***

Калоян Праматаров

 

понякога така се сбърквам, че се смръзвам
чаша препълнена с кафе, политнала към пода
миг позитивизъм преди да се разбия с трясък на парчета
просто някой ме изпуска и се пръсвам

 

как бих искал да върна стрелката на часовника обратно
да се превъртя като железен пръстен-ключ в житейската ключалка
да ме разнищи щастието с неумолимата си човка
забравата с трионът си да ме нареже,
мъж на талпи: за покритие на гробното пространство,
за градински пейки, детски кът и кучешка колиба

 

по-рано бях преизпълнен с гняв, сега единствено съм тъжен
то е като да крещиш в дупка, земята душата ти поглъща,
и думите в гърлото засядат - буца, която е трудно да преглътнеш