Все още с неудовлетворен ищах да е поне с една жена за тази нощ, учителят по латинотанци Васил Антонов-Хулио към 4.30 часа на 8 февруари заряза скучноватия рожден ден на братовчед си Мирослав и нахлу с темпераментни крачки в клуб „Тропикана”. За първи път идваше тук в сряда. Вместо обаче, както беше свикнал през петъците и съботите, да пускат образцова салса, а той да е богът на дансинга, сега Хулио беше изненадан не съвсем приятно от организираното от предишния месец всяка сряда чалга караоке парти – осведоми го за нововъведението на влизане Ива, барманката от централния бар на клуба. Е! – махна великодушно с ръка Хулио. Вече достатъчно беше пил, че да е чак толкова претенциозен. Взе си голяма водка с мандаринов сок от Ива и си запроправя път навътре в заведението. Дори по това време на денонощието „Тропикана” беше пълна с народ до сгазване.
        Навлязъл достатъчно сред попфолк стълпотворението, Хулио застана на място и се подвоуми в кой точно край на огромния клуб би могло да са се събрали повече жени. За да се шмугне там окончателно. Тогава една съсредоточено напредваща през блъсканицата сервитьорка, която не беше виждал досега, го избута възгрубо встрани. Над главите на хората тя беше вдигнала с лявата си ръка препълнена с поръчки табла, а с дясната нервно отместваше изпречилите й се. Хулио инстинктивно проследи с поглед отблясъците на чашите и бутилките в подноса й.
        Реши да тръгне в пъртината на все още празното пространство, което тялото на старателната сервитьорка току-що направи в навалицата. Така Васил Антонов-Хулио стигна до източния край на клуба, дето таблата с поръчките беше разтоварена сред компания млади хора – добре поддържани момичета и момчета, които танцуваха и припяваха на чалга идиотиите, вдигаха наздравици, прегръщаха се взаимно и съпричастно пляскаха ръцете си досущ съотборници. Може би празнуваха рожден ден и те като братовчед му Мирослав, само че тук във въздуха трептяха доста повече феромони, в сравнение с пицария „Мама Рома” зад Софийския университет, откъдето си тръгна преди минутки енергичният учител по латинотанци.
        Васил Антонов-Хулио метна върху облегалката на един бар-стол коженото си яке си и чевръсто се вклини в периметъра на тази компания.
        Залисани едни в други, добре поддържаните момичета и момчета хич не обръщаха внимание как Хулио се озърта като вълк за сърничка, за да набара някоя по-апетитна жена. Една от тях, дето по нищо не даваше вид, че го е забелязала, докато погледът му изшари на няколко пъти по предизвикателното й тяло, скоро го дръпна към себе си. Извика му весело в ухото:
        – Имаш ли татуировка?
        Хулио усети, че май се пече нещо интригуващо тук и вероятно ще излезе свеж случай. Затова, макар да нямаше татуировка никъде по кожата си, отговори:
        – Имам.
        – Къде? Покажи я! – жената почти се метна на шията му.
        – Е, сега пък! – коцкарски й смигна той. – Тайна. На много интимно място е...
        Тя се захили, рече:
        – Все ми е тая на мен, но шефката си търси мъж, да е як като теб, да е целият с черни дрехи. И с татуировка.
        Напуши го смях Хулио от странните изисквания на шефката й. Хм, че беше як, як беше, по случайност бе обул същия ден черните си дънки, които не носеше много, защото предпочиташе повече по-светли десени. Да, полото му беше тъмносиньо, но на дискотечно осветление отвсякъде си изглеждаше катранено. Излишно е да се споменава, че традиционно за зимата обувките му бяха черни.
        – За какво й е на шефката ти такъв мъж? – подсмихваше се Хулио.
        – За брак, за какво! – отвърна тя все едно даваше най-естествения отговор на света.
        – Къде е шефката ти? – стана му любопитно. Мислено потриваше ръце.
        – Ей сега ще пристигне. Отиде да изпрати едни нейни гости от Пловдив.
        В обсега на компанията скоро дойде фино и нафукано миньонче, около двайсет годишно, с права, черна, дълга чак до кръста коса, прилепнали дънки по хармонично оформените й крака, изискана и – личеше си – видимо скъпа млечнолилава блуза; носеше брекети на зъбите.
        Компанията затанцува вкупом около миньончето.
        – Това ни е шефката – жената, с която Хулио приказваше, му посочи новодошлата и тръгна към нея. Щом я приближи, й заговори на ухо, показа директно с пръст учителя по латинотанци. Миньончето нескрито взе да го измерва с поглед.
        Запознаха се. Шефката се казваше Добрина, но й викали Доби. Подчинената продължи да й говори на ухо. Доби без свян също зададе на Хулио въпроса:
        – Къде имаш татуировка?
        За да изиграе по-свястно ролята на „як мъж в черно и с татуировка”, какъвто си търсеше Доби, Васил Антонов не отговори веднага, а с усмивка тип „стар краставичар” отвърна с въпроса:
        – А ти?
        – Тук, тук, тук... – заизрежда тя оживено, сочейки през дрехите си всевъзможни части от тялото си. – Ти къде имаш?
        – На доста интимно място – ухили се Хулио. – Сега точно няма как да ти покажа. Пред толкова много хора.
        Миньончето се засмя дяволито-одобрително. Затанцуваха заедно, заговориха си на ухо. Доби била шефка на бар „Алкатрас”, а младите момичета и момчета около нея, били сервитьорки и бармани там. Както си танцуваха, Хулио придърпа настойчиво миньончето към себе си. Тя не се опъваше, напротив, още повече се притисна към него. Не пожела обаче да отидат веднага у тях или у васил-антонови с довода, че барманите й, виртуозни флеър майстори, жонглиращи с бутилки, били същата вечер гости в „Шоуто на Иван и Андрей”. И макар да била преценила вече, че тя и той със сигурност ще направят много качествен, дори бутиков секс, Доби заяви с приповдигнатостта, характерна за хората, когато са ги дали току-що за първи път по телевизията, и то в добра светлина, че би предпочела след моментите на гордост, които изживяла – щото е шефка на такъв стабилен персонал, да няма повече, поне в близките часове, вълнуващи разтърсвания. Понеже едно вълнуващо разтърсване неминуемо отслабвало ефекта на предишното, а искала да легне в спалнята си с пресните бляскави гледки пред очите, и с все още отекващите в ушите й овации. Хулио кимна с разбиране, че му е познато това усещане, понеже и той като потънел в готина гледка, примерно пуснал си е през почивен ден накуп и трите серии на някоя от великите филмови трилогии от началото на ХХІ век – „Матрицата”, „Междузвездни войни” или „Властелинът на пръстените” – и като легнел да нощува, дълго време преди да заспи, под клепачите си превъртал отново и отново забележителните моменти от видяното. Докато не потънел със задоволство в сън.
        Доби благодари за проявената емпатия. А на Хулио скоро му се скофти настроението. Безмислено беше да седи в „Тропикана” след логичната аргументация на финото и нафукано миньонче да не правят секс тази нощ. Пък и не му се занимаваше вече да се прехвърля на други жени, при положение, че към тази беше насочил достатъчно енергия, а не се получи. Не беше уцелил момента явно. Преди да си кажат чао с Доби, си размениха телефонните номера. Уговориха се Хулио да й се обади евентуално в петък или в събота.
        Той обаче не я потърси нито по телефона, нито в бар „Алкатрас”. Не му беше безразлична, но го притесняваше моментът, че в действителност никъде по тялото си нямаше татуировка. Пък и се случи така после, че разглезеният и доста честолюбив Васил Антонов-Хулио от само себе си някак беше поет отново в обятията на следващите вечери и на гъвкавите жени от клуба, където преподаваше латинотанци.