СТИХОТВОРЕНИЯ

Калоян Праматаров

 

отдалечих се от тукашния свят,
единствено огньовете отвъд ме сгряват
водопадът на гнева мие своето малко
метеорите трошат гръбнака
и тази нощ скорпионът под гениталиите на бика
е знак за предизвестена смърт
покров, под който се усмихвам,
но нека да оставим мъртъвците

 

уличните лампи -
лисици, с пламтящи факли, привързани на гърбовете
кръстосват дворцови алеи
камбани бият под небцето на градът озъбен,
в оранжерията на зимата една жена ме топли в шепи
кладенецът на мълниите се препълва...

 

 

* * *

 

 

понякога така се сбърквам, че се смръзвам
чаша препълнена с кафе, политнала към пода
миг позитивизъм преди да се разбия с трясък на парчета
просто някой ме изпуска и се пръсвам

 

как бих искал да върна стрелката на часовника обратно
да се превъртя като железен пръстен-ключ в житейската ключалка
да ме разнищи щастието с неумолимата си човка
забравата с трионът си да ме нареже,
мъж на талпи: за покритие на гробното пространство,
за градински пейки, детски кът и кучешка колиба

 

по-рано бях преизпълнен с гняв, сега единствено съм тъжен
то е като да крещиш в дупка, земята душата ти поглъща,
и думите в гърлото засядат - буца, която е трудно да преглътнеш

 

 

* * *

 

 

код жълто над цялата жена, хартиени лястовици разлистват времето преди вълните
просмукани от тъмнота - ласкав цирк за акробатиката на езика, - в затишието на приливните дни едно човече си кръжи: изпуснато хвърчило над облачните планини, чемерно, пепелявосиво, взаимоотношения прелитат
под напора на своенравната вода прозорците на сградите се чупят и отраженията им рукват над знойните реликви, любовта се смръзва като насекомо и отказва съпротива - стародавно в стадият на каменен зародиш, - и колкото и служителките в храма да танцуват, то инатливо отказва да помръдне…
в еклектиката на града, траекторията на полета бележи чупки – бумеранги, очертали стъкло-бетонни, непроницаеми квадрати, - и често някой бърза да се изприкаже, взима каквото му е нужно и си тръгва. Нощем вятърът не се скъпи, стъпките са с дъх на бира, да запазиш равновесие е трудно…

 

 

* * *

 

 

...залепнал за изумрудените камъни на Тибър, докосвам с език затлачена античност, древна мида, едната половина на лицето ми е птичи череп, забил клюн в цепнатина – крехък мост с развени, черни дрипи - а другата част е женска половина, с полуотворена уста в която фонтаните изливат тритони, риби и делфини. Гърми. Приижда тиня. Течението е бавно. Дърветата лежат безмълвно в горящата вода…
...жарко лято, в обедния зной цикадите изрязват свещената гора, панаир на трясъка в сърцето на пазача, където чезнат кошмарните гребла от галерите разбити на трески в женското начало. Пазачо, в днешно време какво ли толкова има да се пази? Полудял е съвременния светопоказател, а зимата ще навести градината на всеки и каменните статуи вятърът ще блъсне...

 

 

* * *

 

Бил ли си там?... Водопади чернота,
върху изнемогващите плещи на човека,
коленичил пред Отряда на посредствеността
бичуван с добронамерени съвети?
Жари, жари жестокостта, раните пулсират,
при всеки полъх от раззината уста боли...
...кървящ словесен вятър...
В кошмарния калейдоскоп,
страхът фрагментите живот върти
и те притискат го в различни форми,
действителността с кристали мрак соли,
и хората все повече приличат на животни.

 

 

* * *

 

 

Бяло, плътно слънце
нарисувано със свещ
върху черния картон на дните.

 

В този град внимателно прескачай
мъртвешки заспалите човеци
за двадесет години сън
орлите от „Орлов мост“ на запад отлетяха
течението отнесе лъвовете по канала
отрязани крака на бронзови коне
препускат по площада
пази дълбока тишина,
недей за помощ призраци да призоваваш
че ще насъска главатаря сините човеци
и светлината в края на тунела ще угасне
във този град
всеки дом е ритуален
алтернатива просто няма

 

 

* * *

 

 

В транс на опиянение от плячка летят самозабравени глави и в яростни вълни от думи мъртвата реалност на един уж жизнен свят шепти: „Че кой си ти?“ - Удавник в мрака. С черен камък на врата.
Уморих се от толкова много врати. От всички тези „заповядай“, „време е да си вървиш“. Присядам, опирайки мокрия си гръб на издраната стена,и оставям пясъците да погълнат всички тези стаи. Галерии от болка. Галери на живота. В пясъка се къпя със смъртта, моята невеста, и често изплуваме на отсамния бряг на нощта с представата за себе си. Голи. Само двамата. В пясъка застигат ни огнените риби на залеза и махаме с ръце като подивели птици, изгарящи в слънцето. Плаващи пясъци