Не изоставена кадилница
дими край черния престол,
не воин-дух в пламтяща ризница,
не ангел с кървав ореол.

Какво е туй? - Ликът на Нещото,
Голямото, кълби се там
в отворената двер, зад свещници,
в мъглявини от тимиам.

И де е нашето отечество,
в менливото ли естество? -
Човечество, богочовечество,
плът-дух, вселенско сечиво!

Мозайките са се разпукали
и камъкът живее свят
от тая царствена литургика,
от тоя полет непознат.

Че в мощния разлив на хорове,
завръща се от векове
глас, пламнал във платната морави
на облаци и ветрове.

О, храмове от зрак и бигори,
о, вкаменели тишини!
Летят, летят безплътни фигури
не на стени – във висини.

И сред мозайките разпукани
в едно, в едно са същество,
в един пожар, в една литургика,
човек, природа, Божество.

върни се | съдържание | продължи