***

Калоян Праматаров

 

В транс на опиянение от плячка летят самозабравени глави и в яростни вълни от думи мъртвата реалност на един уж жизнен свят шепти: „Че кой си ти?“ - Удавник в мрака. С черен камък на врата.
Уморих се от толкова много врати. От всички тези „заповядай“, „време е да си вървиш“. Присядам, опирайки мокрия си гръб на издраната стена, и оставям пясъците да погълнат всички тези стаи. Галерии от болка. Галери на живота. В пясъка се къпя със смъртта, моята невеста, и често изплуваме на отсамния бряг на нощта с представата за себе си. Голи. Само двамата. В пясъка застигат ни огнените риби на залеза и махаме с ръце като подивели птици, изгарящи в слънцето. Плаващи пясъци