Когато дама, наближаваща 50-те обсъжда с вас ерекцията на съпруга си, нещата като че ли са ясни… и въпреки уклончивите ви отговори тя настоятелно ви подпитва за наличието на интимен партньор в битието ви (или констатира липсата му)… Опитът да изведете разговора на едно по-абстрактно ниво потъва в една все по-всмукваща фамилиарност; дамата докосва неволно ръката ви, търси погледа ви изотдолу, скъсява дистанцията с полушепот, доверява ви, че ненавижда подобни сборища от полуинтелигенти (където половата незадоволеност е повсеместна, но е маскирана като творчески мъки б.а.), но какво да се прави, “Провинция!” – констатираме единодушно (предполага се, че подобен разговор се провежда на Годишната изложба на групата на художниците).
         Чашата в ръката й започва да трепери от възбуда, от което шампанското започва бурно да се разгазира; изведнъж лицето й побледнява, тя се чуква с вас и ви замерва с фалцетиращ смях, подхранван от вълните на климактериума… погледите й стават продължителни, въпреки че вие незлобливо зяпате встрани; гледа ви с разтворени влажни очи, вече не ги присвива (така бръчиците се умножават), поклаща се артистично, алкохолът е размътил погледа й; разтопеният тежък грим й придава перверзен вид (така любим на полуинтелигентите)… Дамата започва да подхвърля фриволни фрази, в които с възторжено нехайство критикува картините около вас… Навън междувременно се е постъмнило; топлият зефир поклаща листата на дърветата и вие почти дочувате романтичния шум на една гора, потъваща в лятната нощ… Дамата също почти е готова да се облегне на рамото ви, както и да плюе на обезопасяващите феминистични завети (предполага се, че дамата е член на управит елния съвет на местното женско дружество)… Съпругът и (с който междувременно ви запознава) се оказва един от излагащите тук творци; доста изтощен не вид, но с млада любовница; е, констатирам, за разлика от поетите покрай художниците винаги се въртят хубави жени… Дамата въздъхва. Говоря й за американизма, за налагането на секса като органична потребност (споменаването на “секса” я сепва – ръката й стисва чашата, спонтанно подчинила се на фалическата символика), говоря й за силата на нагона, която ни превръща в марионетки (Толстой), удоволствието като принуда; всеобщата ритуалност в секса (тук й обръщам внимание, че множеството млади жени го правят като в порнографски филм – ето налагането на културни образци на битово ниво), сексът е изкуствена необходимост, наложена от ловки дистрибутори с интимното… Секс, секс… - дамата чува само т ова. С размътен поглед, като в сън: “На теб никоя жено не би ти отказала…” – прошепва между монолога ми… “Не смяташ ли, че аскезата има свой дълбок смисъл: не позволявай енергията да изтича долу вдясно – цитирам садистично един ранно будистки трактат, т.е. не онанирай – това се отнася за монасите… Сексът е въображение – добре го е казал гуруто… значи не може човек да задоволява половото си щение под път и над път (Толстой); “Толстой е едно животно!” – рязко контрира тя. “Животно, което си е въобразило, че половите му органи са нещо лично”; “А не са ли?” – учудвам се аз. “Разсъждаваш като девственик” – тя се усмихва многозначително и аз осъзнавам изведнъж, че говорим в някакво идиотско условно наклонение; озъртам се: хората ни наблюдават… Най-автентичното ми усещане е, че силно ми се иска да посетя тоалетната. Сега. Но тъкмо да се изскубна, когато до нас се приближава екипът на една от кабелните телевизии: “Вашите впечатления от изложбата?”, репортерката ми се усмихва, позната, носила ми е стихове за редактиране… “Великолепна изложба!” – и изреждам двайсетина имена, забелязвам, че дамата до мен запазва неподправената си апатичност към изкуството дори, когато споменавам името на съпруга й. Тази конспирация не я вълнува. “Хубава жена” – подхвърля ми след като “медията” се отдалечава. “Не можеш вече до тоалетната да отидеш и вътре да няма някоя кабелна телевизия, която да интервюира…” Тя ме гледа с неопределен поглед, сякаш потвърждавайки профанската ми инвенция. Ръката й се плъзва по ханша, оправя някаква невидима гънка, намества някаква подплънка и аха да си тръгне, но изглежда, че капанът на някакво състояние я държи здраво в тази нелепа ситуация, вероятно си въобразява, че възбудата е свещено състояние, което трябва да бъде господар на чувствата й. Нека си мисли, че съм женомразец., мисля си, това ще я успокои… “Ти вярваш ли си?”, “Ш или Щ” – не чух. “Щ, Щ!”; ами аз съм безучастен: не обичам да ползвам, дори да говоря не обичам…”, “Нямам такова впечатление!”; “Само повърхностите хора не обръщат внимание на външния вид – Оскар Уайлд…” – прекъсва ме сполучливо тя; “Е да – мисля си – само един педеруга може да го каже, те сега са на мода…”; “Аз съм безопасна игла.” – споделям и тя ме поглежда провокиращо. Изглежда е прозвучало като автореклама. “Ти как се ожени… омъжи… за твоя?” – решавам да активирам разговора, след като забелязвам зад гърба и през витрината една закъсняла за изложбата двойка, която не исках да срещам: младо музикантче със сакс до над коленете и една въртоглава местна поетеса, която му пишеше текстовете на песните… “Грешката е вярна!” – изсмя се тя и гушката й затрепера ситно от сподавения кикот… “Ами имаше невероятна аура…”; “Сериозен довод” – кимам с разбиране и с неудоволствие установявам, че предчувствието, че ония двамата са близк и познати на моята събеседница се потвърждава… “Здравей!” – мъжкарчето с брадичка като петала подава отдалече ръка. “Къде са картините на мъжа ти?” – пита го силно заинтригувано. “Там са…” – маха моята дама и прави опит да пренесе вниманието си върху него. Поетесата: “Знам, че не харесваш стиховете ми… Но тази година ще спечеля награда на Морския фестивал…”, “Напротив, аз съм твой фен…” – музикантчето ме поглежда с неприязън, учудено от факта, че мога да артикулирам въобще някаква мисъл. “А и музиката ти е гениална…” – допълвам. “Лично аз си падам по средновековната музика…” – обажда се моята дама. “Ох, стана задушно! Искаш ли да излезем на терасата, а?” – преднамерено се обърна към мен. По пътя за навън срещам втренчени погледи на познати. Една пенсионирана балерина ме настигна с тежка стъпка: “Прописах. Стихове. Искам да ги видиш…”; “Търсен мъж.” – измърморва моята спътница. “Ех… това е Милка (Путката)… не я ли познаваш?”; (вече сме навън) чистият въздух, уличният шум й се отразяват благотворно. Хваща ме за лакътя”, “Искам да ме разбереш! Моят е един… голям художник, но…”; навън като че ли изгубва лустрото си; гледам настрани, за да не разбере, че не я харесвам… Започвам да й говоря за изложените картини, не ме слуша. Отново убедително твърдя, че сексът е клише в отнош енията между половете, тя се врътва: “Отивам да видя картините… ще дойдеш ли…” – и без да дочака отговор влиза в залата. Наблюдавам я през витрината, докато тълпата я закрива… Обръщам се към улицата: случайните минувачи отминават с безразличие транспаранта, съобщаваш им за изключителното културно събитие, което се вихри в залата зад гърба ми. Някъде в мрачината се чува протяжен писък на гларус – наподобяващ плач, цвилене и не знам какво…