Той не е такъв човек, че да подритва котките и кучетата по пътя, обаче понякога обстоятелствата го принуждават. Той е мъж на трийсет години и не върви да хвърли велосипеда и да погне глутницата кучета пред себе си. При това си дава сметка, че онзи автобус, който е спрял на отсрещната страна на улицата, му осигурява доста публика.
         Ето – само да вдигне поглед и ще срещне очите на някого, само да махне с ръка и ще види как петнайсетина души извръщат глава в неговата посока. Тези неща са неизбежни – самият той, когато е вътре, проследява всеки жест, самият той извръща глава след всичко, което му се стори интересно – мъж с голяма раница, момиче с къса пола, човек, който носи ските си на рамо в града....
         Затова след кратък размисъл, ако това въобще може да се нарече размисъл – да се поколебае секунда-две – това да го направя или да не го направя, а после да отсече – майната му, какво толкова му мисля, той захвърля колелото и хуква след песовете.
         Разперва ръце театрално – „Марш веднага“, „Махайте се“, „Аре, чупката“ и слава Богу, че кучетата подвиват опашки и изчезват, защото, честно казано, не му се влиза в открита битка. То само това и остава – да закъснее за работа, а после някой от колегите му, които скучаят в колите си в задръстването или се полюляват по дръжките на рейсовете, да му кажат – „Е, как няма да закъсняваш, когато те видяхме да се разправяш с някакви кучета...“
         Е, това беше по въпроса с кучетата. Нищо лично.
         Много ясно – случвало му се е да им тегли по някой ритник, когато му се нахвърлят изневиделица, когато върти педалите, но това е по-скоро изключение. Няма да позволи да го хапят, защото са му симпатични. Той наистина няма нищо против тях, даже преди време щеше да си вземе и кутре, обаче нещо се разколеба и тази работа замина...
         И така – той прибира ръце, оглежда се за публика – вярно, от рейса наистина го гледат, обръща се за колелото и решава, че тази работа вече е приключила. Тогава вижда котката зад ъгъла, жълтата котка, която явно не е успяла да избяга. Хваща го яд, защото знае, че онези негови една-две секунди „да го направя или да не го направя“ са решили нещата.
         Той вдига колелото и псува наум. Ей, как мразя така тъпо да започват вторниците. Поглежда часовника си и на практика още не закъснява. После вижда четирите малки котета, които обикалят със залитане около майка си, и вече знае, че оттук-нататък започва да закъснява.
         Какво правят останалите хора, когато попаднат в такава ситуация? Ами той предполага, че много малко хора биха тръгнали да разтървават някоя улична котка от глутница кучета. И повечето хора не допускат да попаднат в подобна история. Обаче той го прави – или поне прави опит. Въпросът е сега какво прави. За пореден път оставя колелото – този път внимателно, подпира го на стената до себе си и се навежда над котките.
         Те са четири – две жълти и две тигрови, определено нямат и месец, защото още залитат, когато ходят, и работата не отива на добре. Знае, че такива котки се хранят със спирнцовка през два-три часа като бебета. Те обикалят около майка си, подбутват я с муцунка и сигурно се чудят защо тя не им отговаря. Той също се върти около тях и не знае дали не е време просто да се качи на колелото и да продължи.
         Сега има повече време да мисли. Шансовете на котета да оцелеят на улицата не са много големи. Той се пита дали някой от офисите отсреща няма да реши да ги прибере. Или някоя баба. Или от някой магазин...
         Хваща котетата, и четирите му се побират в двете шепи, мести ги две крачки встрани, пак ги слага на земята и си мисли защо все на него му се случват тези истории.
         Когато се оглежда обаче, вижда, че всичко това би могло да се случи и на хората, които минават наоколо – около него се движат момичета, майки с малки деца, мъже, които въобще не гледат къде стъпват, защото говорят по телефоните си, баби и дядовци, които го проследяват подозрително, както и хлапета на десет-дванайсет години, които не откъсват поглед от котките, а той не знае това за добро ли е, или не...
         Той още се колебае. Някак всичко е много обвързващо. Друго е да защитаваш някакви по-лесни и справедливи каузи – да спасим гората, да спасим кафявите мечки или вълците от изчезване... Все пак тези неща не изискват от теб да подслониш мечките или да храниш три пъти на ден вълците. Или да пазиш лично всяко дърво от изсичане.
         После се навежда, събира котетата едно по едно, вкарва ги в раницата при лаптопа, затваря внимателно ципа, но така, че да им остави малко въздух за дишане, и взема колелото.
         Някъде към обяд пише SMS на приятелката си:
         „Закъснях пак. Имам последно предупреждение. Не ми пука. Смятам от следващата седмица да изляза по бащинство. Не се притеснявай – за добра кауза е.“

---

Заповядайте на премиерата на книгата на Оля Стоянова „Какво сънуват вълците“ на 17-ти ноември 2011 г. (четвъртък), от 18:30 ч. в книжарница „Хеликон-България“ в София на бул. „Цар Освободител“.