Този град, в който аз съм роден

Стефан Прохоров

Не съм на попрището жизнено в средата,
раста, но не старея, нали съм още млад.
Крещи от радости и болки младостта ми,
по улици търчат мечти в пижами,
но такъв е всъщност родният ми град.

Най-редовно живея по тротоарите,
наемите са високи за всички мечтатели.
И какво да правя – пиша мемоарите
на улични отпадъци попаднали в будоарите
на някакви издигнати издатели.

Мечтите властват в тая столица –
мечти за чистота, наука и изкуство.
А аз ги гледам и документирам
и всичко някак пак аз изнамирам
и на другите описвам всички нейни чувства...

С нея за всичко си приказваме:
За всичките и работи, проблеми.
За боклуците, за обратното изпразване,
за новините и последното изказване
на кмета ни, изправен пред дилеми.

И накрая пак – расте но не старее
Този стар и мръсен, грозен град.
Но нали в градинката „Кристал“ се пее,
нали на Попа се живее,
е, нали е все пак още млад.

върни се | съдържание | продължи