С години никой не я докосна.
С поглед. С пръст. С чувство.

Никой. Никой не я докосна.
Не разлисти страниците й.

Не прочете и ред от нея.
Не запомни и дума.

Нямаше си читатели.
Нямаше си.

Нямаше кой да попие
междуредията й.

Нямаше кой да попие
безмълвието й.

Нямаше.

Никой не си купи тази книга.
Никой. Никой не се изкуши.

Стоеше си тихо и самотно
сред многокнижието и многодумието
в книжарницата на книжарниците.

С години.

Събираше прах.
Събираше безвремие.

Беше потънала в очакване.
На случаен поглед, на случаен дъх.

Но никой не я отвори.
Дори и на случайна страница.

Никой.

Никой никога не се зачете в нея.
Никой никога не се затича с поглед между кориците й.

Никой никога не остави
и един пръстов отпечатък по страниците й.

Една сълза поне.
Една.

Едно петно поне.
Едно.

(16 февруари 2014)

върни се | продължи