пингвин и делфин някой ги е оставил пред огледалото зелено мече и молив който ме подканя няколко изсвирквания от улицата косата ми е рубинено червена или не е но със сигурност е остра като остриката която дори и козите не пасат родна унгария ето я земята долу в ниското (сякаш съм нависоко) спокойно излегнала се но не за отмора а ей-така завинаги спокойно че никой няма да я погне през маслинените гори детето сигурно ги е оставило тук кубче пингвин мече и две фиби кактусът ми е пуснал четири филиза две елхи протягат към мен бодливите си пръсти това е картичка от 1975 знам всичко за елхите дата на раждане място време година социална принадлежност влюбена съм в елхите това е една такава елхова любов с дати години и места съзнателно структурирана сякаш все едно да кажа рододендрон или че съм влюбена като рододендрон
         съзнателна елхова рододендронова любов не ме опаковай

         защото много падат, затова ли рисуваше самолети. това не бяха самолети, ножове бяха. ножовете бяха на другата страница, ти рисуваше самолети. да, самолети, но от втората световна. какво общо има втората световна с това, че днес много падат. не съм казвал, че рисувам самолети за това, че днес много падат. а може би те падат, защото ти рисуваш самолети от втората световна, защото си ядосан на втората световна, но какво са виновни днешните самолети. не за самолетите мисля, а за жертвите. да, прекалено много са и със сигурност са повече от жертвите в самолетите през втората световна. можеш да провериш, вероятно има някаква световна статистика. е, шегувам се, знам, че не от яд рисуваш самолети и не заради твоите рисунки падат, само се чудя защо романтиката винаги е увенчана с хиляди жертви.

         Това беше жена с ужасно писклив глас. Говореше високо и насечено, както говорят преуморените от хистерия или от пране жени. Следваше с гласа си движенията на другите, сякаш така живееше. "Но какво общо имат те с дишането на кактусите". Не беше виждала кактуси от години, откакто се беше преселила тук. Не изпитваше нужда от кактуси на това запустяло иначе идеално за отглеждането на кактуси място.
         "Кой ще легне сред бодливите цветя. Отвестността в тях е толкова ежедневна". Отглеждаше кактуси в сънищата си или просто в бягството си, където по никое време отвестността се издигаше толкова високо, чак до слепоочията. Тогава отиваше в кухнята. Впрочем какво правеше в тази набодена с кактуси стая, в която нямаше нито един прибор, нито едно мръсно петно.
         "Лошо започва приливът, дарлинг, лошо. По Нова Година пак ще храним мъртви врабчета. Пак. Не е, казвам ти, че е най-добре да попаднеш на ято гъски предвождани от малките си надолу по отчуждените места за гнездене. Хмм, лигава природа. До там ли стигна, да се гнусиш от нея. Но сигурно това се харесва на анатомията, на мъртвата анатомия на врабчетата…"
         Писукаше с тънкия си глас, но от всички престорени извивки най-ясно се чуваше едно ъъъъъъ, последвано от дълги необясними паузи, примесени с безкрайното тутукане на телефонната слушалка. Следваше тишина, дълбока и отпускаща, в която заспиваха дори и чехлите й.
         "Отвестността плаши най-вече с липсата на резки у другите. Хълцам ли? Не съм хълцала от детството си. Капе ми кръв на сърцето!? Глупости . Кръв. Отвестност. Не искам да знам за паниката. Но мисля, че е време е да даря с отговор птиците, за да спрат да се блъскат в отраженията си. Да, болят спомените. Ксерокопират те отвътре и после те начупват, спомените…кактуси…кактуси…кактуси".
         Контролираше педантично извиките на гласа си, който всъщност не беше нейният. Кой знае на какво щеше да прилича кухнята на сутринта.

         прогоних онази мъка, единият от двата златни пръстена го подарих, другият то няма, този с бялото камъче, ужасно ме болят очите, намерих куп носни кърпички, старата спукана чаша се счупи

         Един пуст плаж не е ли прекалено любовен. Водата е зелена. В Созопол пак ме споходи онази неопределеност да не зная къде съм. През повечето време си мислех за Антип, заради извивката на брега

         Прекалено любовен е пустия плаж или може би е така заради двойката, която забелязвам някъде в края на плажа, мъжът страшно много прилича на мъжа, който бих искала да ме люби. Първото, което ми мина през ума. Небето е леко провлечено, иззад хоризонта бавно нараства тъмнината, само зелената вода още свети.

         На другия ден мъжът, който искам да ме люби е клекнал на ръба на водата и го чувам да говори за гълъби, втренчен в едно жълто петно, чувам го от време на време да казва "обърни се към мен". Не след дълго се изправя, отива под чадъра, облича се, в тази жега!, и пак кляка…

         Клечи дълго, после мята жълтата хавлия за плаж върху главата си и тръгва по слънцето, водата и пяната, носейки чехлите си в лявата си ръка и не го виждам да се изгубва само в един миг разбирам, че го няма…мъжът, който бих искала да ме люби, с по-жълта и от слънцето глава.

         Няколко минути бях като омагьосана, чак такава прилика.

         Налудничавото му държане все повече ме привличаше. Как не го заболяха краката да клечи дни наред в тази жега. Синоптиците отчитаха тай-горещото лято, всичко наоколо се изсипваше в морето, а той клечеше под чадъра и гледаше втренчено ръцете си, които движеше така сякаш си играеше с паяжина… Докато тя не се появеше. Докато не се върнеше от морето с рубинената си коса.

         Не си говореха, но се разбираха. Почти не стояха заедно. Или тя се къпеше или той мяташе хавлията и тръгваше по брега. Бавеше се дълго. Когато се връщаше, тя влизаше в морето и така докато не си тръгнеха от плажа. В малкото минути, в които бяха заедно, тя забелязваше, че го гледам и че той се увлича. За всичко беше виновна приликата.

         Една вечер не издържах и реших на другия ден да ги заговоря. Измислях всякакви варианти как щях да им обясня, че съм се припознала и че всъщност…

         На другия ден те не дойдоха, не дойдоха и на следващия и на по-следващия, те се спасиха, а аз останах да гледам едно жълто петно