...и по време на червените партийни секретари мамкамудагое и сега мамкамудагое когато партийните секретари са шарени и демократични мамкамудагое у нас винаги е имало едно основно министерство мамкамудагое на организираната престъпност мамкамудагое...

          Думи на един от лудите в квартала, който постояно си говори сам. Омотал е захабен чаршаф около главата си и държи парче от триъгълна баница, току-що извадено от боклукджийската кофа.

         ...служителите му мамкамудагое както всички чиновници са назначени мамкамудагое след внимателен подбор мамкамудагое и конкурси конкурси мамкамудагое получават министерски заплати и премии мамкамудагое за добре извършената работа мамкамудагое...

          Лудия дъвче и говори с интимна интонация, разнежено, на все по-малкото парче баница.

         ...уволняват ги мамкамудагое анонимни снайперисти...

          Лудия вдига ръка над главата си, сдържано помахва и се усмихва: поздравява някого, когото само той вижда.

УРОК ПО ИСПАНСКИ

         ...всеки анонимен българин мамкамудагое анонимно прецакан от анонимната държава мамкамудагое през последните петнадесетината двайсетината трийсетина мамкамудагое анонимно безотговорни години мамкамвудагое ама и преди това мамкамудагое и още по преди мамкамудагое анонимно е готов да стане анонимен снайперист...

         Лудия преглъща последния си залък, обира с устни трохите от дланите на двете си ръце и се оглежда в кална локва. Скоро започва да размотава чаршафа от главата си.

         Отсреща дос мадрес /две майки/ с бебешки колички - синя и розова, за момче и момиче съответно, освен ако не искат да заблудят с цветовете околните - разговарят на разминаване. Все още са дебели и разплути от бремеността. На испански „дебел“ е „груесо“. Нещо подобно. „Разплут“ - тази дума не я знам. Никога не съм я знаел. Майката, която е по-близо до мен, е с розов суичър - не може да се прочете надписа отпред, заради издутите гърди, които разместват буквите - жестикулира с едната си ръка, а с другата се държи здраво за бебешката количка. Търся испански думи за всичко, което ме заобикаля. Не винаги намирам. Тогава само гледам и практикувам, както обикновено, безцелна медитация. Прехвърлих поглед върху разрушената стена на някогашната поликлиника, после загледах и обрасващите с трева и храсталаци алеи на кварталната градинка. Изглеждат запуснати и ненужни. Отново не си спомних подходяща испанска дума. Още по-малко израз. Можех и да не ги гледам - щях да се обърна гърбом, - преценя ли, че гледката чак толкова ме затормозва; ако пейзажът за секунди не се промени радикално.
         Първо видях само тъмно-син джип. Не е кой знае какво - напоследък джипове колкото искаш. Но този изрева, изви рязко, и почти ме облиза с калника и страничината си врата. Качи се на тротоара с пълна газ, и ми препречи пътя. Исках ли да продължа в същата посока, вече имаше препятствие. Трябваше да заобикалям, да чакам на място, или да се върна назад. Муи несесито /ама много необходимо/ беше да преценя възможностите си за реакция, колкото и да бяха ограничени. Излишно е да обяснявам, че отдавна не гледах натам, накъдето гледах преди няколко секунди. В суматохата не разбрах какво стана с двете майки и техните бебета - разминаха ли се, продължиха ли си по пътя или още разговарят? И сравнително късно забелязах Хари, който ме наблюдаваше през предното стъкло. Можех още да си забавя погледа. Просто по-дълго нямаше да обръщам внимание кой е пред мен. Но вратата на джипа се отвори широко, той се показа над нея като се задържа изправен за секунда, приканваше да го запомня или да му се възхитя подобаващо, и скочи странично.
         Беше облечен с чисто нов червен анцуг „Адидас“. Маратонките му струваха поне сто и петдесет долара. Трите бели линии на анцуга отстрани направо светеха. Издърпа едния си ръкав високо над лакътя, което ще рече, че си подготви ръката за следващото движение, и мълчаливо ми посочи с палец джипа. Успях да не реагирам. Стоях и го гледах. После вдигна другия си ръкав, което сигурно трябваше още повече да ме напрегне, защото не знаех с тази ръка какво ще ми посочи; ръката му продължи да се клати покрай тялото и той се усмихна с присвити очи.
         - Откъде е това чудо, амиго? - попитах.
         - Има ли значение? - попита грубичко Хари и скръсти ръце на гърдите си: кльощави и космати, приличаха на мъхнати гъсеници - Важното е, че го имам, Кубинец. Това е положението. От днеска ставам друг човек.
         - Какво, не си ли вече амигото Хари?
         - Не е важно как се казвам, щом карам такъв джип.
         - Ти си знаеш по-добре - съгласих се и вдигнах рамена. - Ама карай по-спокойно, амиго по-специален човек. Щеше да ме премажеш, ако не бях реагирал навреме.
         Вече съжалявах, че започнах разговора. И някак автоматично извадих тясно правоъгълно листче от джоба си, започнах да повтарям: лунес, мартес, миерколес. Понеделник, вторник… Уча, както се разбра, испански. Сам, без учител, отделни думи и изрази. Испанският ме улесняват да се чувствам удобно с прякора си. Почти никой в махалата не ми казва Асен, викат ми Кубинеца. И ако някой мучачо или мучачита се обади отнякъде, с удоволствие ще се обърна. Сегуро /сигурно е/. Но пред мене е само амигото Хари, който ми прекъсна урока. Лицето му, изглежда, беше намерило най-подходящото си изражение: високомерно и насмешливо. Замръзна без намерение да се променя още дълго. Космите на ръцете му, гъсти и подредени, изглеждаха като наресани.
         - От джипа, амиго, както предполагам, всичко се вижда по друг начин.
         - Джипът е най-малкото.
         - Кое тогава е по-грандисимо?
         - Вече отговарям за всичко, което ще става тук и в околностите.
         - Амиго, да не са те направили квартален? Или си станал шеф на комсомолските секретариоси в махалата.
         - Не се прави на отворко! Знаеш как става. Не живееш на небето. Има силни хора, които решават как най-правилно да се подредят нещата.
         - Живея, където винаги съм си живял, амиго. Ама не успявам да науча всичко, дори когато се случва под носа ми, комо се дисе. Няма начин да го науча. Тодос се камбиар напоследък. Всичко и всички се промениха. Направо престанах да обръщам внимание. Живея по ла инерцйон.
         - Имам право да си организирам бригада.
         - Значи не си квартален, а бригадир, господин компаниеро амиго?
         - Ташак ли си правиш бе, копеле? - ядоса се Хари и прокара длан по бузата си. - Кубинец, предупреждавам те, че всичко е сериозно. Внимавай какво говориш. Скоро ще дойда с момчетата. И ще има ред.
         - Не си прави труда - успокоих го. - Вече реших, още утре ще се изнеса от махалата. Нищо не ме задържа. Дори напротив. Ето, притесняват ме разни господа компаниероси. Сякаш никога не сме били приятели.
         - Приятел-мриятел, компаниерос-момпаниерос, няма значение! - възкликна Хари и се ухили самодоволно. - Бяхме приятели, Кубинец, като деца. И малко по-късно. Сега времената са други. И си мери думите. Щото както може да имаш полза от познанството си с мене, така може и да пострадаш.
         - Промених си решението, изчезвам още довечера, господин компаниеро. Вече не сме амигоси. Разбрах го някак изведнъж. Чашата ми от доста време прелива. И не искам да имам никаква полза от познанството си с когото и да било.
         - Не се изсилвай чак толкова.
         - И заради това се чувствам по-свободен - продължих със стиснати устни, почти шепнешком. - Дори напълно свободен.
         - Както искай се чувствай. Не ме интересува.
         - Ама сега ще разбереш какво тренирам от осем месеца. Май толкова време не сме се виждали.
         - Няма значение откога не сме се виждали - заяви той, без да обръща внимание на думите ми. - От днес често ще съм тук. Ако мене ме няма, ще е някое от моите момчета. Искам ред и дисциплина. И всеки трябва да си плаща. Това е най-важното, за да има мир и спокойствие.
         Не съм сигурен, че решението ми беше окончателно. Никога не съм сигурен, че нещо е окончателно. Дори когато го финтирах с лявата ръка и му нанесох безмилостен ритник в бедрото, си мислех, че мога и да не го направя. Достатъчно щеше да е, ако само бях си го помислил. Често ми се е случвало. Но го ударих. Предпочитах да го ритна в задника, щеше да му подхожда повече; но от моето положение, както стоях срещу него, нямаше как. Решението за ритника беше толкова силно, непреодолимо и най-вече неочаквано, че нямах време за размишления и пренареждане. Направо сам се изненадах.
         Изучавах този удар в продължение на цели осем месеца. Лоу-кик е английското му наименование. Сигурно има и японско, щом е сред основните удари в карате. Но съм запомнил само английското. Ще припомня думите на бате Емо Апостолов, инструктора ми, че след системни тренировки тежката кост на подбедрицата се превръща в разрушително примитивно оръжие. Върнах се в първоначалното си положение, и застанах сякаш въобще не съм помръдвал. Колебанията и съмненията правилно ли съм постъпил бързо се разсеяха. Вече бях напълно сигурен, че изпълних истинското си желание. Ако само бях си представил как го удрям, нямаше да е същото. Ударът го отмести назад и господин компаниерото каброн /превеждам: другарят капут, педераст, козел, сводник и всякакъв друг гадник/ изврещя от болка, сви се на две, почти докосна с брадичка колената си. Продължи да вие отдолу.
         - Каквото и да се е случило Хари, не си заслужава да се превръщаш в гаден марикон - изрекох над него. - Така поне мисля аз. Слугувате на ченгета и на партийни секретари. А и повечето от вас са бивши доносници и сегашни услужливи подмазвачи. Не може цял живот да си чейнчаджия и дребен далаверист, а да не те прибират. Нали така? Ясни са ми вашите бригади, бригадири и групировки.
         - Ще те смачкам, да знаеш! - виеше с продран глас той и протегна ръка към джипа, вероятно да ми припомни за какво става дума. - Само ако си ми счупил крака.
         - Ще ме смачкаш, господин компаниеро каброн и някогашен мой за малко амиго, но не сега. И не сам.
         - Ще видиш! - закани се Хари. - Ама наистина ще разбереш за какво става дума.
         - Знам ви силата, господа компаниероси, трийсет срещу един. Вие въоръжени, а някой като мен, с голи ръце. Тогава сте смели. Комо ел пероси сте. Много бързо ви разбрах пинизите.
         - Няма значение какво говориш на твоя кубински.
         - Като кучета!... Като кучета сте!...
         - Хич не ме интересува - изръмжа той.
         - А що се отнася до Куба - изрекох високо и не знам защо извадих цяла шепа листчета с испански думи и изрази от джоба на дънките си - там и революцията им, ако я сравняваме с нашата, нежна, подла и обезкръвяваща, изглежда по-истинска. У нас революциите винаги са били муи, ама наистина много фалшификадо.
         - Сега ние сме на мода - изкрещя той. - Ние ще управляваме. Такива като тебе, нещастни палячовци, дори вода няма да ни носят.
         - Вие сте само ел пероси на въже - казах с гнуслива гримаса и погледнах юмрука си с листчетата, от които уча испански. - Дори не сте бандидоси комо бандидоси. Чиновници на заплата, които срещу дребни динероси тормозят нормалните хора.
         Хари се изправи внимателно; през цялото време очакваше отново да го изритам, и той съответно да се свие на земята; отстъпи няколко крачки и опря за кратко длан в джипа. Колкото да се зареди с увереност и енергия. После разтри удареното място с едната си ръка, а с другата извади мобилния си телефон от джоба на анцуга. Натисна каквото трябваше да се натисне и нареди с ядосан глас да дойдат петима човека. Каза: срещу старата поликлиника. Ядоса се още повече, защото онези не знаеха мястото, и с крясъци им обясни как да стигнат най-бързо. Явно бандата му беше от селяндури, а не от наши момчета, които познават квартала. Направих заплашително движение с крак, той се присви, опита се да отскочи и едва не ки изпусна телефона; пристъпих към него и го пернах с върха на пръстите по увисналия нос.
         - Ще видиш само след няколко минути какво ще ти се случи.
         - Нищо по-лошо не може да ми се случи - казах насмешливо. - Разбрах, че някой, който ми е бил нещо като съученик, нещо като пекеньо мъничък амиго, е станал пълен гьон. Още по-лошо, станал е господин компаниеро каброн. Хайде, командвай и се организирай, според както са ти наредили. И се забавлявай с джипа и с другите си играчки.
         - Ти си много тъпо парче бе, Кубинец - изрече с отвращение той.
         Винаги си бил тъп. Имах предложение за теб. Шанс да не си същият гладник, който се перчи с двайсетина испански думи.
         - Все едно, че не си ми го казвал.
         - Вече си ми враг.
         - Не, вече не те познавам. И сякаш никога не съм те познавал. Да знаеш, че никакъв те няма. Ето, не те виждам. И бодигардовете ти няма да видя.
         - Ще те смачкам, Кубинец! - извика той, след като се отдалечих, а той се качи обратно в джипа. - Кълбото се затъркаля, и ще те размажа, копеле тъпо.

ЗАРЕЖДАНЕ НА ПОГЛЕДА

         ...всички са като от калъп извадени мамкамудагое завършили са образованието си в москва мамкамудагое там са ги възпитавали вербували и така нататък мамкамудагое после са специализирали я в лондон мамкамудагое я още по назапад мамкамудагое където също са ги възпитавали вербували и така нататък...

         Лудия стои на колене до калната локвата, изчаква, после решително удря чело в тротоара.

         ...нахални копелета момкамудагое ама много нахални...

         Лудия се изправя и с широки движения, събрал трите пръста на дясната си ръка, се кръсти.

         ...залагат не както е редно мамкамудагое с известен риск мамкамудагое а когато печалбата е стопроцентова мамкамудагое и все те обират залозите...

         Лудия сяда в поза лотос, енергично почиства длани и после бавно ги събира пред гърдите си.
         Бързо се отдалечих от мястото, където бях оставил Хари. Пресякох напряко през миризливия безистен, като слаломирах между кучешки и човешки изпражнения, после прехвърлих една ниска и една по-висока ограда, прекосих празното място, където някога играехме футбол, и излязох в другия край на махалата. Скоро реших, че не искам повече да отстъпвам, спрях демонстративно и заоглеждах разнебитената уличка. Тротоарите бяха хлътнали на места, липсваха плочи. Не бяха в по-добро състояние и къщите наоколо: олющени фасади, с потъмнели дървени черчевета, сякаш стопаните им отдавна са заминали я за Америка, я за Куба, я за по-далечено място.
         Махалата беше в окаяно състояние. Всичко наоколо изглеждаше запуснато и осъдено на развала. Само чакаше да му дойде времето. Или вече беше му дошло. Не виждах какво повече можеше да се разруши. Същото, по друг начин, значително по-тъжно и безмилостно, се отнасяше и до хората. Независимо дали се превръщаха в неочаквани собственици на скъпи джипове. Изчезваха и отново се появяваха. В повечето случаи търпеливо се оглеждаха, ставаха мълчаливи и безразлични или полудяваха от глад и нежелание да приемат каквото им се случваше.
         Все повече ми изглеждаха ненормалните. Как да кажа: мучо локос! Случва се да ги срещам по няколко един след друг, като процесия. Толкова уверено и целенасочено се движат, че не съм сигурен каква е правилната посока. Моята, която си е постоянно криволичене, колкото и да вярвам, че все някак ще се оправя, или тяхната. Понякога съм склонен да ги последвам. Ей така, обръщам се и се присламчвам в края на процесията. Намирам сили само да гледам и да се чудя - какво става? И: какво ли още ще става?
         В края на улицата двете дребни старчета, които се заселиха в изоставената къща до реката, стоят като препарирани пред контейнер за боклук; навели са глави, сякаш се молят за повече късмет, преди да започнат да ровят. Иначе по цял ден кръстосват квартала, проверяват боклуците и пустите дворове и бутат препълнена с вехтории платформа от бебешка количка. Сега количката им не се вижда. Или не, забелязах я да се подава от другата страна на контейнера, който прилича на военна машина. Ако потегли срещу двамата старци, няма да се изненадам. Наоколо няма нищо по-внушително, здраво и стабилно от този, а и от другите боклукчийски контейнери.
         Каквито и да бяха очакванията ми, нищо не се промени. Контейнерът остана там, където поначало си стоеше, двете старчета - също. Всичко е както вчера, както през предишните дни. Надявах се, че старците ще са същите и през следващите. Мои познати. Хора, които ще поздравя, поискам ли. Отговорят ли ми - добре, предпочетат ли мълчанието - още по-добре. Ето, раздвижиха се, сякаш оживяха; изглежда още не бяха ме забелязали; казаха си нещо с беззъбите си уста и заровиха ръце дълбоко в издигащия се над главите им боклук.
         Кльощав тип с брадясало лице, омотал главата си със захабен чаршаф, мина покрай мен, нарамил провиснал чувал. В свободната си ръка държеше бутилка, до половината пълна с червено вино, което от разстояние изглежда черно. Завъртя омотаната си в чаршафа глава и ме погледна с огромни волски очи. Спря и проследи погледа ми да разбере какво гледам. Не видя нищо интересно и демонстративно отпи от бутилката, отметнал глава назад. Чаршафът около главата му се развърза и единият край провисна към гърдите му. Раздвижи устни, измляска, изпя: „Everybody likes somebody sometimes“ - и продължи с провлечени крачки по улицата.
         Присъствието на Хари с новия джип и анцуга „Адидас“, мутренско-бандидоската бригада и желанието му да създава ред беше съвсем нелепо на това място, където всичко остарява, разваля се, губи предназначението си; прекалено бързо става непотребно и само чака да бъде изхвърлено на боклука. Чух, че някакви, вероятно от неговите „момчета“, искали да застраховат баба Семка; тя продава пред училището, откакто се помня. Взели й два-три лева, заплашили, че ще я контролират редовно. Задължили я да продава дози хероин. Ще продаваш и от твоите пакетчете със слънчоглед, и от нашите, ако искаш да останеш на ъгъла пред училището. На кого да се оплаче, от кого да потърси помощ. Ченгетата, които ентусиазирано пазеха булеврадите и кръстовищата по време на изчезналия за няколко дни социализъм, отдавна никакви не се виждаха. Смениха милиционерските униформи с полицейски, и ако случайно се появят, са значително по-разпасани; не знаеш на чия страна са - с бандидосите ли оперират, обикновено техни амигоси, бивши колеги и началници - или се грижат за отрепките, които неуверено и със заекване се наричат обикновени хора. Ядосвах се, стисках зъби, пулех се и събирах плюнки за някой подходящ момент. Ей така, да се изхрача, заради всичко наведнъж. Ако е възможно без никакви последствия. Такова ми беше желанието. Никога не съм имал желание да се бия. Казвам го в подкрепа, че случилото се с Хари беше пълна изненада и за самия мен. Даже и да ми е минавало през ума, съзнавах колко е бизсмислено. По-важно беше, поне така ми се стуваше в продължение на доста време, да разбера що за кретени са така наречените „момчета“. Кога се родиха, кой ги създаде? И на кого, освен на господарите си, са нужни?
         Фактос фундаментале допреди няколко минути беше, че напоследък сравнително успешно избягвах всякакви сблъсъци с тях. Поработвах на пазара - продавах, хвалех стоката: хайде на пресните доматоси - и пренасях каквото имаше да се пренася, за десетина лева дневно. От пазара можех да изчезна по всяко време, и да се появя, без да давам на някого обяснение къде съм бил. Плащаха ми привечер, и затова единственото важно беше да си довърша „работния ден“, искам ли да получа някакви кинти. Писнеше ли ми, отивах другаде. Или никъде не отивах.
         Харесваше ми постояно да променям посоката. Дори и безпътицата ми харесваше. И нея приемах като допълнителна възможност, от която съм бил лишен. Щото какво ли ме очакваше, ако всичко беше си останало както някога. Съмнявам се, че щях да съм по-добре. Не исках да се върне кварталният, който постоянно ме подпитваше къде отивам и какви са ми намеренията за днес. Не че харесвах каквото беше се получило. Няма два мнения по въпроса - отвратително е. Но добре, че старото се разруши и продължаваше да се разпада. Имах усещане, че разполагам с повече шансове, мога да избирам; и всичко ставаше значително по-лесно - провалите и успехите или по-скоро, що се отнася до мен, задържането на повърхността. Поне такава ми беше илюзията.
         Миналия месец отговарях за билярда и двете комарджийски машинки в едно кафене. Имаше си отделно управител и барман. Аз се занимавах само с жетоните. Бях се настроил да не обръщам на никого прекалено голямо внимание. Даже и да ме засягаха понякога - с думи, поведение, или по някой от буквалните начини: крадяха ми чипове, искаха назаем и не връщаха и така нататък - предпочитах да премълча и да отстъпя. И с тази тактика - без да избързвам, без да се натягам прекалено - преживявах сравнително спокойно. Идваха някакви, шушукаха си мрачно, и бяха доволни, че не им обръщам внимание. Така, както се държах в кафенето, смятах да се държа навсякъде. Но те, гадните копелета, каброни, господа компаниероси и абсолютни марикони, никога не те оставят на позицията, която е удобна за теб.
         Идваха поне трийсет човека, все селяндури, и говореха на мьекащ диалект; разполагаха се по масите така, че друг не можеше да седне, и вдигаха джабала до ел Диос. Скоро всички други клиенти напускаха кафето. И оставах сам с тях. Тогава започваха да ме питат: още ли си тук бе, малкия? Няма ли да се разходиш? Айде, време е за пазар, копеле! Излизай!... След няколко дни сложиха три свои игрални автомата. И задължиха собственика да им плаща процент от оборота. Беше сбръчкано старче със заешко изражение на лицето; устните му се движеха, сякаш постояно хрупаше моркови или друга заешка храна; и беше толкова стиснат, че не знам как се съгласи, без да получи инфаркт.
         Имаше един помак с квадратна глава, който късно вечер се напиваше и блъскаше с юмрук по масата. Оглеждаше се душмански и ръмжеше като психопат. Заговаряше клиентите, които са се осмелили да влязат, репчеше им се. Играеше на машинките, без да плаща. Пусни ми две хиляди точки, пусни ми още две хиляди - все с надежда да избие загубата - и накрая влизаше с толкова кинти вътре, че започваше да вие. Защото играеше и на техните машинки. Глобиха го и го ошамаросаха, неговите си хора.
         Откакто сложиха свои машинки и прибираха процент от оборота, мутрите се появяваха по-рядко. Бяха заинтересовани да идват нормални хора и спазваха някакво приличие. Само помакът си остана на предишния режим. Идваше вечер и вилнееше. Главно заради него оборотът и на техните, и на останалите игрални автомати беше нищожен. И го глобиха още веднъж. После той реши, че неприятностите му били само заради мен. Оттогава започна да идва само след дванайсет, когато кафенето беше полупразно, оставаха само най-запалените комарджии, и говореше какво ще ме направи, не му ли възстановя парите. Ако го ударех и му разбия, да речем, носа, само след няколко минути щяха да дойдат останалите. Ще е въпрос на чест да ме размажат. Не заради него, а защото и други недоволни и пострадали като мен ще започнат да удрят.
         Помакът продължи да се мъкне всяка вечер, сядаше близо до бара, където беше моето място, пиеше водка и ми обясняваше още колко дни ми остават, преди да ме наръга с ножа си. Накрая толкова психясах, че бях сигурен, единственият начин да се отърва от него, е да го убия. Прибирах се на сутринта, оглеждах се да не ме изненада от някой ъгъл и правех планове как да му счупя главата. Накрая напуснах кафето. Няколко дни си стоях вкъщи и четох стари вестници. После си намерих работа в билярд-клуб с игрални автомати. Бях се примирил, че ще бъда в компанията на мутро бандидоси, защото повечето кафенета бяха превзети от тях, и се готвех да си налягам парцалите. По-добре беше да съм в кафенето, на закрито, отколкото на пазара. 0собено когато времето беше студено. Машинките светкат, уютно е; хората идват с пари, разговаряш с тях, съчувстваш им, или се възхищава, в зависимост от техните очаквания.
         Въпреки че всичко ми беше ясно, тоест нямах проблеми със самата работа, и на това място не се здържах дълго. Причините бяха почти същите. Този път никой не ме притесняваше. Дори не разбрах кой е собственикът. Кафенето се контролираше от двама каяци с огромни рамена, които обясниха веднъж, че могат да съберат осемдесет като тях само за двайсетина минути. Трябваше да продавам дрога, заедно с жетоните, или да изчезвам на майната си. Нещастници като мен, казаха, имало даже в повече по улиците. Предпочетох да изчезна на майната си. Върнах се да продавам на пазара и да мъкна чувалите с картофи и каквото друго са сложили в тях.
         Там, както обикновено, също не се останах дълго време. Беше пълно с мангали и разни изпаднали германци, които постояно ме дърпаха надолу и назад; така го чувствах. Нямах шанс да наема сергия. Прекалено голям беше рушветът за гладник като мен. А и, да си призная, нямах желание да се застоявам. Не искам да ставам един от всички тези изроди, които крещят на пенсионерите, лъжат ги в кантара, и им пробутват скапани домати и гнили ябълки. Не бях като останалите или по-точно, не исках да бъда. Няколко седмици по-късно, когато посъбрах някой лев, една сутрин отново си останах в кревата. И това е удовлоствие, да кажеш: бях дотука! Поне за известно време. После никой не знае какво ще се случи. За после не ми се говореше. А и нямаше кой да ме пита.
         През последните дни ходех главно на тренировки по карате, шялех се по улиците и гледах всеки ден по три стари филма в „Одеон“ - там билетите са най-евтини. Наблюдавах хората около себе си, заслушвах се в разговорите им. Мнозина са и по-зле от мен, не е трудно да го разбера, без това да ме успокоява. Както е тръгнало, едва ли скоро щеше да ми хрумне нещо по-смислено. Желанията ми бяха съвсем минимални. Просто, осъзнавах, нямам възможност за повече. На първо време търсех място, където да се закрепя по-дълго. И да разбера какви са силите, изтласкали ме за пореден път. Господа компаниеросите ли ме принуждаваха постоянно да се движа по допирателната, дори извън кръга, на който се случваха важните събития, или аз самият си имах някакъв дефект. Така беше досега, преди да изритам Хари. Как щеше да бъде отсега нататък, не знаех. Но бях сигурен, че всичко толкова много беше се променило, че направо не знаех какво е в действителност. Можеше и да не е чак толкова страшно. Но на мен ми изглеждаше страшно. Нито исках да ме качват на Витоша, нито да ми чупят крак или ръка. Това им бяха наказанията, ако нямаш пари да се откупиш.
         Изминах бавно последните крачки, преди да сляза от тротоара и да пресека улицата. Намирах се в класическото състояние „на кръстопът“. С малката разлика, че не ме интересуваше пътят, или по-точно улицата, по която вървях. Нито улицата встрани. Там, отбелязах вяло, някога имаше поликлиника, която сега, заради строежа на метрото и заради всичко останало не работеше. Сградата се виждаше и от мястото, където срещнах Хари. Без да искам бях се върнал на почти същото място. Движех в кръг. Не виждах нищо опасно. Всичко си беше както преди. Само че оттук погледът към старата поликлиника е по-централен. Не знаех в какво ще я прустроят - бинго, фитнес център или публичен дом? Или всичко едновремено. Сега отдалеко сградата прилича на тромава лелка, принудена от неизвестен господин компаниеро марикон да стои със сведени очи. Неприятна и притеснителна гледка.
         Не искам всеки да мисли и да чувства събитията, или липсата им, по същия начин. Има прекалено мучо компаниероси и даже амигоси с друга нагласа. Както се казва: съвсем отра ареглада. Аз, откъдето и да ме погледнеш, съм представител на малцинство - малцинството на малцинствата - понякога дори само единствено на себе си. Затова без колебание твърдя, че няма значение какво и как се променя от няколко години, не само в махалата, а и в цялата държава, и че според едни лелки и чичковци /тиос и тиас/ ставало по-демократично и цивилизовано; ако вътрешното ми чувство едва диша и гледа с мътни очи, като затворено в турска баня.
         Остана ли в тук, щеше да ми се наложи цяла нощ да се крия из дворовете. И пак не беше сигурно, че няма да ме открият. Хари все пак е местен човек. Знае всички тайници. Трябваше бързо да избера най-безопасната посока - и да продължа натам. Постепенно изпитах известно облекчение, че май единствен в махалата, която от години не помръдва като заседнал кораб, искам да се спася. Намерих сили. Или по-скоро - щях да намеря. Бях готов да тръгна и да вървя достатъчно дълго, докато накрая бъда сигурен, няма да срещна нито Хари, нито някой от неговите мутро бандидоси и селяндури каброни. Почти едновременно с желанието да избягам, си спомних за Майстора, което означаваше, че първо ще се обадя в доджото, както наричахме залата за тренировки, преди да тръгна за където и да е.

---

Романът предстои да излезе с марката на Издателство „ФАМА“!