КУЧЕТО НА БОГ

Калоян Праматаров

 

натопила сребърно перо в мастилницата на ноември
Зимата изписва с черно оголени дървета,
излинелите листа прехвръкват – врабчета в северния студ,
слънцето - нагрят котлон, едва блести под пластовете сиви шуби на небето,
от морската лула пълзят мъгли,
призрачни мужици пият в прегракналата заран

 

сънувах утрото – старица албинос с дървени очи и клечки вместо зъби,
повиваше ме в белезникаво сукно, припявайки латвийски дайни,
от голото ѝ тяло сипеше се пясък

 

сънувах и нощта – река, пронизана от сенките на дървени подпори,
измъчени от тъмната вода, вечерницата разпалваше огнище

 

сега съм буден. Змии-сънища пълзят към млечен обед,
телата им изпълват ведрото на деня, връзва ги вятърът на възел,
Вървя, аз, кучето на Бога, под слънцето на северния град
сред дряновете в парка – напоени с кръв камшици,
въздухът е с камъни застлан,
черно е гнездото на съня ми

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи