^* Няма как да си морален проповедник на толкова егоистични люде, сковано застанали на своите си катедрали. Слонови костици разяждат венците им...

^* На чужд гръб и сто клеветнически думи са малко – все нещо не достига върху гърбината на другия.

^* Словото няма как да се мери на кантар. Хвърлената дума е казан камък. Няма мерки и теглилки, които да спасяват от тежката дума на словото.

^* Намирам много смислови ядра в т.нар. всекидневност. Единствено оправданата прагматика, която ни надига главите от ритуалната обреченост раждане – смърт.

^* Ще ви замерям със слово – не словесни двубои, а лична офанзива, която да ме опази от подмолните словоблудствания на слагачите!

^* Когато се постигне синхрон на писане и четене, тогава можем да говорим за симбиоза на мисълта. На осъществената идея.

^* Тази капка на постоянството, която все трябва да дълбае – се превръща в китайска монотонна, оголваща раната, гилотина.

^* Нека се смири този, който пръв разгласява за своето смирение.

^* Подаваш ръка и ти накълцват цялото тяло. Човешки закон. Дръж в ръката си кама!

^* Лошо е, когато използваш религията за олтар, от който да проповядваш собствените си нарцистични въжделения.

^* След голямото стъпчене – няма време за отстъпление!

^* И „почеркът“ изчезва като понятие. Забравих да пиша, разхождайки се по клавиатурата. Оцелявам, сричайки по сайтовете.

^* Какво е смърт? Отсъствие на човешкото. Заложеност в костите. Най-висшата суетност, която ни подстрекава да живеем.

^* Какво различие носят дните в себе си? Рушаща съпротива, градяща еднообразия в привидно променяща се среда.

^* От театъра на абсурда до „истинския“ театър на зрелищата. Свалям виртуозно маската и ставам част от аплаузите, от публиката, която ликува.