ВОДИ

Калоян Праматаров

 

I.

 

изсъхнала рябина - черен кон в сребърното блато,
в тлена на червеникавото дъно листата дишат,
старата вода носи трепетлика, наоколо дърветата се сбират,

 

край изровения бряг на огледалната повърхност -
застинала, жълтеникава трева, тъне изгревът в мочурливата земя
и само вятърът - пастир на вълци, люлее върховете на елите

 

леден дъжд ситни
търтеят на слънцето се притаява в облачния куп - изтлели пчелни пити,
горски глас глъхти: подземните води местят камъни и мъх, мравките се трудят
в бункера на зимата - огнище, гората е изписана с въглен,

 

 

 

II.

 

зад стволовете на голите върби - езерна вода,
пълзи по миглите слънчевият паяк,
тресавище - паяжина от земя, уловила забравени предмети,
и шумата - заскрежена козина на мечка,

 

ноември е малък кей, изкован от палети и дъски,
с привързани за него лодки, корубите им ще се пълнят с дъжд
и ще потъват при сестрите си, плачещи на дъното дървета,

 

паметта се сбира някъде из мен, в шарапаните на сърдечния ми камък,
там е, с дълбоките й вирове, плитчини и водоврати,
това, което е било, не е сега, отпечатъците се размиват,
зимата гребе по пътя със слънчеви весла,

 

 

 

III.

 

блуждае слънцето сред зимната тръстика,
открехва сред дърветата огнения си прозорец,
тънък лед покрива смолистия му дом,
крайбрежните села пасат стада от риби

 

играят отражения в езерото,
далечен трясък на вагони,
по пътя няма никой, река от вятър ме превръща в друг
вървя покрай ограда от дървета
кучешкият лай долита от пръстта

 

 

 

 

 

 

 

 

 

върни се | съдържание | продължи