Когато

Калоян Праматаров

 

Когато всичко покри се със лед,
птичите ята отдавна бяха изкълвали нашето щастие
и черни води заливаха сънища ни,
в мрака се раждахме,
когато съвестта на София дремеше под снежната покривка
и ледените повеи караха лицата ни да изтръпнат,
от север, високо в небето изгря звезда
и хилядите стъпки на примерни граждани
чертаеха съдбата на цял един народ,
към който ние не принадлежахме
и никога нямаше да принадлежим -
непредубедени никои, слаби психически,
местни чужденци, ходехме по въжета,
опънати между панелните блокове,
умората полягаше удобно върху лицата ни,
а сутрин се губехме в бетонните лабиринти
и се лъжехме един друг, че се обичаме.