Написах малка тъжна повест, ала не я отпечатаха и с годините я изгубих. Повестите затова се публикуват, за да им се вдъхне живот, а моята не видя бял свят и ето, сега прелиствам случайно откритите бележки, мъча се да ги свържа - напразно - и това ме изпълва с печал.
         Тогава бях беден учител и на леглото си вместо пружина бях наредил десетина букови дъски. Сутрин охранявах училището от ученички с незаконни прически, следобед вадех очите си над тетрадките. Покрай другото копаех царевица, косях, правех торови саксийки. Беше по онова време, когато всичко хукна да строи язовири и да засажда овощни градини. Сега дърветата дават плод, язовирите се изпълват с талог, а моята малка повест си остава малка тайна за света.
         Вечер преследвах любовта... И чак призори, когато заспиваха и най-лудите сърца, отделях време за моите хора. Те влизаха в малката стаичка, лягаха на моя дървен креват. Не помня какво работеха, но бяха много изморени. Отпочиваха си и тихо разговаряха:
         - Ох, тези дъски... Кръстът ме заболя - леко, без укор казваше тя. - Кога ще си купим спалня?
         - Ще си купим...
         Той я поставяше върху себе си, на меко, и нейната буйна копринена коса закриваше лицето му.
         - Адам и Ева са спали по-удобно - говореше коприната.
         - Ти си ненаситна - смееше се той.
         Двамата се смееха любовно, хилех се и аз над листа. Хитра повест беше, дявол да го вземе, но не я отпечатаха. Тогава печатаха тези, които киснеха в баровете, димяха в редакциите и членуваха в кабинета на младия писател. Те разбираха живота - разните там мастики, водки и уиски, - пък аз си пиех обикновено домашно вино. Кабинет ми беше полето, бар - класната стая. Не познавах редакторите, на които изпращах моите работи, и те си отмъщаваха за това.
         Вечер преследвах любовта. Имаше сред учениците престъпни натури, които поглеждаха към другия пол, търсеха усамотяване и дори се разхождаха на двойки по главната улица. Ние с колегите ги пъдехме от улицата, ревизирахме ги внезапно в квартирите и организирахме тайни засади. Избухнеше ли любов в моя единадесети "б", вината щеше да се стовари върху мене. Затова действувах. Малко време ми оставаше за любимите герои, но аз не се скъпях - отдавах им и последната минутка.
         Те се обичаха, разбира се. През деня работеха разделени и раздялата им тежеше. Каква радост, когато се зърнеха отдалеч. Усмихваха се, махаха с ръце, сякаш нямаше повече да се видят, а когато се озоваваха един до друг, търсеха начин да се притиснат, да се слеят. С голямо усилие отлепяха пламналите си тела. Бяха нежни и добри един към друг.
         Връщаха се от работа. Тя шеташе, той й помагаше или четеше. Сетне сядаха, разговаряха. Като всички влюбени те присвиваха очи, взираха се в това, което ги очакваше, мъчеха се да го предугадят.
         - Мое мило, малко мъжле - галеше го тя. - Хората се издигат, не чакат, а ние... Кога ще ни провърви?
         - Ние се обичаме, нали?... Останалото е лесно.
         Тя обвиваше ръце около врата му:
         - Ти си... Аз затова те обичам. Ти не си като другите. Но при удобствата... и обичта ни ще вирее по-добре.
         - Удобства... Ти знаеш: има хора, които можеха да тънат в разкош, но не сядаха на мека мебел... Удобства. Тази дума ме омаломощава.
         Двамата разговаряха до късно, намесвах се и аз, ала през това време се развиделяваше, отвън се дочуваха бодри гласове. Това бяха моите ученици. Учениците и влюбените се избягваха. Когато се усамотявах с тях, не допусках учениците; когато бях с класа си, двамата не ме навестяваха. Но понякога, докато изпитвах, те се прокрадваха и влизаха в класната стая, озаряваха ме с щастието си или подхвърляха на мека за дървеното легло. Аз се отплесвах по тях и докато класът ме гледаше втрещен, завъртах на отличника двойка, на слабия - шест.
         Какво ли не се трупаше на бедната ми учителска глава. Големи грижи ни създаваше торовата течност. Копаехме ями, не ями - артезиански кладенци, облицовахме ги с цимент като бункери, а тя се изхитряше, намираше вратичка и изтичаше, течността й с течност. Обявявахме ударни дни, вдигахме по тревога бригади и паралелки, ала така и не успявахме да я канализираме към блоковете. Затова пък на двамата им провървя - купиха си пружина.
         Спестиха малко левове и - направо в магазина. И аз присъствах, когато я взеха - то беше цял празник. Ние, двамата мъже, я носехме, а тя подтичваше покрай нас и в очите й прозираше желание да я опита. Изхвърлихме дъските, поставихме пружината. Те седнаха и започнаха да се друсат като деца: първо тя, сетне и двамата. Пружината ги подхвърляше и те се заливаха от смях. Бях там и когато легнаха на нея, но това не описах, само го загатнах. Редакторите не обичат такива автори, сякаш са заченати като Исус - с блага вест. Не го описах и при все това повестта ми не видя бял свят. А беше хубава, хубава, тази тъжна, тъжна, тъжна малка повест.
         От десетте букови дъски младият човек си изкова етажерка. Дотогава трупаше книгите накуп в ъгъла, сега ги подреди на етажерката. Цялото си свободно време отдаваше на книгите и беше малко странно, че денем работеше, а нощем прекарваше над думите, но защо да го упрекваме? Нещо зрееше у него - тайно, дори жена му не знаеше. Може би това му помогна и през пролетта го назначиха на друга работа, която не помня, но хубава работа беше, с прилична заплата и всички решиха, че на младите им провървя.
         Тъкмо по това време в училището заловихме една любов. Не подозирах, че най-добрият ми ученик има порочна душа. Хванахме го да се целува със своя съученичка, а никъде в правилниците не е казано, че абитуриентите могат да се целуват. Директорът призова да се изскубне коренът на порока и ние го изскубнахме. Натирихме разбойника в другия край на страната, разбойничката разобличихме, намалихме й поведението и я преместихме в друга квартира.
         Наскоро след това моите хора за първи път ме огорчиха - скараха се. Не помня как стана всичко това. Имаше някакво плюшено ковьорче - безвкусно и излишно, имаше укор, че къщата се задръства от ненужни вещи, и кавгата избухна. Това ме отблъсна и за известно време ги изоставих.
         Изникна друга причина - назначиха ме директор на гимназията в близкия град. Учебната година беше завършила, абитуриентите хванаха света. Моят разбойник се ожени за разбойничката си и за всеобщо удивление се записаха да следват. Ученици и учители се разпиляха на ваканция, а аз се подготвях за новата учебна година. С дежурните учители боядисахме класните стаи и чиновете, подовете намазахме с подово масло. Черните дъски станаха още по-черни. Училището светна и чак тогава се върнах при моите скарани приятели.
         У тях също всичко светеше. Трябва да отбележа, че двамата се бяха преместили в града и живееха в нов апартамент. Спяха на лъскава спалня с пухени дюшеци и всеки си имаше нощно шкафче и нощна лампа. Освен това си имаха: хладилник "Мраз", пералня (вносна, от подобрения модел), телевизор със стабилизатор, телефон, домофон и радиограмофон, да не говорим за електрическите дреболии. В центъра стоеше тоалетното огледало, което отразяваше това семейно щастие.
         Големи грижи ми отвориха двамата с кавгите си. Не помня кой пръв хвърли вируса на раздора. Дете си имаха, връзки с други нямаше нито тя, нито той. Като че ли от безвъздушното пространство се пораждаше някаква нетърпимост. Навън големият град се въртеше като динамо. Хората се издигаха и падаха, женеха се и се развеждаха, сетне отново се женеха. В Евроазия идваха на власт истинските демократи, сетне ставаше преврат и ги заменяха същинските демократи. В света ставаха космически събития, а тук, в спалнята, винаги той и винаги тя. Променяха се само вещите, растяха, набъбваха, изместваха въздуха от стаите.

         Младият човек тъгуваше по простото дървено легло. Една вечер не издържа, смъкна онова ковьорче, първото, и спокойно го пусна в кошчето за боклук. Тя не изфуча като котка, нито го нарече канибал. Просто извади от библиотеката книгата, която той най-много ценеше, и акуратно я разкъса.
         - Дървен философ! - каза нежно.
         - Еснафка.
         Мъжът стоеше до тоалетното огледало, което отразяваше килимчетата и ковьорчетата, цялото им семейно щастие. Все така внимателно, културно той ритна огледалото и семейното щастие се посипа по лъснатия паркет.
         Неудобно ми беше да ги слушам. Назоваваха се с най-обидни думи, които бяха чували, приписваха си качества, които всъщност не притежаваха. Те, най-близките хора, се нагрубяваха, както никой друг не беше ги нагрубявал. Това продължаваше няколко дни, след което следваше нощно помирение. В просъница той мушваше коляно между бедрата й, тя, също насън, се прехвърляше в неговата територия от кревата. Сънят беше освежил нервите, обидите бяха позатьмнени. В отчаяна близост двамата търсеха начин да спасят това, което вече не съществуваше.
         И ето че моята повест отива към тъжния си край. Мъчно ми е за двамата. Добри хора бяха и се обичаха, обикнах ги и аз, но защо не сполучиха? Бавно отиваха към раздяла.
         Хубава повест стана, тъжна и аз я изпратих в редакцията. По пощата я изпратих. Не я занесох на ръка, бях страшно зает, не се запознах с редакторите. Имах хубаво домашно вино - дори и вино не им предложих. Какво общо имат дамаджаните с изкуството? Наивник! След това удари първият звънец. Учениците - в черни фуражки и черни обувки, ученичките - в черни престилки... Песни, фанфари... Животът отново ме грабна, понесе ме. Малко време ми оставаше да мисля за повестта, докато тя потъна в бездните на оная редакция и аз постепенно я забравих. Повестите затова се публикуват, за да им се вдъхне живот, а моята така и не видя бял свят. Сега се мъча да си обясня тъжния й край - напразно - и това ме изпълва с печал.
         А хубава беше, дявол да го вземе, тази моя малка повест. Прелиствам последното листче на случайно откритите бележки. Двамата немеят в големия апартамент. Той се заключи в кабинета си, опита се да работи, ала главата му не намери нито една свежа мисъл. Тя грабна парцала за прах, заизбърсва мебелите. Това не беше обикновено почистване, а някакво настървение, сякаш заедно с праха от вещите можеше да изтрие и онова наслоение вътре. Ето, сега жената се подпря с едната си ръка върху тоалетката, останала без огледало, другата отпусна безсилно. Замисли се.
         Тъгуваше ли и тя по простото дървено легло, когато нямаха нищо, но се обичаха и това им стигаше?
         Вещите не отговаряха.