"Провокирам не само другите,
но и постоянно обявявам война
на самия себе си, на възпитанието си,
на ценностите си."

Ларс фон Триер

Обяви война на себе си, на другите,
на целокупието и многодумието,
на възпитанието и ценностите си,
обяви война на хладнокръвните,
на врелите и кипелите,
на слухтящите до пристъп,
на хулещите и охлузените
от лазене по душа,
обяви война на свръхоцеляващите
и на безцелно лутащите се,
на общественото мнение обяви война,
на сладкодумните социолози на повикване,
на завистливите и злосторните,
на задкулисните и малодушните,
на протокола, на контрола обяви война,
на големците и мутроговорящите,
на митовете и митолозите,
на интернет и мрежовото общество,
на пренаселването и обезлюдяването,
на вселената и вселенския разум,
обяви война на доболничната
и извънболничната помощ,
на изкусителните клишета и излишеството,
на лабилността и малоумието,
на начетеността обяви война,
обяви война на банките и банкоматите,
на повторенията и дубликатите,
на словесните агресори и нежните революции,
обяви война на себе си, на другите,
на целокупието и многодумието,
на възпитанието и ценностите си,
на евтините и скъпоплатени провокации,
на превръщането ни в медийни праобрази
за многократна и еднократна употреба
обяви война –  

упражняваше се.

Упоен
от сенки и спящи думи,
той си играеше с паметта
и самозабравата.

Играеше си.

Оставаше без дъх.

Без име.

Как натежаваха килограмите
на защитната му броня

с всяка изпусната дума
с всяка подхвърлена реплика
с всяко добре заучено чувство

как беззащитно се унасяше
в стихотворните резервати

и как мислите му
си играеха на криеница

и се губеха
обучени в невинни бягства

а сетне отново се откриваха
след като дълго са били извън кадър

как тълпа от репертоарни сенки
засенчваше безмилостно сърцето му

и крещеше срещу му
с наемните си думи

как натежаваха килограмите
на защитната му броня

и как се нажежаваха
копнежите му

Сърцето му
не търпеше трансплантации.

Държеше си на своето
сърцето му.

Приютяваше го в света.
Без да го натрапва.

А ако някога въобще
си позволяваше
да го играе натрапник,
то това не бе умишлено.

Натрапваше се, но спонтанно.
Само чрез меланхолията си.

Преподаваше я. Без умисъл.
В името на една-две улики.

На сляпо.
С поглед, с жест.

С половин дума.
С цяло изречение.

В междучасието
на нечие сърце.

Преподаваше меланхолия.
Като свободноизбираем предмет.

Като дъх, като ехо.

Държеше си
на своето...

Сърцето му –
сборен пункт за улики.

Приискваше й се
някой да събере отраженията й.

Отраженията,
които е разпилявала
цял живот по този или онзи.

Приискваше й се.

Някой да я откъсне,
да я отнеме, да я конфискува.

Да я препише.

Някой.

Някой като него.

„Би трябвало да имаме възможност
да крещим поне по четвърт час на ден;
би трябвало за тази цел дори
да бъдат създадени викални.”

Емил-Мишел Чоран

Би трябвало
да имаме възможността
да не се информираме ежедневно,
ежечасно и ежесекундно.

Би трябвало
да ни се даде шанс
да се лекуваме с бездействие,
и да се извисяваме, изпадайки
в тотална неосведоменост.

Би трябвало
за тази цел дори
да бъдат създадени инфокомуни,
в които да лекуваме своята неутешима
и болезнена инфозависимост.

Да си спестяваме усилието
да помним имена, дати, факти,
събития, спомени, сентенции,
обиди, хвалебствия, клишета,
истории и предистории.

Да се отучим от навика
на информационно пресищане,
който води неизбежно
до информационно затлъстяване.

Да имаме шанс да се укрием
поне веднъж в живота си,
за да разсеем изкушението
да бъдем свръхинформирани,
за да изличим от паметта си
заразата на информационния шум.

Да се лекуваме от изпадането
в информационна еуфория.

Би трябвало
един ден да имаме право
да спасяваме душите си в инфокомуни,
за да можем да ги избавим
от непоносимата и будеща съчувствие
информационна абстиненция.

Би трябвало.