На Розалия Ликова

Не ни отмина тая чаша, не ни отмина.
И падаше тъй необхватна, незнайна зима.
И на лицата си лежахме като престъпни
и чухме как крещят сърцата, и чухме тътен.

И после ставахме сковани и пак вървяхме,
и бяхме звани и незвани, и колко бяхме...
И нямаше пред нас ни слънце, нито Голгота.
И ний вървяхме като мъртви отвъд живота.

И огън свирещата пустош в очите мята,
и падаше по някой възнак сред ровината.
И само вятър се обърна да го ожали
и сняг устата му запълни с небе и хали.

И после друг един възви се, и полудя ли,
и ний загризахме звездите като чакали,
и по гърдите кръв шуртеше, пръст, буци ледни.
И ний не бяхме нито първи, нито последни.

Дали към рая не летяхме в безкрайност синя
без памет, без нозе, без майка, без дъх, без име?
Какво били сме и чии сме? В коя родина?
Не ни отмина тая чаша, не ни отмина...

1988