми ръка, Коте!

         Злият Залез изпсува наум, че ще трябва да изпусне концерта на “Една връв” поради късния му час и продължи шпионажа си на замръзналата Борисова Градина.
         Двама пенсионери седяха на съседната пейка:
         - И, разбра ли, дядо Милане, царот доведе мафията у България?
         - Знам бе, дядо Йордане, знам! Обеща нулева данъчна ставка и какво? Среден пръст за всички, които му поверваха.
         - Тайно приватизира завода за тежко машиностроене в Перник и го наряза за скрап, представяш ли си?
         - То да беше само това, да пеем щяхме. Ами мръсникът се обградил с лакоми свине, пред които Божков прилича на млада девственица на диета.
         - Прав си, бачо Йордане, добре го каза. Аз те чувствам като набор, макар че не си ми.
         - Нали знаеш, че оня мазен педерас Велчев е прибрал тлъста сума за сделката с Краун Ейнджънтс?
         - Епа, имах си хас. Аз да ти кажа най- са упарих от повишението на цигарите. Тая мръсница Люпка Качамакова е виновна, тая курветина.
         - Е, добре съм си аз като не пуша. Ми кво ще правиш ти, като ги праскаш по две кутии на ден?
         - Бе, молим ти се, от храната пак ше режа, и нема да ме лишат от единственото ми останало удоволствие в тоя живот – да си пална Виктори-то и да сръбна кафенцето. Ше продам трабанта, ако трябва.
         - Престаи си – у вода да газим, па жедни пак да одим: пълно е с тютюн у таа държава и кво – скапаното ти виктори – лев и триесе! Е, аз ще взема у градината да си за’сада тютюн!
         - Недей бе, че ще въведат и за него акциз.

Следващият обект, по който лъчът-съгледвач насочи бинокъла, беше Каменния Слон в Кръглата Градинка. Злият Залез усили усилвателя, защото песента, която звучеше от кафенето, го заинтригува.

...и какво сега
сама, оказа се, стоя
но чакам ли те – НЕ!
Аз веч’ не съм дете
и самичка се оправям:
от живота няма да избягам...