ДЕЙСТВАЩО ЛИЦЕ: Той – източноевропеец,
дошъл при годеницата си в Лондон.

Лондон. Площад Трафалгар. ТОЙ обикаля и снима с фотоапарат пред Националната галерия. Прикляка, пак се изправя. Снима, снима.

         ТОЙ. Тя ме заряза. И знаете ли къде? Ха-ха-ха. Точно пред Уестминстърското абатство.

        Там, където принцовете се женят. Да, да, там, където принцовете се женят, аз, ентусиастът от Източна Европа, бях зарязан от годеницата си. Но като разберете коя е тя, няма толкова да ме е срам, че споделям с вас това. Даже може би ще излезе, че се фукам, ха-ха. (Пауза.)

        Ще излезе, че се фукам.

        Обикаля, снима.

        Абе, защо толкова обичам Лондон?

        Снима, снима.

        Аз съм обсебен от тоя град. Някаква обсесия. Фетиш ми е.

        Фетиш.
        Фетишшшшшшшшшшшшшшшшшшшш…

        Искам постоянно да си правя селфи с Вави... Лон-дон, на тоя площад... Трафалгар, ако не се лъжа. По мостовете на Темза. Снима, снима Снима около себе си. Снима себе си.

        (Пауза.)

        До известна степен беше хубаво, че раздялата ни стана тук. Иначе щях да се побъркам. На секундата щях да се побъркам. А сега Лондон ми лекува раните. По-точно – задоволството, което изпълва тукашния въздух. То ми лекува раните. Като мехлем. (Вдишва дълбоко въздух.) Не знам дали усещате задоволството? Изпълва въздуха наистина. Задоволство от просперитета.

        Аз много силно го усещам. Подуших го още първия път, когато пресичах Темза по Блекфрайърския мост. Търсех галерията Тейт модерн. А уверен бегач тъкмо с това прословуто задоволство си поглеждаше калориметъра (Затичва се за кратко, за да имитира бегача и поглежда китката си все едно гледа колко е часът.) докато правеше джогинга си по моста. И някак си ми олекваше все повече и повече. И повече.

        (Чуват се градски звуци, хора, превозни средства и т.н.)

        Видях задоволство и по лицата на хората от двуетажните червени рейсове, на шофьорите на таксита, дори на шофьора на една бетонобъркачка. Караше със същото задоволство към новостроящ се небостъргач. Задоволство изпълва магазините. Изпълва и тръбите на метрото. То шурти просто по тях. Прелива във влаковете. Обхванало е имигрантите, че могат да си позволят да живеят в центъра на света. На нулевия меридиан. На нулевия меридиан. Да не се лишават от храна. Че даже и да изпращат на бедните си близки по родните места. А веднъж годишно да се приберат. Всички да ги гледат като успели хора.

        Успял човек! Това е истината.

        (Пауза.)

        Но аз не бях успял човек. Отчаян. Омърлушен. Обезсърчен. Съсипан. Самотен. Изоставен. Злочест. Нещастен. Смазан от любовна мъка, аз вървях и снимах. Снимах, снимах Лондон.

        Разривът ни настъпи колкото неочаквано, толкова и очаквано.

        (Пауза.)

        След раздялата едва не обезумях.(Скача два-три пъти на място.) За малко дори не се набърках в гнусна афера – в кражбата на урната на Зигмунд Фройд.

        (Сяда на някакъв праг.) Латвиецът и украино-грузинецът, организирали кражбата, така и не ми казаха, че древният глинен съд е урната на Фройд всъщност. Казаха само, че ще се изкарат пари. Но като уточниха, че става дума за кражба от крематориум, ха-ха-ха, от крематориума Голдърс Грийн по-точно, се отказах.

        Бог ми е свидетел, пристигането ми в Лондон по никой начин не беше свързано с поругаването на тленния прах на бащата на психоанализата. Напротив, мислех, че световният дух ме е донесъл на крилете на България Еър до летище Хийтроу, за да заживеем по вълшебен начин с бившата ми годеница.

        Мислех, че ще обикаляме по музеите и галериите. Мислех, че ще се държим влюбено за ръка. Че ще се разхождаме из Камдън таун, ще ядем суши в големия източен мол на Страдфорд или пък кралски скариди в кръчмата Кравата. Не съм подозирал, че точно там, където живееше тя, заедно с майка си и брат си, ще стане тъкмо това. (Изправя се.)

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        (Пауза.)

        Много обичам Лондон.

        Продължава да снима.

        Аз още от началото на връзката ни видях, че нещо не е наред. Но толкова бях омаян от красотата на вече бившата ми годеница, че пропусках всички сигнали и алармички за нередности покрай ушите си.

        Бях горд, че годеница ми беше най, най, най-красивата, ама съвсем сериозно най-красивата жена, която бях виждал и на живо, и на телевизор, и на кино, и в интернет, фейсбук, и навсякъде в тоя свят.

        Понякога дори си мислех, че си го втълпявам, че тя е най-красивата. Да, виках си – втълпявам си го. Заблуждавам се. Не е така. Но огромният й успех тук, в Лондон, го доказа. Всички бяха очаровани от нея, макар да работеше първоначално като чистачка.

        (Оживява се.) Не, в никакъв случай не намеквам, че преди да дойде в Англия се е хванала с мен заради парите ми. Никога не съм бил богат в България. Просто работех. Работех в малка рекламна агенция. И имах възможност да й помагам и на нея. Е, когато трябваше да издържам и годеницата ми, и майка й, но и брат й, вече започнах да се задъхвам.

        (Пауза.)

        Снима около себе си. Снима себе си.

        (С тон на възхита.) Много харесах моста Тауър. Спомням си първия път от моста Тауър как вървях край крепостта Тауър. Снимах кулите, бойниците. В кадър влизаха и новите кули и небостъргачи – Рендето [The Cheesegrater], Краставичката [The Gherkin], Стъкълцето [The Shard] (Пауза.)

        Продължава да снима.

        Вечната крепост Лондон. Вечната крепост Лондон. И старите стени от камък се отразяват в новите стени от стъкло.

        Бившата ми годеница ми беше показала по Скайп моста Тауър. След три месеца ето че аз самият стъпвах по същия мост. Върховно. Пресичах го точно час. Постоянно снимах. Побърках се от снимане. Бях тръгнал към Сити. Към Кулата Динозавърското яйце – така казвам на Краставичката.

        Нарекох я Динозавърското яйце заради изрязаните от метални плоскости статуи на динозаври отпред.
        (Пауза.)

        В България семейството на бившата ми годеница беше баснословно бедно. Живееха в жестока мизерия. Баща й бил причина за това. Така ми обясниха годеницата ми и майка й. И майка й най-подробно ми обясни една вечер, да, да –  докарал семейството си до просешка тояга.

        Преди да обеднеят обаче били много богати.

        Бащата притежавал верига от магазини за риба и автокъща. И заведения в Гърция имал. Но станал болен комарджия. (Пауза.) Проиграл всичко на хазарт. Всичко. Даже не само прахосал имуществото си, но затънал в толкова безразборни дългове, че повлякал към дъното цялото си семейство.

        В един момент бившата ми годеница лично изхвърлила багажа му от къщи.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Лондон е препълнен от енергийни центрове. Енергия, енергия има тук, много енергия. Енергийни центрове като Биг Бен. (Чуват се звуци от часовник, камбани, градски шумове и т.н.), Портобело маркет, Оксфорд стрийт, Катедралата Свети Павел, около които гъмжи от работни места. Кафетерийки, ресторанти.

        Топла миризма на карамелизирани фъстъци. Уютът на Лондон. Примамливите проходчета между сградите, които интересно къде ще те отведат.

        Очарован съм от фенерите на тоя град. От гостоприемните пъбове, от оповръщаните безистени и смачканите кенове от бира и сайдер в петък и събота вечер. От магазините за сувенири. Галериите. Театрите. Харесвам Съмърсет Хаус нощем, когато в тъмното, прилича на призрачен каменен замък.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Преди бившата ми годеница да дойде в Англия, изобщо не видях бащата й, да, изобщо не видях баща й за тази малко повече от година, в която живяхме заедно в България. Изгонила го била завинаги. И изпаднала в депресия.

        Двегодишна депресия.

        Аз съм я бил извадил от депресията. Така ми каза. Като съм се появил, тя успяла да излезе от нея.

        Запознахме се на рождения ден на общ приятел. Още като я зърнах, си помислих – това е жената! Аз винаги съм искал да бъда до такава красива жена. Пък и беше с дванайсет години по-млада от мен.

        Ще се сетите коя е тя, щом ви кажа, че като стрелите на Ерос, очите й ни пронизват всеки ден от екрана на Пикадили съркъс, ха-ха-ха.

        Нали го знаете хитрия похват на Омир да не описва подробно хубавата Елена? Само е използвал трика старците да въздъхват, когато тя минава покрай тях. (Въздъхва силно.) Е, аз и нямам нужда да описвам бившата си годеница подробно, защото сте я виждали на рекламите по червените рейсове на Лонодон. (Пауза.)

        Нали е красива като Семирамида, какво ще кажете? А? Красива е, нали?

        Божествената Семирамида, Шамурамат, Гълъбицата на Ка-дингир или както е по-известен – Вавилон. Да, Вавилон. „Врата на бога” на акадски език. А сега тя е Гълъбицата на Вавилондон. (Пауза.) И не върху река Ефрат, а върху река Темза хвърля сянка съвършената й осанка, когато прекосява Уестминстърския мост.

        Къде е Уърдсуърт да я възпее или Гейнсбъроу да я нарисува?

        Не й трябва всъщност. Нея сега я снимат всички модни фотографи. Дулата на обективите им са насочени към необятния й финес. Дулата. На обективите им.

        Дори наблюдателите от охранителните камери на Вавилондон въздишат, сигурен съм, след хубавата Елена – в пъбовете, в метрото, въпреки че откакто стана супермодел рядко използва градския транспорт. (Сепва се.) Добре де, хубавата Елена ще я наричам пред вас все пак, не Семирамида.

        (Пауза.)

        Още в България ми разказваше, че мъжете се страхували от нея.

        Знаете ли тя как дойде тук? По много интересен начин.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        (Започва да крещи.)„Мръсно, шибано, копеле! Като си на гости, ще се съобразяваш с домакините. Няма да обиждаш! Защо обиждаш! Защо?! Защо?!! Шибано копеле! Шибано, шибано, шибано копеле такова. Родителите ти не са ли те учили как да се държиш?”

        (Със спокоен тон.) Думата „патология” ви е известна. Е, това беше патологична наглост и некоректност от страна на майката на хубавата Елена. Изведнъж се промени. Както в България майката на хубавата Елена ми казваше колко много ме обича, така в Лондон вече започна да се държи кофти с мен. Колосално некоректно. Зверска незрялост, злост и озадачаващо плиткоумие ми биде демонстрирано.

        Конкретният повод да се скараме първия път с майката беше, защото тя каза, че хората от другите континенти, които не са родени в Европа, миришели лошо. „Не си права – сгреших да й опонирам. – Защо си мислиш, че всъщност ти не миришеш лошо?” И тая като обиди. Оттам започнаха проблемите. Разкряска се: „Мръсно, шибано, копеле!...” За първи път майката на хубавата Елена си позволяваше, като си пийне, да насочи към мен обидите си. Онемях. Истерията й в къщата в Ист Хам продължи с викове: „Альоша, Альоша, Альоша”. Но аз запазих самообладание. Не й отговорих на тона. Започнах да си играя на смартфона. И латвиецът Альоша и украино-грузинецът Дачи, като дотичаха веднага от горния етаж, само й казаха да се успокои.

        Потресе ме простотията, вулгарността, покварата, липсата на възпитание, дивашката й наглост, каруцарският тон и провлаченият пиянски тембър. Експлозивна тъпотия. Разбира се, излязох огорчен от къщата и се прибрах чак на другата сутрин. Никога няма да забравя лисицата, която видях на светофара на кръстовището на Хай стрийт и Плашет груув в Ист Хам в 1:22 през нощта, като излязох от къщата след тоя първи гаден скандал. Гледахме се продължително и мрачно с лисицата. Като два хищника. (Сяда.)

        (Пауза.)

        Хубавата Елена не взе страна. Ничия страна не взе. Но ми стана неприятно, че не ме защити. Защото бях убеден, че ей така, от нищото, е гръмнал скандал с майка й.

        (Пауза.)

        Бившата ми годеница веднъж ми беше споделила, че ме сънувала с червени очи. Превърнал съм се бил във върколак в съня й. И съм изял някакви хора, които правили проблеми на нея и на семейството й. Навсякъде имало кръв и тя много се уплашила от мен. Ха-ха-ха. Уплашила се от мен. Ха-ха-ха.  (Започва да ходи „на четири крака” и ръмжи.)

        В лондонския Природо-исторически музей, като ходих, беше пълно с ръмжащи дечица при динозаврите. (Ръмжи.) Особено пред огромния 30-метров диплодокс отпреди 150 милиона години във Фоайето. И пред тиранозавъра рекс беше пълно с ръмжащи хлапета. (Ръмжи.) Цели класове от малчугани при чудовищата.

        Няма как да не се замислиш философски – какво е животът, като чуеш в музея записите на звуци от дивата природа. Птици. Бури. Джунгли. Море. Много преди човека. И веднага се сещаш за редиците къщи, площади (ръмжи и снима, както е „на четири крака”), болници, банки, построени от човека. (Ръмжи и снима.) Човешката история. (Изправя се рязко.)

        Ех, тази човешка история.

        В Музея на Лондон пък особено ме впечатли една карта на града от 1630 година с нарисувани отрязани глави на заговорници срещу краля. Бяха набучени на копия над входа на Лондонския мост.

        (Голяма пауза. Разхожда се.)

        След като бяхме станали двойка с хубавата Елена в България, тя, майка й и брат й заживяха при мен. Аз работех, те готвеха. И тримата готвеха много добре. Бяхме щастливи. (Пауза.)

        Купих пръстен от бяло злато (тя не обичаше класическото жълто злато) с три диаманта. Ето го! (Вади годежен пръстен от вътрешния си джоб, слага го на нивото на очите си, поглежда през него, отново го прибира). За мое щастие хубавата Елена го беше приела. Сгодихме се. Наистина бяхме щастливи.

        Дори ходихме с колата ми до едно градче в българската провинция. Да си вземем английски булдог.

        Много го обикнах паленцето. Спомням си как под влиянието на Лок, Бъркли и Хюм се питах: Кучето, сладкото ни английско булдоче, слиза по едни каменни стълби. Следователно каменните стълби не са илюзия, която е само в главата ми – и кучето ги вижда. Ами, ако в главата ми е кучето, което слиза по стълбите?

        (Пауза.)

        Абе, а кажете ми защо обичам толкова Англия? Много я обичам шибаната Англия и особено тоя шибан Лондон? Не би трябвало да ги обичам толкова, но ги обичам. Не мога да си обясня защо. Едва ли е защото първото ми училище беше в квартал Бъкстон в София. Още от дете имам афинитет към английските наименования. Четях Кентърбърийски разкази, Дейвид Копърфийлд, Сага за Форсайтови. Имах гадже, което пък живееше на софийския булевард Джеймс Баучър.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Очарован съм от естетичната среда за обитаване на Лондон. Естетика! Консерватизъм. Не е имало смяна на системата, да, смяна на системата, поне от 17 век. Все така столетия наред Британия е монархия. Не е имало цветни революции, както в Източна Европа. Не е имало падане на Берлинската стена, освен във видеоклиповете на Пинк Флойд, де. Не е имало 9 септември 1944 година, когато монархията в България беше заменена от така наречената Народна република. Не е имало и 10 ноември 1989 година, когато така наречената Народна република пък беше заменена от нещо, на което все още има спорове как му е името.

        Затова ми изглеждат спокойни хората в Лондон. Не са изнервени. Не са почвали от кота нула. Вятърът на промяната не ги е обрулвал до голо. Знаете ли за какъв вятър на промяната ставаше въпрос в Източна Европа? Ужасни урагани и тайфуни. Ужасни.

        (Пауза.)

        В Лондон пъбовете, ресторантите, магазините, имената на площадите и улиците са едни и същи откакто се помнят лондончани. Не са преименувани и сменяни през няколко месеца, както в България.

        За да си новатор, трябва да си консерватор. Този парадокс отлично е усетен от англичаните и въплътен в живота им – създават митология от всичко. Заграждат го и го милотогизират. Да, заграждат живота и го митологизират. Много интересно. Сувенири с футболни отбори. Шалчета. Фетиши. Пощенските кутии. Телефонните кабини. Това са реликви. Скъпо е старото. (Пауза.) В България защо си махнахме телефонните кабини? Нима нямахме? Защото вече не вършели работа ли? Ха-ха. Защото вече ползваме безжични телефони. Много сме модерни, няма що.

        Цивилизованите хора обаче знаят, че телефонната будка е символ. Символ. Културен знак. Ние, българите, какво ли не си махнахме. Най-вече главите. А тук, в Лондон, старато се вгражда в новото и така пребъдва във вечността.

        Да, старомодният Лондон. Харесва ми. (Пауза.) И в същото време ултрамодерният Лондон – Канари Уорф. Кобалтовите ескалатори. Колоните и сградите от стъкло. Постхуманизъм някакъв. Жени и мъже като в научнофантастичен филм. В скъпи костюми обсъждат икономиката. Сред нежна атмосфера ядат суши или плодова салата с банан, киви, манго. (Пауза.) Много суши се яде в Лондон. (Пауза.) И гледаш шоурум за милионерски коли. Лъскави бутици за костюми. Огромни вътрешни търговски пространства. Забързани хора отдолу под пирамидата на Уан Канада скуеър. (Чуват се звуци от Лондон.)

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Когато разбрах, че майката на бившата ми годеница си е намерила работа именно в Англия, както я бях посъветвал, много се зарадвах. Не, не толкова защото щеше да ми олекне на портфейла, колкото за това да не продължава да си вре носа във връзката ни. Исках просто да бъдем сами с годеницата ми. Да създадем семейство.

        С огромен кеф купих самолетен билет на майка й, и я изпратих на летището в посока Острова.

        (Пауза.)

        Макар да отпътува, пак всяка вечер вечеряхме заедно. (Сяда.)

        Ние с хубавата Елена, брат й и ангийското булдоче бяхме около масата в апартамента ми в София, а майка й се присъединяваше към нас по Скайп от Торки. Разбрах, че Торки било родното място на Агата Кристи. (Чуват се звуци на морски вълни, чайки и т.н.)

        Долу, на Английската ривиера, майката на годеницата ми беше наета от богати руски дипломати, да се грижи за дъщеря им и бебето й. Дъщерята имала проблеми с алкохола и наркотиците и не само, че не можела да си гледа бебето, но дори на нея самата трябвало да й се слагат памперси. (Пауза.) Майката на хубавата Елена беше доволна – и от заплатата, и от високия стандарт в курорта Торки.

        Така и не съм видял още английското море. Трябва да намина скоро натам. Не съм го видял, колкото и филми и книги да съм чел за английското море, колкото и снимки да съм гледал. Даже се случи, че четох една след друга книгите Момичето на френския лейтенант на Джон Фаулз, долу за Лайм Риджис, дето е, и Морето, морето на Айрис Мърдок. Дори едновременно ги четох, ако трябва да съм по-точен. Спомням си, че в едната книга крайморската кръчма се казваше Белият лъв, а в другата книга се казваше Черният лъв крайморската кръчма. Хм, обичам такива съвпадения. Ин и Ян от лъвове. С хубавата Елена в България спалнята ни беше кръгла, черно-бяла, тип Ин и Ян.

        (Пауза.)

        Към интернет-разговорите ни между София и Торки след известно време се присъедини рускинята, която започна да кани годеницата ми на гости. Особено напористо я канеше.

        Накратко – така хубавата Елена дойде в Англия. Уж само за двайсет дни. Ха-ха-ха. (Изправя се рязко.)

        На втората седмица обаче в къщата на рускинята избухнал кофти конфликт: Дошли били родителите й – дипломатите. Старата рускиня като в тъп филм почнала да ревнува мъжа си, че заглеждал хубавата Елена.

        Годеницата ми и майка й бяха изхвърлени буквално на улицата. Без да платят на майката. Едва се бяха добрали до Плимут при познати. Седяха там една седмица. През цялото време хубавата Елена ме държеше в течение какво се случва, по Скайп. Много се притеснявах. Много се притеснявах. Ето че майката на хубавата Елена уреди двете да дойдат тук, в Лондон. Да работят като чистачки. Щяха да спят в къща на българската фирма, към която предстоеше да са. В Страдфорд. Годеницата ми обясняваше, че само да съберели малко пари и щяла да се върне. Но си смени мнението. Ха-ха-ха. Хареса й Лондон. И на мен, както забелязвате, много ми харесва Лондон.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Дали и Вавилондон ще стане пустиня като древния Вавилон? Тук повечето световни богаташи си пращат децата. Но не за разгул, а за спартански условия. Сред викториански светоглед.

        Сега най-дефицитната стока в днешния лигав, пренаситен с глупави стоки спортно-музикален свят на консумиране, консумиране и консумиране, не е ли оскъдицата? И монашеското възпитание, а?

        Какъв парадокс. Как се обърнаха нещата – да даваш луди пари за нищо. Да приучат престолонаследника ти да развие воля. Да добие силата да не оплюска, изпие, разпилее богатството ти. Да свикне да спазва диета. Диета. Иначе е най-лесно като някои новобогаташки дечица – шампанско, яхти, наркотици, в крайна сметка ранна смърт. От свръхдоза пристрастяване към себе си.

        А истината, която ти преподават тук, в Лондон, на висока цена, за огромна такса, е да свикнеш да се отхвърляш. Да се отстраняваш от себе си. Да бъдеш строг с егото си. Дори да се самоиронизираш. Ха-ха-ха. Да! Строгият Лондон. Тук е плацът и казармата за богаташките деца. Наглед остарял тухлен колеж, но космодрум за властници.

        (Пауза.)

        За трите месеца, през които работеше в Лондон, преди аз да дойда тук, хубавата Елена го беше опознала повече от някои кореняк лондончани. Защото като чистачка й се налагаше да ходи на четири-пет адреса дневно. Копелетата от българската фирма им даваха на нея и майка й все отдалечени едни от други клиенти. Ако първият й адрес беше в Източен Лондон, вторият задължително – в западен Лондон. После я запращаха да чисти в южен, северен. А за капак в първа зона. Примерно в Ковънт гардън или Барбикан. (Чуват се звуци от влак.)

        (Започва да тича на зиг-заг като човек, който бърза в метрото.) Беше станала експерт по метрото. Ориентираше се безпогрешно като шампион по ориентиране. (Преправя си гласа като жена.) „Извинете. Извинете. Съжалявам. Съжалявам.” (Отново с обикновения си тембър.) Бързаше като линейка нагоре и надолу по ескалаторите. Безпроблемно уцелваше правилния ръкав, било към Централната линия, Юбилейната линия, Пикадили линията, Областната линия и още каквито линии има тук. (Спира да тича, застава рязко на място.) Невъзможно беше да е иначе. В противен случай закъсняваше. Клиентите се сърдеха и не си плащаха, при положение и че годеницата ми взимаше двойно по-малко пари от най-ниското официално заплащане, за да им чисти къщите. И си скъсваха гъза от бачкане и обиколки из Лондон. Копелетата от фирмата я навигираха от България по Скайп.

        Така от адрес на адрес хубавата Елена се запознала с Греъм, 45-годишен интелигентен ирландец, който пуска музика в Кравата, в Нотинг Хил, на Уестбърн парк роуд.

        Той й стана първият частен клиент – тоест тайно от фирмата си хубавата Елена ходеше да му чисти апартамента, за да вземе повече пари. Покрай Греъм, зариби и други клиенти на Кравата да им чисти тайно от фирмата си. Обясняваше ми, че Кравата я посещавали все хора от арт-средите – музиканти, актьори, режисьори, дизайнери. Даже се похвали, че веднъж в Кравата дошли Том Круз и Дейвид Бекъм. Редовно там ходел и актьорът от филма Нотинг Хил Рис Айфънс. Уааау, бях много впечатлен.

        (Чуват се звуци от препълнен пъб, звън на чаши, смехове и т.н.) Добре че с помощта на Греъм хубавата Елена скоро започна работа като сервитьорка в Кравата и не успяха ръцете да й да се скапят от чистенето на лондонските кухни и бани, и от търкането на котлен камък. Започна да ме убеждава и аз да дойда в Лондон, вместо тя да се връща в България. „Какво ще правиш в България? – казваше ми – Тук е животът”. И имаше право. Защото в България беше ужасно за живот – мафия, корупция. Фирмата, в която работех, изпитваше все повече трудности. Настроих се да имигрирам. (Пауза.) В рамките на месец първо замина брат й с английското булдоче. После кацнах и аз на Албиона.

        (Пауза.)

        Бях извисено щастлив в Кравата, когато хубавата Елена ме представяше на познатите си. Гордеех се. Много се гордеех, да.

        Ходихме и в нациналния театър да гледаме Рис Айфънс.

        В Кравата на хубавата Елена ирландецът Греъм беше измислил да й викат „внучката на София Лорен”. Същата южняшка красота, ха-ха-ха.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Всичко това, което исках като дете да го има в България, ето го тук, ето го тук. В Лондон. (Чуват се звуци от играещи си деца.) Образцовите игрища за футбол, спокойствието. (Пауза.) Англичаните непрекъснато косят тревата. Почистват. Строят. Пропагандират успехите си. Защото знаят, че ентропията не спи.

        Впечатлен съм от зелената трева на Хайд парк. От спокойните патици, катерици и гълъби. Това спокойствие е надмощие – благородство на силния, на англичанина; не трепа животинките, както биха направили мнозина в България. Деца играят на крикет, ръгби, ловят фризби, Господи, колко всеотдайни футболни класове видях да играят тук.

        Разбрах. Човек не трябва да сменя времето, а пространството. Не да чака да дойде бъдещето, а да събере някой и друг паунд и за три часа да се пренесе в бъдещето. Няма да чака да бъде построена третата линия на метрото, както в българската столица, още колко там години, а изведнъж ще му се появят десетки линии на метрото, както е тук, в Лондон. Само за три часа време. Със самолета.

        (Пауза.)

        И аз, като герой от роман на Шарлот Бронте, изпитах велико удоволствие от привилегията да вървя по широкия Странд и съвсем сам да се престрашавам да пресичам опасните кръстовища; да вървя като лондончанин из престижния Сити – най-скъпата квадратна миля на Земята. А така също и край Биг Бен да се разхождам. Да влизам в метрото, да налучкам точните посоки и ръкавите към конкретни линии. Радвах се като дете, че сърфирам из Вавилондон.

        Възхищавах се на метрото. Първата подземна железница в света! Гледаш, на едно място събрани бачкатори, оцапани с боя и костюмари. Дори на снимка в Ивнинг Стандарт видях и престолонаследника Уилям в метрото. О, тук снимки да искаш.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Навсякъде по станциите на ъндърграунда – снимки, реклами. По ескалаторите – почивка на палмов остров, реклами на алпийски скикурорти. И сякаш нарочно, за да ме дразнят – реклами на годежни пръстени и сватбени торти. Снимки. Снимки. Снимки. Животът е фотосесия.

        Трябва да балансираш в метрото (Започва да балансира сякаш подът под краката му се движи.) Централната линия и Юбилейната линия са много бързи. И яко ти пищят ушите като в самолет. Все едно летиш с ракета през космоса. Море от релси. Ето откъде явно на писателя Чайна Миевил му е хрумнало заглавието Морелси. От надупчения от тунели и прорязания от мостове и естакади Лондон.

        Всички тия хора ги изплюва тръбата и се пръскат на всевъзможни страни. Кой в магазин, кой във фризьорски салон. Бар. Строеж. Банка. Готвач в старинен пъб. Седят едни срещу други в мотрисата в метрото и се гледат. Може днес банкерът да вземе магазинчето за авточасти на тоя до него. Живот.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Когато веднъж пресичах „извънземния” пешеходен мост, както нарекох моста Милениум, опънат над Темза между Тейт модерн и мастодонтската Катедрала Свети Павел, отдолу от корабче ми бяха помахали. Весели момичета. Минало ми беше за миг през ума да скоча при тях. Но се бях ограничил само да им помахам. (Размахва ръка за поздрав.) Ех, живот.

        (Пауза.)

        В началото, като дойдох тук, всичко беше перфектно. В продължение на месец хармонията между мен и хубавата Елена бе възхитителна. Наистина навсякъде ходехме хванати за ръка. Обичахме се. Изобщо – щастие. Тя ми носеше маркови пури. Купуваше ми сайдер. Даже доста време след кацането ми в Лондон не бях пил вода, освен като си миех зъбите. (Пауза.) Основно сайдер. Разкошна напитка. Разкошен беше и престоят ми във великия Лондон. Ха-ха-ха, съвсем скоро за мен щеше да настъпи преизподнята в Лондон.

        (Голяма пауза. Разхожда се.)

        Абе, честно казано, като дойдох тук, щом видях за първи път столицата на Обединеното кралство, тя не оправда очакванията ми. Не ми хареса и това не беше любов от пръв поглед, не. Сега си спомням, че едно от началните ми впечатления от града беше как сякаш влизам в призрачен археологически паметник. И се учудваш – уааау това още живее, бе! Как е възможно?! Лондон е живата Хеопсова пирамида. Викат ти – това е археология, но изведнъж се оказва, че тук е Животът, с главно „Ж”. И мърда. Гробището Лондон е Животът. Бях се сетил за Джак Изкормвача, за злокобния Лондон с металните огради с острите покриви и облаците, гробищните фенери в дъжда и шпиловете, с подземията си.

        Естествено от настроението ти – вие много по-добре от мен го знаете – зависи как ще възприемеш Лондон. Защото Лондон е светът!

        Не ти трябва околосветско пътешествие. Искаш ли да обиколиш света, обиколи Лондон.

        Лондон е стар и нов, малък и голям, смръщен и в същото време много-много весел. Ето ги снимките на бившата ми годеница по червените като кръв рейсове. Когато съм в лошо настроение това червено ми напомня за демоничния бръснар Суини Тод от Флийт стрийт, дето прерязваше гърлата на клиентите си, докато ги бръсне. Когато съм весел обаче, виждам веселия Лондон и червените като ягоди рейсове. Червените като ягоди рейсове.

        Ягоди, ягоди, ягоди.

        Рейсове, рейсове, рейсове.

        Все ми е пред очите нарисуваният на корицата на учебника ми по английски Лондон от времето, когато бях ученик в България. По-точно не Лондон, а нарисуваните върху картата на Острова Биг Бен, ягодовочервени двуетажен рейс и квадратните прозорчета на телефонна кабина. Заоблено такси. Разбира се, полицай с корков шлем. А до него кралски гвардеец. Отдясно на корицата по английски – в не толкова биещ на очи формат – е нарисуван успокоително самоувереният профил на Шерлок Холмс с лупа и лула. Отляво пък – са изобразени ухилените анфаси на младите Бийтълс.

        Все символи, еднозначно олицетворяващи Англия.

        Е, Банкси успешно ги пародира, както е направил например с огънатата на две като тежко ранен човек телефонна кабина, която сякаш кърви. И от нея стърчи забита в корпуса й кирка. Или пък оня графит на Банкси, с английския полицай, показващ среден пръст. (Показва среден пръст.) Честно казано, постмодернистът Банкси е ефектен на пръв поглед. Но после като му разголиш похватите за визуален парадокс – самото това разбиване на клишето от страна на Банкси вече става клише. И лично аз не го харесвам така, както го харесах, когато го зърнах за първи път. Но то така е в повечето случаи май. На нас хората много бързо ни омръзва всичко. Доколкото може да се каже „всичко” във времената след Бъртранд Ръсел, ха-ха.

        Защо сме такива?

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Още от началото на връзката ни в България хубавата Елена си беше избухлива. Но не с мен. А с брат си, с майка си. Често си викаха на висок глас. Яко си крещяха. (Започва да крещи.) Абе, ееееей, ееееееейй! Ееееееееееей!!!

        (Със спокоен тон.) Аз седях встрани и гледах да не им се бъркам в семейните отношения. Майка й например имаше проблеми с алкохола. Бутилка уиски можеше да изпие самичка и за още да пита. Брат й пък се хващаше все с някакви съмнителни типове. И на хубавата Елена непрекъснато й се налагаше, казваше ми, да ги вкарва в правия път. Дори ми сподели веднъж, че гонила брат си с нож. (Втурва се все едно гони някой с нож и изведнъж спира на място.) Щяла да го заколи, че я вбесил за нещо си. На мен обаче ми спестяваше виковете си. Рядко си е позолявала да не сдържа нервите си по мой адрес. Обичахме се много, много се обичахме, та затова сигурно.

        (Пауза.)

        (Разхожда се.) За първи път хубавата Елена си позволи да ми удари шамар на българското Черноморие. Отишли бяхме там да отпразнуваме първата година, откакто сме заедно. Взехме си хотел в прекрасен морски курорт. Ама знаете ли какъв прекрасен курорт? Невероятен! То едни гледки, то един плаж. Рай. Да не повярваш, че точно там ще се скараме. (Пауза.) Но нали се сещате как стават тия скарвания – от нищото. Спорехме къде да вечеряме. Имах неблагоразумието да кажа на хубавата Елена, че като я гледам и слушам, все едно виждам и чувам майка й. „Същите досадни клишета използваш като майка си”, казах й.

        Тя толкова силно се засегна, че направо не можах да повярвам. Каза, че не иска да върви с мен. Сви в странична уличка. Догоних я. Но тя се отскубна. Тръсна ми, че не желае да ме вижда. Много се изненадах от тази неочаквана реакция.

        Оставих я, както поиска – сама. По-късно, когато й се обадих, само ме осведоми, че ще спи в друг хотел и ми затвори. Повече не отговаряше на телефона си през онази вечер в българския курорт. Не знам травма ли отключих или какво, но чак на другата сутрин отговори на обажданията ми. Каза да я чакам до една статуя в центъра на курорта. Дойде подпухнала от плач, нещастна. Много нещастна. Доближи се до мен и такъв шамар ми отвъртя, че онемях. Страхотен шамар. Естествено не отвърнах. Толкова я обичам, че никога не бих я ударил. Само направих виновна физиономия. Започнах да й се извинявам. Три дни после ми се сърди. Но лека-полека се поправиха нещата. Мина й. И го бях забравил тоя шамар, докато не дойдох тук, в Лондон. Ха-ха-ха.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        В Галерията Саачи осъзнах, че всичко е изкуство. И ние правим изкуство. Самите ние сме произведение на изкуството. Експонирани сме в музея. В музея Лондон. Градовете ни са музеи. Самата ни планета Земя е музей и ние в нея „живи” експонати. Цивилизовани експонати, така да се каже. (Сяда.)

        Дресираният човек в мола в Страдфорд. Яде, яде, презадоволен е. Съвършеният свят ли е нашият? Или по-точно, както клишето гласи: „Най-добрият от възможните светове” ли е нашият? Някои ще кажат – да. Други – не.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Допада ми цялата тая вкопаност, твърдост, устойчивост на Лондон, преживяла все големи моменти. Голямата чума. Големият студ. Големият пожар, тръгнал от кралската пекарна.

        Голямата смрад. Голямото изложение. Големият смог... (Изправя се.) Какво още голямо има в Лондон? (Пита публиката.)

        Какво още голямо има в Лондон?

        Да. Точно така. Все големи неща!... Харесват ми.

        Допадат ми смущаващите подробности в интериора на старинните пъбове тук – канделабрите. Златистите кранчета за бира. Потъмнялото резбовано дърво на бара. Масивният му плот от мрамор. Кожените седалки на солидните столове. Йонийските колони. Старомодните огледала, в които се отразяват десетки бутилки и висящи чаши. (Прави си шепите като две чаши, които висят над бара.) Опияняващо. Мисля да се метна след малко в един такъв исторически пъб, достолепен като храм.

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        Първоначално харесвах майката на хубавата Елена. Е, от време на време вътрешно в мен й се дразнех заради някое глупаво изказване. Но като цяло я харесвах. А и майка й по всякакъв начин ми показваше, че съм й приятен. Докато бяхме в България, все благодареше за това, че обичам дъщеря й. Че се отнасям с уважение към семейството им. Все благодареше, да. Все ми благодареше.

        Когато дойдох в Лондон обаче, всичко се беше променило.

        Майката на годеницата ми вече не криеше неприязънта си към мен. Едва ли не – какво правя тук?! Не ме е канила.

        (Пауза.)

        Малко преди и аз да напусна България, за да последвам хубавата Елена тук, в Лондон, семейството й, заедно с английското ни булдоче, се бяха преместили да живеят в Ист Хам. На Розбъри авеню. Понеже в къщата в Страдфорд не разрешавали да има кучета.

        Не знаех как е по другите имигрантски къщи, но в онази в Ист Хам ми направи впечатление, че коридорите и стълбището са толкова тесни, че само един човек да мине. Не са както се правят в България – да могат да се разминат спокойно двама души.

        Новата къща беше наблъскана с имигранти от Източна Европа. Хубавата Елена, аз и английското булдоче бяхме в една от стаите на приземния етаж. В по-малка стая до нас спяха майката и братът. Но скоро братът се хвана с една нашенка и през повечето време нощуваше при нея в Баркинг.

        Отделно в трите стаи на горния етаж живееха: полски водопроводчик и безработната му приятелка. До тях – алкохолик от Литва заедно с бъчонестата му угрижена жена, която по цял ден ходеше да чисти, за да го издържа, и постоянно се оплакваше, че й изпил дори скътаното сред бельото в гардероба вино.

        В третата стая на горния етаж пък имаше двама свръхактивни младежи с криминално минало. Единият украино-грузинец, Дачи, бивш състезател по бокс. (Застава в боксьорски гард.) Той редуваше депресиите си с еуфорично подсвиркване и пеене на частушки, резониращи леко налудно в тънките стени на шерхауса. Другият, Альоша, слаботелесен, но много жилав латвийски хитрец от Рига, който най-редовно биеше стария алкохолик от Литва (нанася юмручни удари и ритници). Блъскаше го в стената на общата кухня и го налагаше с юмруци и ритници. А после двамата сядаха да играят шах сякаш нищо не се е случило.

        (Пауза.)

        (Сяда.) Боксьорът Дачи ми разказа как майка му я откраднали на 13 години, а на 14 го родила. В Киев счупил челюстта на ченге. Властите го погнали. Майка му едва събрала 30 хиляди долара, за да даде откуп и да му отърве кожата. После пристигнали в Лондон заедно с Альоша. Двамата бяха хора на честта. Типични източноевропейски бандити.

        Излишно е, нали, да обяснявам, че и Альоша и Дачи, както и клиентите на Кравата, бяха влюбени в хубавата Елена. Всички бяхме влюбени в нея. Но аз бях най-големият щастливец все пак, ха-ха-ха. И и Альоша и Дачи изпитваха респект към мен заради това, че съм мъжът на най-красивата жена. Усетиха, че не съм развей прах и ме уважаваха, да. Обещаха, че ще ми намерят добра работа.

        (Пауза.)

        Със сигурност мога да твърдя, че хубавата Елена не се кефеше толкова на източноевропейците в къщата в Ист Хам. Майката беше топлата връзка. Хубавата Елена я дърпаше все към Западен Лондон, към кръчмата Кравата и приятелите й британци, дори когато не беше на смяна там. Преди да ме зареже, ходих шест-седем пъти в Кравата и веднъж гледахме спектакъл с актьора Рис Айфънс в Националния театър. След постановката бях много горд, че Рис Айфънс ми обърна внимание. Поговорихме си. Дори ме помоли да си пийне от бирата ми. За мен това беше необичайна чест. Ей, знаете ли каква грандиозна чест беше това за мен? (Пауза.) Такава звезда да иска да си пийне от моята чаша, уааау. Веднага си направих селфи с него. (Изправя се.)

        Рис Айфънс разправяше, че имал нужда от почивка. Искал да ходи някъде много далече. За месец. „И какво ще правиш?”, попитах го. „Ше се наспя”, отговори ми. „И после?”, ухилих се. „После – каза – ще се побъркам”.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        След театъра ходихме на парти у ирландеца Греъм. Чудесен апартамент във Втора зона в Западен Лондон. Приятни гости все от арт-средите. Оставих хубавата Елена да си говори с някакъв моден гуру – беше я харесал в Кравата и настояваше да й направят пробна фотосесия. Увърташе се като кучето ни около годеницата ми. Аз се присъединих към друга групичка в кухнята. Там имаше една страхотна мацка, която дойде при мен. Взе ми лъжицата, с която ядях чили. Облиза я еротично, вторачи се в очите ми. Задърпа ме към банята. Уааау, колко директно.

        Отказах да правя секс с нея. Все пак хубавата Елена беше там.

        Тази непозната също ми е един от приятните спомени оттук, от Лондон. Често се сещам за прекрасната й кожа.

        Да, влагата на Лондон. Прекрасните кожи на англичаните и англичанките. Хидратирани кожи, гладки като коприна.

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        (Чува се за кратко хард рок, който отзвучава.) Стаята ни с хубавата Елена в Ист Хам беше претъпкана с дрехи и обувки в стил ню рок. Бившата ми годеница има афинитет към рок и пънк облекло. Още в България това много ме кефеше. Особено, че винаги беше с черен или червен маникюр и с пръстени на палците. Това ми е фетиш. Винаги съм смятал за много секси, когато една жена има пръстени на палците. А освен пръстените хубавата Елена имаше и много пиърсинги. Къде ли не. Майка й я отвела в студиото на най-добрия татуист в София, когато била петнайсетгодишна и го помолила да я учи да пробива дупки за пиърсинг.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Докато хубавата Елена и майка й бяха на работа, аз обичах да се разхождам заедно с кучето из Плашет парк. Суровата му красота леко ме потискаше. Прекалено много трева без дървета. Все едно голо поле. Но в крайна сметка това ми харесваше, макар да съм свикнал на по-гористи паркове с повече дървета.

        (Пауза.)

        След първия ни скандал, майката като че ли се беше поуспокоила. Сядахме пак вечер заедно. Пиехме си кротко сайдер. Говорехме за призраци и с бившата ми годеница се смеехме. Майката разказваше как изтръпвала от ужас всеки път, когато я изпращали да чисти някаква призрачна къща, в която никой не живеел. Но вътре било толкова подредено, с излъскани до блясък кранчета за вода и без нито една прашинка по мебелите, че не виждала смисъл да чисти. Просто седяла в къщата да й минат двата часа, и всеки път я полазвали тръпки. Защото имала чувството, че някой я наблюдава. А нямало никой. (Чуват се зловещи звуци.)

        Да, в Лондон е пълно с призраци, смеехме се. В Лондон е пълно с призраци.

        Аз пък им разказах как Елифас Леви, както Самърсет Моъм припомня в Магьосникът, призовал в една лондонска къща духа на Аполоний Тиански. Тя тая книга е за един магьосник, чийто прототип е Алистър Кроули, както знаете.

        Снима около себе си. Снима себе си.

        Фотосесията на хубавата Елена при модния гуру беше супер успешна, супер успешна. Започна кариерата й на модел.

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        Много обичам Лондон. И заради това, че е пристан на всякакви хора. Можеш да дойдеш тук да потърсиш късмета си.

        „Ню Йорк е наистина градът, в който всеки е отнякъде другаде...”, казва Джон Дос Пасос в Манхатън за така наречения Нов свят от началото на 20 век. В много по-голяма степен това важи за Лондон от така наречения Стар свят в началото на 21 век. Особено важи за Ист Енд. (Чуват се звуци от Лондон)

        Ист Енд, тук Карл Маркс написал Капиталът. Ист Енд, тук пристига продуктът на същата тая приложена на практика Марксова идея. Имигрантите от комунистическата Източна Европа. Латвийци, поляци, естонци, чехи, словаци, унгарци, украинци, грузинци, руснаци, българи, румънци, молдовци, арменци, сърби, хървати, словенци... и още и още, все бегълци от утопията на Томас Мор и Карл Маркс. Каква ирония. Те отново акостират в родината си. В мястото, където са били измислени.

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        Ха-ха-ха. Никога няма да забравя как хубавата Елена ми върна годежния пръстен пред Уестминстърското абатство с думите: „Любовта ти към мен е фалшива като тоя пръстен”. Уаау. Онемях. „Но как?! Защо?! Не е менте пръстенът!”, кълнях се. Но тя не искаше и да чуе клетвите ми. Пак, както в оня прекрасен български курорт, си тръгна от мен. Пое насам, към площад Трафалгар. Догоних я. Но тя се отскубна. Тръсна ми, че не желае да имаме нищо общо.

        (Пауза.)

        В България хубавата Елена ми беше разказала веднъж, че навремето баща й бил подарил фалшив годежен пръстен на майка й. (Сяда.)

        Години наред се заблуждавала майката, че пръстенът е златен до момента, в който не й се наложило да го продаде заради мизерята, в която мъжът й, комарджията, ги запратил. Измамата много огорчила майката, разказвала ми беше хубавата Елена. И ето – дали заради тоя случай или от омраза към мен, но преди да дойда в Лондон, майката накарала хубавата Елена да проверят истински ли е пръстенът. (Вади отново годежния пръстен от вътрешния си джоб, слага го на нивото на очите си, поглежда през него.)

        Ха-ха-ха. Златар в Ист Хам им предложил само 30 паунда за него.

        Но едно е да дадеш пръстена на съмнителен златар в Ист Хам, съвсем друго е да го предложиш на златар в центъра на Лондон.

        След като тя ми върна пръстена, ходих на две места в Ист Хам. Единият златар го оцени на 40 паунда, а другият на 60 паунда. На Слоун скуеър обаче, в един ювелирен магазин ми предложиха 300 паунда. Ами, нормално. В Ист Хам повечето хора са имигранти. Готови са да се разделят със скъпоценностите си за малко пари, само и само да оцелеят.

        Никога не съм искал да продавам пръстена дори за 300 паунда. Просто исках да се убедя, че е истински. (Прибира пръстена във вътрешния си джоб.)

        (Пауза.)

        Много, много, много ме е яд, че така се получи. Тцъ, тцъ, тцъ. Пак от нищото се скарахме.

        (Изправя се.) Трябваше да ходим с хубавата Елена в Сити.

        Заедно с майката, брата и приятелката му тя ни беше поканила в Херон тауър. На върха му, горе в Суши самба, знаете го – с бързите панорамни асансьори. Щяхме да празнуваме първия й голям хонорар като фотомодел.

        Преди вечерята годеницата ми и аз се разхождахме при Уестминстърското абатство – да попием енергията на мястото, където се женят принцовете и принцесите на Великобритания.

        Крояхме планове как хубавата Елена ще изкарва супер много пари като световноизвестен модел. Ще се преместим да живеем тук, в центъра на Лондон. Ще направим уникална сватба.

        Но аз като истински глупак имах неблагоразумието да подхвърля, че се надявам да бъдем сами, без майка й, в новото жилище. Тогава тя се тросна: „Защо?! Пречи ли ти?”, вместо да замажа грешката си, аз й припомних, че не ме е защитила, когато майка й ме беше засипала с обиди в къщата в Ист Хам и че понякога имам чувството, че не ме обича.

        (Пауза.)

        Хубавата Елена свали, както ви казах, пръстена. Върна ми го и ме заряза.

        (Пауза.)

        Откачих. Болка и ужас. Нещастие. Сърдечната ми чакра се гърчеше в тиранична тъга, в дискомфортно страдание. Честно Ви казвам, дискомфортът в сърдечната ми чакра беше космически. Страдах.

        Хубавата Елена ме заряза, но това не беше краят.

        Макар да ме болеше много, много, много, макар да ми идеше да стрелям, отклоних енергията си, образно казано, от дулото на пистолета, към дулото на фотоапарата.

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        (Започва да подтичва все едно закъснява. Говори като на бързи обороти.) Завързан като английски булдог за архитектурната каишка на Лондон, вървях и гледах, вървях и гледах, без за мога да откъсна поглед от островърхите покриви на прилепените една към друга сгради. Хранех смазаното си от мъка его с изобилните гледки в Лондон. Те сякаш ме връщаха към живот. Все повече ми се усилваше апетитът за гледки. Аз снимам Лондон. Лондон снима мен.

        Гледам, навсякъде е пълно с охранителни камери. На Уестминстърското абатство и Тауър – дула на камери от бойниците. Вместо дула на топове. Качваш се по стълбите на двуетажните рейсове. Тупур, тупур и монитор ти показва от всякакви гледни точки интериора на автобуса. (Маха за поздрав все едно го снимат с видеокамера.) Мамо, дават ме по телевизията. Ехо, ето ме. В Лондон съм, в Лондон. (Успокоява темпото на ходене и говорене.)

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        (Със спокоен тон.) Животът е фотосесия. Животът е фотосесия.

        А аз съм властта.

        Аз съм диктаторът на Лондон. Ха-ха-ха. Снимам камерите в метрото. Снимам хеликоптерите над Темза, снимам Окото на Лондон. Нямам пари, защото съм бедняк от Източна Европа, но имам енергия.

        Дадох си сметка защо са инсталирани толкова много камери в Лондон. Наистина не е ли по-добре с камери да респектират хората, да знаят потенциалните престъпници, че ги наблюдават като в Паноптикума на Джеръми Бентъм, отколкото да се набучват главите на престъпниците на Лондонския мост, както през 17 век? Ха-ха-ха.

        Това е то еволюцията. (Сяда.)

        (Пауза.)

        Сещам се как силно се бях впечатлил от Вирджиния Улф, какво беше написала в Орландо. Сещате се, нали: по време на Големия студ през 1608 в провинцията изнемогвали от глад, а Лондон се радвал на един от най-пищните си карнавали. Нали си спомняте Улф как пише че, кралят заповядал дълбоко замръзналата Темза да бъде изметена и  украсена като парк за забавления? Мен най-много ме впечатли епизодът, в който близо до Лондонския мост крал Джеймс се любувал на гледката на възрастна жена в лодка на дълбочина двайсетина клафтера. Скованата от леда старица карала плодове за пазара в Съри и скутът й бил пълен с ябълки. Тя сякаш се канела да обслужи купувач. Но синкавия отенък около устните й загатвал истината. (Пауза) Какво нещо е животът!

        (Пауза.)

        (Изправя се.) Лондон е живот, живот живот, живот, живот, живот, живот, живот, живот, живот... Но и смърт, смърт, смърт, смърт, смърт, смърт, смърт, смърт, смърт, смърт... Но преди всичко – живот (блее) живот (ръмжи), живот (мяука), живот (лае), живот (съска), живот (вие).

        (Пауза.)

        Лондон е като римския папа на Великден – говори всички езици. Полски, индийски, ганайски, български, руски, френски, немски, гръцки, сърбохърватски. И още, и още.

        Лондон е като столицата на галактиката от Междузвездни войни. (Чуват се най-различни езици едновременно.)Джордж Лукас явно от Лондон се е вдъхновил, забелязала беше хубавата Елена. Извънземни от цялата галактика – тук. И всички говорят инглиш. Тоест глобиш.

        Дори да усетиш, че някой е от твоята планета, се правиш, че не знаеш езика си. Говорите на глобиш.

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        Естествено, мина ми през ума да се самоубия, когато хубавата Елена ме заряза. Чудех се дали да се обеся на Блекфрайърския мост или да се хвърля от ресторанта на небостъргача, където трябваше да празнуваме успеха й като модел. Дори се бях качил сам там. Да се хвърля ли от горе, да полетя ли над Лондон, питах се.

        В прекалено много такива любовни истории и пиеси обаче, развръзката идва със самоубийство. Ха-ха-ха. Не! Реших да опитам да се сдобрим.

        (Пауза.)

        Е, веднага след като хубавата Елена ме заряза, не отидох в къщата в Ист Хам. Обикалях из Лондон. Вървях из Лийдънхол маркет в Сити, който повече ми харесва от пазара на Ковънт гардън, както и гара Падингтън повече ме кефи от гарите Виктория и Стратфорд. Седнах на една пейка да отморя. Чувах зад себе си двигателите на рейсовете и скърцането на спирачките им, бученето на полицейски хеликоптери, тракането на лондонските влакове, ехтежът на трафика по лондонските улици. Детските викове. (Чуват се звуци от Лондон.)

        Момчета играеха паркур пред древноегипетския обелиск Иглата на Клеопатра. И аз се наредих сред снимащите. Много ми харесват акробатичните номера в паркура – салта, скокове, премятания.

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        (За фон на следващите думи завучава романтичен джаз със саксофон.) Стават цветни стъклата на небостъргачите по залез.

        Гледах романтичният Лондон с малките улички.

        Снимах офис-сградите с осветените фоайета и охранителите на рецепцията.

        Влязох в едно кафе да си заредя батерията на смартфона. На масата имаше брой на Таймс. Иха, Таймс – сериозна работа. Придодох си делови вид. На снимка във вестника едни скачаха бейсджъмпинг от небостъргач в Екатерининбург в Русия. Тук, в Лондон, банкерите дали разрешават на търсачите на силни усещания да скачат с парашут от небостъргачите им? Или само без парашут дават банкерите? Ха-ха-ха. Звучеше джаз музика в кафето.

        На друга снимка в Таймс партизанка от FARC си слагаше червило в джунглата. До нея лежеше картечница. Във вестника имаше също така и приложение с екстремен фитнес. (Спира музикалният джаз фон.)Мислех си какво ли е да работиш в офис с гледка към Биг Бен? Явно си бил праведник в миналия живот. Късметлия. Не си се родил в джунглата като партизанката в Таймс.

        Излязох от кафето.

        Като се разхождах в градинката пред хотел Савой, ме заключиха. Наложи се да прескачам приличната на оркски копия ограда. Ръкавът на якето ми се закачи в едно от остриетата на копията и се скъса.

        Пред посолството на Зимбабве протестираха с тамтами срещу тамошната власт. А един шофьор на двуетажен рейс ми вика – хелп ми бос. Блокирала му беше задната врата на рейса и не можеше да се затваря. За мен беше чест да помогна за оправянето на тази червена светиня, този символ, лондонски фетишшшш. Изпитах гордост, че ми гласува такова неочаквано доверие.

        Пред един пъб трима пияни пък се бръснеха. По-точно на пейка някакъв нанасяше пяна за бръснене върху главата на друг и му бръснеше темето, а третият ги снимаше. Доста странна гледка.

        (Пауза.)

        Лондонско такси. Дама с мрежести чорапи и високи токове му махна. Къде ли отива? На някое готино място ще да е. Щеше ми се да тръгна с нея. Като отвори вратата на таксито, оттам се изля един по-хубав от моя свят, който я пое. По-хубав от моя свят, да. Щеше ми се да я изчукам. В препълнената с имигранти къща в Ист Хам трудно се къпем. Сигурно понамирисвам. Но тази дама ще ме покани в джакузито си да ме поглези. Без да сваля мрежестите чорапи и високите токове, разбира се. Ха-ха-ха. Какъв съм фетишист. Целият Лондон е един фетиш. Явно неслучайно и Маркс и Фройд ги е призовала строгата господарка Темза да живеят край бреговете й.

        Драконът Темза, татуиран върху тялото на Лондон. Татуираният дракон, да. Драконът Темза, увил се около фетиша Лондон. Чудех се дали да не си татуирам и аз Темза върху кожата. Може би на гърба? Или на гърдите? Къде? (Пауза.)

        (Сяда.) Изкарах още една безсънна нощ в британската столица, след като хубавата Елена ме заряза.

        Отидох в къщата в Ист Хам на следващия ден. Бившата ми годеница се беше преместила в стаята на майка си. И беше недостъпно безкомпромисна.

        Край. Това било краят, каза ми. Можело съм да остана още в досегашната ни обща стая, докато си уредя връщане в България или докато намеря къде другаде да живея, но никога повече нямало да се върне при мен. Дори ме посъветва да продам годежния пръстен, ха-ха-ха. Каза ми го това с равен тон и се прибра в стаята при майка си.

        (Вади отново годежния пръстен от вътрешния си джоб, слага го на нивото на очите си, поглежда през него.)

        Това е безценното ми, ще го пазя като очите си докато Окото на Лондон се взира в мен. My precioussssssss!!! Както се беше фиксирал оня... бе... Да, точно така, Ам-гъл от Властелинът на пръстените. (Прибира пръстена във вътрешния си джоб.)

        Альоша и Дачи ме виждаха колко съм нещастен, когато се срещахме през следващите вечери в кухнята. Усетиха и че ми липсват пари. Предложиха да участвам в една мътна афера – в кражба на антична амфора. Не било хич трудно, а сме щели да изкараме добри пари. Намирала се в крематориум амфората.

        Прозвуча откачено. Естествено, отказах.

        Ден-два по-късно бившият боксьор Дачи се върна пребит в къщата, по цялото му лице имаше кръвонасядания. А по новините съобщиха, че някой е направил опит да открадне от крематориума Голдърс Грийн глинен съд на над 2300 години. В него бил тленният прах на „археолога на човешката душа” Зигмунд Фройд. Но кражбата била неуспешна.

        Счупила се обаче урната, която била подарена приживе на Фройд от пра-правнучката на Наполеон.

        За какво ли им е, чудех се, на Альоша и Дачи прахът на Зигмунд Фройд? Да не би да са некроманти? Но не посмях да ги попитам.

        (Пауза.)

        Така, скарани с хубавата Елена, вече не ходехме заедно из Лондон. Аз обикалях сам. Сам. Качвах се тъжен от спирката Ист Хам. Успокоявах се поне от приятния секси глас във влака, който обявяваше станциите: Ъптън Парк, Пластоу, Уест Хам, Любимата ми спирка е Бромли-бай-боу, особено начинът, по който го съобщава гласът: Дъ некст стейшън из Броомли-бааай-бооуу И: Дииис из Броомли-бааай-бооуу. 

        Сливах се с множеството пред оградата на Бъкингамския дворец. Сливах се с тълпите по Ковънтри стрийт.

        Вървях от Пикадили съркъс към Лестър скуеър, към статуята на Шекспир. Съзерцавах го и се сещах, че Шекспир може да не е Шекспир, а например, както твърдят мнозина, да е Франсис Бейкън, Кристофър Марлоу, Бен Джонсън или Едуард де Вер. А защо Шекспир да е един, а да не са двама благородници? А именно Роджър Манърс, петия граф Рътланд, и съпругата му Елизабет Рътланд? Аз съм склонен да се съглася. Не знам за вас.

        Но да не задълбаваме в Шекспировия въпрос.

        Снима, снима. Снима около себе си. Снима себе си.

        Няколко вечери поред се опитвах да умилостивя хубавата Елена да се върне при мен. Но това не стана. Тя никога не се върна при мен.

        (Изправя се рязко.)

        Уби ме внезапно.

        (Голяма пауза.)

        Да, съвсем внезапно ме уби. Ей така, неочаквано.

        И самата тя не е виновна. Не е е виновна хубава Елена! Тя си е такава. Още от самото начало знаех, че е избухлива. Затова и не я обвинявам. И продължавам да я обичам. Много, много. Много силно я обичам. И се радвам на успехите й.

        Не тя! (Започва да крещи.) Не тя! Не тя! Не тя! (Започва да шепти.) Аз съм си виновен. Аз съм виновен. Аз съм виновен. Че я разгневих.

        (Вече със спокоен тон.) Хубавата Елена се вбеси, че направих грешката да й припомням по-продължително как съм ги извадил нея и семейството й от мизерията, от депресията. Как благодарение на мен са дошли в Англия и са започнали нов живот. Втори живот. Мислех, че така може би ще я убедя да размисли да се съберем отново. Не очаквах, че вместо това, тя ще забие кухненски нож във врата ми.

        Рукна фонтан кръв. Eй такъв фонтан. Навсякъде – червено, червено. Навсякъде беше червено от кръв в стаята на майка й. Кръв. Кръв. Кръв. Кръв. Навсякъде червено. (Пауза.)

        Долових с последни сили детския ужас в очите й от това, което ми беше направила. Но беше късно вече да връщаме времето назад.

        Използваха всичките професионални препарати на майката, докато изчистят. Затвориха английското булдоче в задния двор, да не си вре муцуната в безжизненото ми тяло. С помощта на Альоша и Дачи заровиха трупа ми в мазето на къщата.

        (Пауза.)

        Точно 39 нощувки имах в Лондон преди хубавата Елена да ме убие. И това не е някакъв намек за велкия лондончанин Алфред Хичкок, а самата истина за престоя ми в старото ми тяло тук. Точно 39 нощи в Лондон, да.

        (Голяма пауза.)

        Сега ми олекна. След като ви разказах. Олекна ми. Знам, че няма да ми направят восъчно копие в Музея на мадам Тюсо. Ха-ха-ха. Представяте ли си восъчно копие на призрак? На призрака на влюбен в британската столица източноеевропеец. На призрака на влюбен в хубавата Елена българин...

        (Изчезва.)

        ЗАТЪМНЕНИЕ

        Чува се призрачен вятър.

        Призрачен ГЛАС (След като ТОЙ е изчезнал.)

        Веднъж исках да покажа на хубавата Елена великанските каменни глави на Рамзес II и Аменхотеп III в Британския музей. „Само те са живи. А ние сме мъртви джуджета, анонимни фосили, от които нищо няма да остане.”, правех й се на интересен аз.

        Но тя предпочете преди да отидем при исполинските статуи, да види древноегипетските мумии. После с детинско откровение каза, че мумиите я уплашили, ще ги сънува, настоя да си тръгваме веднага. Да, въпреки че беше 23-годишна, у хубавата Елена винаги е преобладавало детското. Тя беше сладко, уплашено от живота, беззащитно дете.

        Влязохме в успокояващите обятия на Праймарк да разглеждаме блузки, шалчета и роклички. Шопинг терапия. Да забравим тежестта на миналото.

        Авангардните произведения на изкуството в Тейт модерн, спомням си, изобщо не й бяха харесали. Фръцна се и отидохме в Теско да си купим сайдер и намалено суши, да го изядем на една пейка под Окото на Лондон, където пееше уникална певица с китара.  

        Зазвучава акустичен кавър на песента Last Train to London в изпълнение например на Costa Azul Quartet, Stephenie Coker или в изпълнение на Eve St. Jones feat. Massey.

        Други варианти за песен на края: песента London Coling в изпълнение на The Clash. Или песента London в изпълнение на Tjuvjakt.  

        (СВЕТЛИНА)     

23.12.2014 г.