Първа награда за разказ на
Националния студентски конкурс на Фондация „Св. Климент Охридски“ - 2011!

          - Сега ще ти я покажа, да я видиш. Невероятна е, сигурен съм, че ще я харесаш, винаги ги харесваш. А аз не мога да спя, да ям, да работя нормално, все за нея мисля, как няма пък на теб да ти допадне, хехе!
         Кимнах му, леко го потупах по рамото и опитах да се включа в забързаната му и доста неравна крачка по разнебитения тротоар. За няколкото минути от слизането от метрото, където шумът не му позволяваше да бъбри толкова монотонно, бях чул поне двайсетина различни вариации на едно и също нещо: „Много я харесвам и искам и ти да я харесаш.“ Хубаво, твърдо бях решен дори да съм отвратен от нея, да потисна негативизма си и да покажа на брат си, че я одобрявам. Той щеше да го оцени и да не се тревожи за бъдещите си действия, а аз просто щях да се старая да я виждам по-малко занапред.
         - Познавам я от две седмици, просто е невероятна, толкова изящна... – брат ми направи кратка пауза, за секунда забави крачка и се загледа някъде в празното пространство. – Не може да не я харесаш, просто не може! Толкова е съвършена, толкова перфектна!
         Крачейки в изнервения му ритъм, се стараех да не го чувам особено. Със сигурност обаче думите му се набиваха надълбоко и вече си представях наистина ефирно създание. Нещо средно между Тара Рийд, анимираната мацка от „Кой натопи заека Роджър“ и туркинята от „Плейбой“ например. В краен случай пред очите ми несъзнателно излизаше поне една Катрин Зита Джоунс като млада, зрялата Анджелина Джоли или вече остарялата Памела Андерсън.
         - Мога с часове дори само да я наблюдавам... Ръцете й са като от елмази, порцелан, изляти са съвършено!
         Нелепото клише все едно ми натърти рамото. Никога не съм бил много поетичен, а още по-малкото изящен в метафорите и сравненията, но ръцете от елмаз изглеждаха някак демоде още от месопотамско време. И все пак, продължих си без да говоря. Надявах се, че мога да удържа с мълчанието си известен баланс в речевия поток на брат ми, тъй като изпитвах силни подозрения, че всяка моя дума може да отприщи истински вулкан от скучни езикови фигури за момичето.
         Докато той за пръв път от години стисна ръката ми, макар и само за няколко секунди, се замислих. Нито знаех как се казва, нито каква е, откъде е, какво прави, кога го прави и с какво е впечатлила брат ми. Това, което той ми бе споделил, е, че я срещнал случайно в обедната почивка, докато хапвал извън офиса. Моментално загубил ума, дума и апетит и в следващите дни живял, работил, спял и пиел единствено с мисълта за момичето. Две седмици пълна нирвана, така ми го описваше.
         Усетих слаба миризма на пот от брат си. Напомни ми за историите, когато лъжеше пред майка ми, че не той, а аз съм направил някоя пакост. Ти ли бутна саксията? – Не, не, батко беше!, а майка ни слагаше ръце на кръста си и казваше: Който лъже да му порасне носът!, при което брат ми, макар и само на 4-5 години, в миг взе да излъчва тази позната миризма на ужас, притеснение и първичен страх, започваше да си натиска носа и да ме моли: - Моля те, батко, моля те, кажи, че си бил ти!
         - Съвсем малко остана, съвсем мъничко, ох, почти стигнахме...
         Усмихнах му се, но той нямаше как да ме види с онзи свой категорично устремен напред поглед. Няколко крачки, остър завой вдясно, още няколко метра и... се шмугна в едно заведение за бързо хранене от типа на тропс-къщите.
         Още с влизането усетих познатия отдавна мирис на пилешка каварма, супа от агнешки дреболии и топъл хляб. После – металическият шум от тракащи прибори, полу-пълните маси из заведението, двете пухкави лелки зад „бара“ с храните, техните бели престилки и мрежички на оредяващите сивеещи коси.
         Огледах се и не видях нито Катрин Зита Джоунс, нито туркинята, нито дори и помен от някоя част на тялото на Памела Андерсън. Само няколко отпуснати костюмирани дъртаци с разкопчани по две-три долни копчета на ризите, една начумерена бременна жена с невръстния си син, три застаряващи дами, хихикащи се една на друга с тъжни усмивки, и двама младежи, вероятно студенти, нагъващи по една свинска пържола с картофено пюре.
         Обърнах поглед към брат ми, който стоеше с гръб към витрината с манджи, завъртян на 45 градуса и гледаше безкрайно влюбено в една посока. Със същия поглед, който помнех от момента, когато той видя в Несебър една голяма играчка робот – поставена зад стъклото в тъмен магазин, много след изтичането на работното му време, и само няколко минути преди баща ни да ни качи на колата и да се върнем към София след последното си семейно море.
         Брат ми гледаше към онова малко прозорче в стената, поставено на нивото на кръста, където върху квадратна плоскост клиентите на заведението поставят подносите и празните си чинии, след като се нахранят. В момента бяха натрупани три подноса, две купички и няколко чинии, четири чифта прибори и парче недоядена питка.
         Стори ми се, че виждам накъде зяпа той. Точно до квадратния процеп бе разположена масата с трите жени. Когато успях да ги огледам набързо, установих, че една от тях всъщност е на не повече от 35, вярно, вече надскочила най-добрите си години, но все още запазила и частичка младежко изражение, може би дори лесно доловима аура на свежест. Празният й поглед се насочи към мен, подмина ме и се спря върху брат ми. Усмихнах се и се обърнах към него, за да видя реакцията му на дългоочакваната среща. Той обаче продължава в нелеп ежедневен транс да стои с вперен поглед някъде към прозорчето.
         Тогава от него се показаха две ръце, които елегантно прибраха посудата, част по част, с финеса на модел на Playboy приплъзнаха подносите навътре, стилно заметнаха парчето нагризана питка към скрит от погледите кош за боклук и деликатно превърнаха зловещото тракане на метални прибори в нежно докосване на струни за арфа. А през това време брат ми ги наблюдаваше с възторжено възхищение. Когато и последният поднос бе прибран, се обърна към мен с радостна усмивка, застина в очакване и заби поглед в устните ми сякаш се надяваше да успее да прочете думите ми по тях преди слухът му да ги долови.
         Аз само му казах, че е прекрасна.