Елементарна история: мъртвило, успение, три героя, пролет. Пролетта предполага живец. Мъртвилото предполага тишина, успението – светец, трите героя – серия.

        Първият герой крачи бавно по главната улица на малък град. На ревера му има цвете. Не става дума за маргаритка, стрък иглика, здравец или минзухар.
        Вторият е дърводелец с работилница на ъгъла на площад, от който тръгват стълби нагоре и водят незнайно къде. Има фонтан, разбира се – какво е площад без фонтан? Докато първият герой крачи, вторият е зает в правенето на стол. Изработката на стола представлява за него метафизично занимание – столът е средство, чрез което човек се издига над ежедневното, прекъсва допира си със земята и се застоява на известна висина, с крака, зареяни в простора. Покатерването на стол е възвишение, буквално и духовно.
        Третият герой е мистерия. В какъв смисъл мистерия? Самовглъбен, самотен, най-вече късоглед, в този смисъл, потънал, сякаш, в недосегаемост. Той не вижда света добре и в последствие светът не го вижда ясно. Между двете – очи гледащи, и свят взрян – е източен параван от мъглявина. Липсва фокус. Единствено чрез снимки, този герой успява да влезе в досег със заобикалящите го хора и хорски работи. За сметка на това, чувствителността му спрямо най-микроскопични природни явления е необичайна; насред полето, сетивата му са способни да разрязват действителността както остър нож разрязва хартия.

        Над града цари мъртвило. Така казваме обикновено. Мъртвилото или пада, или цари. Трябва да е по обед, когато скакалците мълчат. Ако добавя тук листа от лозница, полюшвани от вятър, веднага ще си помислите, че отнасям историята петдесет години назад. Няма никаква лозница, нито смокиня, нито череша. Всъщност дори не сме в града, където цари мъртвило, а в кола, която се движи по магистрала и наближава отредено място. От площада до колата има около тридесет километра по права линия, разстояние, което се променя, естествено, с всяка изминала секунда; машината се придвижва в обозначената посока като съвкупност от хармонизирани действия на бутала, клапи, колела, оси и пр. В колата няма никой друг освен нас. Вие карате. Аз Ви наблюдавам в захлас.

        Вие сте стройна, руса жена, с чар, принадлежащ на друга епоха. Косите Ви са преплетени на две плитки, които се вдигат над изящните ви уши, кръстосват се и падат свободно по тила и раменете Ви. Ако прическата Ви изразява съществото на катедрала, то профилът Ви напомня нежната белота на гугутки албинос. Дрехите Ви не прикриват голотата. Всичко у Вас е открито и видимо, както подобава на една светица. Обожавам Ви. Когато отместя поглед от Вас, природата цъфти в подобие на вашите очертания. Когато пръстите Ви докосват волана, аз се превръщам в неговата материя, за да изпитам допира на Вашето божество. Искам да се слея със стъклото, през което минава скъпоценният Ви поглед, да бъда бледо отражение на отражението на слънцето във Вашите очи. Вие за мен сте същност, същността на неуловимото, тоест, изгубващо се, време. Когато стигнем до площада, дърводелецът ще излезе и ще положи стола – един вид трон – на който вие ще се унесете. Първият герой ще продължи да крачи, обръщайки глава за няколко секунди към незабележимата случка, крачейки с цветето в ревера (пролет е). Вторият герой ще тръгне по стълбите, а третият през това време ще бъде зает, насред полето, да дялка действителност и да майстори старомоден калейдоскоп от кадри, застинали събития, чрез които да продължи да съществува, напреки своето късогледство. Аз ще се опитам да хвана малкия пръст на неземните Ви крачета, и ще разчиствам облаците около Вас, докато в извисението си, заедно със стола, Вие потъвате в изтъняващата атмосфера.

        Някои читатели несъмнено ще искат да знаят какви чувства и усещания предизвиква извисението, за да могат по-добре да заемат отредената им роля. Ако ви се е случвало да задремете на плажа, то тогава сте напълно подготвен(а) за ролята. Случва се това: пейзажът избледнява, изсветлява, звуците стават по-плътни и сякаш по-близки, докато тялото ви се разтваря като бучка захар в бял чай. Дрямката ви е лека и неусетно минава към тъй-нареченото успение. Вие сте пуканка, която някой подхвърля към устата си с притворени очи. После бивате схрускан(а) и се разтваряте в устата, както вече споменах, като бучка захар в чай, предназначен за моята закуска. Когато седна на масата, така казваме, но всъщност всички знаем, че се сяда на стол, ще бъдете разбъркан(а) с лъжичка и изпит(а). Оставям ви вие да прецените значимостта на събитието.

---

 

Други публикации на авторката в „Литературен клуб“:

 

Езра Паунд, из „Песните“, пр. и коментар Олга Николова

 

Езра Паунд, „Събирам тялото на Озирис“, пр. Олга Николова