разсъмването
Иво Рафаилов
Пада си по добре избръснати мъже.
И още по тъмно
наблюдавам в хладината
на плочките в банята
размноженото си,
окървавено лице.
Мога да отбележа как прорезите
ме изчерпват,
как се подхлъзвам в тях,
как пропадам в лепкавата, кална каша
на месото и кръвта,
как се съсредоточавам в
усещания за болка и отмъщение -
мръсни по своему -
както е мръсен и вътрешният,
отдавна опознат двор
както е мръсен и извитият врат
и едното око,
пред което е надвисналият перваз с груба мазилка,
докато другото улавя и описва
известна носталгична свобода -
каквато е всяка история на еднообразната площ -
едно пътуване назад
от безопасно разстояние,
отегчение от настоящето придвижване,
надаване на крясъци,
разраняване в бързината…
Трябва да е било за нещо важно -
добро представяне във война!?
зла орис в съня!?
нещо такова -
лесно се вижда как още по тъмно
пълнолетните от племето
се мятат на конете
как опрашената кавалкада на врага,
набучил върху копия телата им,
връща се навреме за вечеря…
как оцветените лица
по сипеи се сриват
и далеч по-мудните червеи
не закъсняват -
вижда се тъгата в погледите -
те няма да се върнат
- защото няма къде да се върнат -
зад последните палатки
небето наподобява
възрастен японец,
починал в софийски трамвай
образът съдържа и
суетенето след откритието
и незабележимата зад прашните стъкла
мрачина при обръщането на трупа -
просветващите сирени
синият фаянс на ранната морга
- очите вперени в
неизлечимата диря на нещастието…
на присъствието…
невъзможността да погледнеш как причината
за нечия въображаема смърт коленичи
покорена в краката ти.
|