ИЗ „БЕЗ УПОЙКА”
Петър Петров
Петър Петров, „Без упойка”, Стихотворения
Издателство „Изток-Запад”, София, 2013 г.
Редактор на книгата - Елин Рахнев.
|
На война като на война
"Провокирам не само другите,
но и постоянно обявявам война
на самия себе си, на възпитанието си, на ценностите си."
Ларс фон Триер
Обяви война на себе си, на другите,
на целокупието и многодумието,
на възпитанието и ценностите си,
обяви война на хладнокръвните,
на врелите и кипелите,
на слухтящите до пристъп,
на хулещите и охлузените
от лазене по душа,
обяви война на свръхоцеляващите
и на безцелно лутащите се,
на общественото мнение обяви война,
на сладкодумните социолози на повикване,
на завистливите и злосторните,
на задкулисните и малодушните,
на протокола, на контрола обяви война,
на големците и мутроговорящите,
на митовете и митолозите,
на интернет и мрежовото общество,
на пренаселването и обезлюдяването,
на вселената и вселенския разум,
обяви война на доболничната
и извънболничната помощ,
на изкусителните клишета и излишеството,
на лабилността и малоумието,
на начетеността обяви война,
обяви война на банките и банкоматите,
на повторенията и дубликатите,
на словесните агресори и нежните революции,
обяви война на себе си, на другите,
на целокупието и многодумието,
на възпитанието и ценностите си,
на евтините и скъпоплатени провокации,
на превръщането ни в медийни праобрази
за многократна и еднократна употреба
обяви война –
упражняваше се.
|
***
Упоен
от сенки и спящи думи,
той си играеше с паметта
и самозабравата.
Играеше си.
Оставаше без дъх.
Без име.
|
***
Как натежаваха килограмите
на защитната му броня
с всяка изпусната дума
с всяка подхвърлена реплика
с всяко добре заучено чувство
как беззащитно се унасяше
в стихотворните резервати
и как мислите му
си играеха на криеница
и се губеха
обучени в невинни бягства
а сетне отново се откриваха
след като дълго са били извън кадър
как тълпа от репертоарни сенки
засенчваше безмилостно сърцето му
и крещеше срещу му
с наемните си думи
как натежаваха килограмите
на защитната му броня
и как се нажежаваха
копнежите му
|
***
Сърцето му
не търпеше трансплантации.
Държеше си на своето
сърцето му.
Приютяваше го в света.
Без да го натрапва.
А ако някога въобще
си позволяваше
да го играе натрапник,
то това не бе умишлено.
Натрапваше се, но спонтанно.
Само чрез меланхолията си.
Преподаваше я. Без умисъл.
В името на една-две улики.
На сляпо.
С поглед, с жест.
С половин дума.
С цяло изречение.
В междучасието
на нечие сърце.
Преподаваше меланхолия.
Като свободноизбираем предмет.
Като дъх, като ехо.
Държеше си
на своето...
Сърцето му –
сборен пункт за улики.
|
***
Приискваше й се
някой да събере отраженията й.
Отраженията,
които е разпилявала
цял живот по този или онзи.
Приискваше й се.
Някой да я откъсне,
да я отнеме, да я конфискува.
Да я препише.
Някой.
Някой като него.
|
Инфозависими
„Би трябвало да имаме възможност
да крещим поне по четвърт час на ден;
би трябвало за тази цел дори
да бъдат създадени викални.”
Емил-Мишел Чоран
Би трябвало
да имаме възможността
да не се информираме ежедневно,
ежечасно и ежесекундно.
Би трябвало
да ни се даде шанс
да се лекуваме с бездействие,
и да се извисяваме, изпадайки
в тотална неосведоменост.
Би трябвало
за тази цел дори
да бъдат създадени инфокомуни,
в които да лекуваме своята неутешима
и болезнена инфозависимост.
Да си спестяваме усилието
да помним имена, дати, факти,
събития, спомени, сентенции,
обиди, хвалебствия, клишета,
истории и предистории.
Да се отучим от навика
на информационно пресищане,
който води неизбежно
до информационно затлъстяване.
Да имаме шанс да се укрием
поне веднъж в живота си,
за да разсеем изкушението
да бъдем свръхинформирани,
за да изличим от паметта си
заразата на информационния шум.
Да се лекуваме от изпадането
в информационна еуфория.
Би трябвало
един ден да имаме право
да спасяваме душите си в инфокомуни,
за да можем да ги избавим
от непоносимата и будеща съчувствие
информационна абстиненция.
Би трябвало.
|
|