Каква случка имах... само да ви я разкажа, ше паднете направо. От типа случки беше, които ако ги гледаш на кино, си викаш: „Тия за какви ли ни взимат?!“ Поливахме приемането на един приятел, Павел Стоянов, за докторант по наказателен процес. Поливането беше в офиса на Тото - той живее на една улица с Павел Стоянов. Компанията бе в състав - Тото, 40-годишен, собственик на спедиторска фирма (или както там се казват тия, дето имат 20-30 тира), Мирон, съдружникът на Тото, негов набор, Павката Стоянов - мой набор, аз: 26-годишен. Явявахме се ние: нещо като най-близките на Павката за момента. Иначе Павката и днес, 7-8 години откак е завършил софийската немска гимназия, е неразделен от съучениците си, особено когато те са си в България. Заедно ходят на море и на ски през зимата. Нали заради прехода в България повечето му съученици са имигранти в Германия. Но вместо да си дойдат, както правят около Нова година, те решили да празнуват този път в Берлин. Защо не е избягал и Павката в Германия, може би ще попита някой. Ами понеже в Германия щеше да бачка я в автомивка, я в портиерна (такава работа най-често упражняват съучениците му от немската, въпреки че перфектно знаят езика), нежели да бъде докторант по наказателен процес. А и родителите му тук, в София, държат една от най-авторитетните адвокатски кантори. Името и думите на семейство Стоянови се чуват! И то, както сами ще се убедите сега, уважаеми приятели, много отчетливо се чуват името и думите им. Точните думи. На точното място.
        Заразхожда ни Тото из неизбродимата си колекция емпетройки. Мирон заразправя истории от казармата, пиянски вицове.
        Двамата с Павката скоро разбрахме, че е дошъл момента за парти на друго място. Къде-къде? В Студентски град. Но решихме да отскочим преди това до казино "Аладин" на булевард "Дондуков", да се заредим с авоари. Гепихме такси. И право - там! Павел ги размаза. На 765 лева копелетата спряха захранването на рулетката. Пробваха се да ни метнат с думите:
        - Има повреда в механизма. А техникът си тръгна. Елате утре.
        Сиреч на другия ден ходи доказвай, че си изкарал 765 лева, след като най-вероятно всичко ще е занулено. Обаче Павел вика:
        - Адвокат съм! Ще си имате проблеми, ако ни изпържите! - извади си адвокатската карта Павел. - Аре, шейсетте и пет кинта ви ги оставям да се почерпите - великодушен беше. - Но няма да изляза оттук, докато не ми изплатите 700 лева. Видяха се принудени да му ги броят. Акостирахме най-после в Студентски град. Вече бе 3.30. Седнахме в една механа. Сдърпах се със сервитьора, че ми сипва менте ракия "Бургас 63". Скоро положението изтъпя. Платихме. Хванахме такси за обратно към центъра.
        - Дръжте се жени - викам, - най-големите пичове идват!
        Таксиджията се опита да вкара сарказъм:
        - Вие - разправя - ако досега, 4.00 саба'але не сте ги фанали тия жени…
        Но го прекъснах:
        - Брато, жени не фанахме, ама фанахме 700 лева! Ти за толко работиш 2 месеца, той - потупах Павката по гърба - ги изкара за един час!
        Слязохме в центъра. Тъй като Павел на следващия ден имаше дело в градския съд, нали си работи на техните в кантората, прибра се. Остави ми цифра пари, продължих към клуб "Антре". Там нямаше никой. Аре към нас, казах си. Ще ходя да спя. За днес достатъчно емоции. Но още не знаех, че емоциите тепърва започват.
        По пътя реших да скивам "При кмета". Там партито все още течеше. Не с всичка сила, но достатъчно ударно. Веднага си харесах една руса и й се лепнах да й говоря, като пусках по някоя и друга ръка. Работата стана. Захапахме се. Танцувахме. Вдигахме наздравици. Галя, така се казваше новата ми приятелка, беше в заведението с още едно момиче.
        Когато партито и тук взе да привършва, почнахме да умуваме кое софийско нощно заведение работи най до късно [рано]. Вече бе 5.00 часа. Сещах се за БИАД. Директно по "Раковска", та натам. Вече беше толкова призори, че в попфолк-клуб БИАД не ни взеха никакъв "вход". Само ни обискираха.
        С две жени зад мен се чувствах екстра. Слязохме по стълбите в подземието БИАД. Приятелката на Галя, или както предпочиташе да я наричат - Неодора, веднага сканира някакъв познат, бабанка с бицепси на показ, и се заприказваха. Ние с Галя седнахме на маса близо до входа. Две водки и два портокалови сока поръчахме. Галя се качи да танцува на масата, нали в БИАД това е традиция. По някое време се присъединиха Неодора и този с бицепсите.
        - Отивам... - не чух какво ми каза Галя.
        - Кво? - викам.
        - До двете нули отивам - повиши глас, за да я чуя. Показа ми като направи кръгчета с показалци и палци пред очите си по начина, по който децата имитират бинокъл.
        - Аха - разбрах. Седнах си.
        Двоумях се дали да не вляза и аз при нея, там в кенефа - джиджи-биджи. Даже, след като платих на сервитьора водките и соковете, тръгнах към нужника. Но се възпрях, пък и нищо чудно да са инсталирали скрити камери в кабинките, да зяпат как мацетата запретват поли. Току виж за непристойно поведение ме изхвърлили.
        Отказах се. Неодора ме пита:
        - Къде е Галя?
        - До двете нули отиде - изимитирах и аз с ръце бинокъл като Галя.
        - А, добре - кимна и се заусуква около пича с бицепсите. Брех това Ве Це, бе, спогледахме се след малко.
        - От двайсет минути я няма. Я, погледни кво става - изпратих Неодора до женската тоалетна. Неодора, придружена от Бицепса, тръгна. И ги фиксирам от масата - Неодора и Бицепса се засуетиха пред кабинките. Към тях се присъединиха хора от охраната. Я, викам си, да скивам кво става. Прекрачвам женския нужник. И "Що да видят очите ми!" От една от клетките, долу в двата пръста разстояние между пода и вратата, в абсолютно застинало състояние, се подават светлоруси кичури. Галя. Изтръпнах. Точно като във филм на ужасите. Нали, обилна светлина, стерилен фаянс. Изведнъж на пода - коси. Пълна неподвижност. Неодора си загриза ноктите. Аз също се бъгнах. Здравеняците от охраната взеха да тропат по вратата. Заключено! Никакво помръдване. Един, очевидно шеф на охраната, се приближи до мен, съчувствено промълви:
         - Това ви е приятелката, нали? Заедно сме дошли. Забелязаха ни, че се натискаме, затуй и кимнах утвърдително, макар "приятелка" да предполага нещо повече от познанство от 2 часа. Хъ - ухилих си се на късмета, но, много ясно, вече сериозно се притесних за Галя. Всички, около двайсетина души охрана, сеирджии, персонал се бяха вторачили в мен, сякаш че аз знаех вълшебни думички, някаква парола, дето, аха, да я произнеса, Галя ще стане. Но все така стърчеха безжизнено кичурите й от процепа, колкото и да тропахме по вратата. А на мен ми забумка учестено сърцето. Трима-четирима се опитваха да отворят със силово дърпане. Чу се:
        - Май ше я разбиваме!
        Набрах телфона на "Бърза помощ".
        - Клуб БИАД, улица "Гурко" 16!
        - Прието! - успокои ме диспечерката.
        Питалият ме: "Това ви приятелката?", изкомандва:
        - Аре! Разбивайте!
        - Разбиваме! - поде му заповедта един до него, като махна на останалите.
        Напънаха я. И отпраха вратата отдолу. Галя беше просната по очи. Неодора първа влезе. След нея спасителния отряд от охраната. Въобще не видях как, но Галя се изправи изведнъж. Стресната от многото хора, скупчени около нея, вика:
        - Кво става? Кво става?
        Охранителите се захилиха гръмогласно.
        - Трябва да смените дилъра. Деба тая лоша дрога. Полегнало си момичето - тръгнаха да остроумничат.
        Видимо ободрен и доволен, че се размина по тънката лайсна (няма смъртен случай), шефът на гардовете се хили:
        - И сега?
        - Да плащат вратата, бе - обади се този до него.
        - Трябва да плащат, да - съгласи се шефът на охраната.
        Галя и Неодора въобще не отвърнаха. Някой се сети за мен:
        - Приятелят й, приятелят й.
        Шефът, одеве съчувствено питал ме: "Това ви е приятелката, нали?", сега напротив, със съвсем друг, враждебен тембър, ми тръсна:
        - Брато, 160 лева!
        - Кво?!
        - Сто и шейсет лева струва вратата! Вадете ги. И плащайте.
        - Но… - прихнах от все сърце. - Как? Защо?
        - Абе, не се обяснявай! Вади парите.
        Заобиколиха ме към 15 души… Без майтап - 15 парчета. Така наречената Мека на попфолка „Cool House БИАД“ се слави като едно от най-охраняваните заведения в България. Нали откак Жоро Илиев бе влязъл с отбор юнаци в БИАД, та смърцафърцал на две-на три собственика Слави Бинев, заради това, че онзи му бил казал: „За висаджии и боклуци място в заведението няма!“, охраната е ултра уголемена. Че да не би да се повтори пак случаят със смърцафърцването. Сега цялата тази охрана ми се беше струпала на главата. Караха ме да плащам някаква врата. Да, в патриархална култура като нашата е прието мъжът да плаща сметки. Всеки ми подмяташе по нещо:
        - Нема да си тръгнете, докато не си платите!
        - Верно, трябва да смените дилъра.
        И още, и още. Така ми беше абсурдно, че не вярвах, че се случва наистина. Даже не можех да се уплаша. Просто седях отстрани. Естествено, че нямах намерение да плащам, пък и нямах толкова пари. Дойде управителят на БИАД.
        - И сега какво? - опитах се да се направя пред него на сведущ. - Ше се съдим ли за вратата?
        - Как ше се съдим, бе? - смаян беше управителят; от главата до петите ме заоглежда укоризнено. - Абе, ти си бил много нагъл. Аре, 160 лева искам да броиш.
        - Добре - търсих спасителни варианти, - Аз съм журналист!
        - Къде си журналист, бе? - аха-аха да се изсмее управителят.
         - По професия съм - викам - журналист. Иначе съм старши експерт в Съвета за електронни медии!
        - Еваларка на старши експерта - вече се засмя тоя. - И кво? Като си старши експерт, кво?
        - От всички телевизии - чудех се какво да измисля - са ми познати.
        Междувременно, докато си мислех, че се надхитряме, дойде екип на "Бърза помощ".
        Благи на вид лекар и лекарка.
        - Къде е - питат - момичето?
        - Ето я! - сочат гардовете.
        Явно очакваха да видят някоя полужива. Обаче напротив, Галя единствено дето изглеждаше до известна степен неадекватно, но иначе стоеше здраво на крака. Пък на мен ми се щеше да потъна в земята.
        - Момиче - скара й се лекарката, - не съм дошла да се запознавам с тебе, а ме извикаха по телефона… Че си зле.
        Галя гледаше зловещо.
        - Няма, няма нищо - влезе й в положението Неодора. - Вече се оправи.
        - Трябва да смени дилъра - продължиха да повтарят от охраната.
        Лекарите се повъртяха, и си тръгнаха. Охраната продължи да ми иска 160 лева. От всички посоки вървяха подмятания.
        Значи, друг път служебната карта от СЕМ ме беше спасявала. От катаджии например. Но едно е някой катаджия, а съвсем осмо - БИАД. Тежка артилерия. Все пак БИАД е! Най-големите гъзари купонясват тук - то не са футболисти, спортни стратези, то не са митничари... та нек'ви кирливи думи „Аз съм медиен експерт“ ли, хе… Не! Други бяха вълшебните думички.
        Само че толкова бях пил, макар и вече лекичко да бях поизтрезнял, че едва ли щях да се сетя за спасителния ход, ако някакъв от охраната на БИАД, с изглед на бито боксьорче, не се приближи прекалено близо до мен и не замахна - уж, че ше ме удари, пък само ме плашеше. Взе да ми подскача в личното пространство, да нанася крошета във въздуха покрай мен. Хили се, вика:
        - Загрявам да те почвам, ако до две минути не извадиш 160 лева. В този момент ми светна. "Без майтап - невярващо си повторих наум, - на Павката татко му е адвокат на Слави Бинев, йе!" Няколко секунди давах заето от споходилото ме просветление, че бащата на човека на когото същата нощ му поливахме приемането за докторант по наказателен процес, с когото вършахме по механи и рулетки, всъщност е адвокат на собственика на БИАД. В мига, в който боксьорчето тръгна с подскоците си да ми прави вятър, явно ми проветри и мозъка, защото погледнах шефа на охраната. Казах:
        - А ше може ли преди това, преди той да ме „почва“, да се обадя на господин Теодор Стоянов, адвоката на господин Слави Бинев?
        - На кой? - застина шефът на охраната, както с ръце на кръста, господарската ни обхождаше...
        - На кого, не „на кой“ - ухилих се. За да му е по-ясно спелувах - на г-н Т-е-о-д-о-р С-т-о-я-н-о-в, адвоката на господин Слави Бинев! Искам да го известя, че тук едни ме заплашват.
        Онзи взе да се пощи по темето. Усетих сред тази наобиколила ме армия вълна от страхопочитание, от разколебаване. Заспоглеждаха се, започесаха се. Шефът на охраната след минутка разпореди:
        - Ставай и си заминавай! Нема заради теб до обед да кисна. Абе не ме зяпай така, бе! До минута да сте чао! Аре, да ви няма оттук!
        Не чаках, втора, дето се вика, покана. Без излишни движения заситних нагоре по стълбите. Отдавна беше светло. Зад мен движеха Неодора и Галя. Те обаче тръгнаха в друга посока. Не ме и погледнаха в очите. Ех, въздъхнах, едва ли ще ги видя повече. Затътрузих се по тротоара. Изведнъж пред погледа ми се озова някакво такси. Отвътре Неодора ми помаха да се качвам. Ъ! Вместо да ми се сърдят, че съм предложил да ходим в БИАД, Неодора беше впечатлена, че пичът с бицепсите съвсем незабелязано си тръгнал, аз пък защо съм бил останал...
        - Измуши се без да каже чао! - неприятно й беше на Неодора. - И то при положение, че с него се познаваме от деца.
        Галя нищо не помнеше! Макар да бе буквално 8.00 (значи после видях на джиесема, че съм звънял на „Бърза помощ“ в 7.36),изобщо,ама хич не ни се спеше. Остави ни таксито до ЦУМ, дето живеела Галя. Тя вече се беше поосеферила...