(нее, не се познавам с Теньо, просто филмчето с буболечката непонятно защо отключи този текст, който и преди съм се опитвала да напиша. Теньо, прощавай!)

         буболечка!! от арпезос ме преместиха в едно военно клубче в парка. парково тихо и спокойно. не и през нощта. стените вибрираха от тонколоните на дискотеката в подземието. „2,3, четири”, по цяла нощ, сигурно това е да си хит. странно как съм заспивала на този шум и то така, че на сутрините бях като къпана.

         Кърджали не беше като друг път. Агорафобията ми вероятно се беше стопила. Все едно бях растнала в този град. Всичко ми беше близко. Даже и историческия музей. Има нещо в това място, въпреки кичозно моделирания му център. Но човек понякога се научава да не вижда. Или да вижда само равномерно подрязаните дървета. С един подскок докосваш короните им.

този град без хора
страшно ми харесва
моето отношение
към кукувиците...

за първи път в кърджали пусти кръстовища

         Винаги ме е учудвал със спокойствието си този град. В което на всеки час от часовниковата кула се разнасят дразнещите за сюрреалистичното ми ухо соцпатриотични звуци на стани стани юнак балкански и други възрожденски песни. Научаваш се и да не чуваш. Фанфарите от кулата, общината - кобар на партията, левски пред него, погребан в мраморен ямурлук точно срещу турския театър, по между им булевард „България, ако не се лъжа. И още паметникът на Димитров, който изписва в мен само думата „лагер”. Мястото около автогарата е къде къде по-изведено. Малката София, веднъж получих писмо, ул. Сан Стефано, бл. Радио и Телевизия, и си помислих, че е от столицата, но адресът завършваше с Кърджали

         извън тази мраморна обетованост по забележително чистите за нас улици на човек може да му се случат странни неща. като това да те пипнат като за късмет и да ти се усмихнат, или пък дете водено от майка си да се извие и да ти каже „здравей”, а когато спреш пред щанда с дрънкулки, заради гривните, продавачката вместо да рекламира стоката си да те гледа в очите и да вика „аллах”.

         130 години след освобождението, в кафенето на ъгъла, се опитвам се да помиря сююреалистичното си настроение и околната действителност. На рекламната брошура „мажете знаят защо”, „majete znaat zoshto”, сещам се за една новинарска емисия за политически събития другаде, в която това изречение се хвърля в очи от един чадър. Как ли им обясняват там на децата. Не е правилно „защо” провилно е „zoshto”, не е „знаят”, а „znaat”. Но те сигурна нямат такъв проблем. Що мъка беше някога в училище с диалекта. Не е „вòда” , а „водà”. Не се казва „кадя”, казва се „къде”. И да не приказваш така в града, че ще ти се смеят.

дилемата родина, още едно листенце от маргаритката, свободата да я търся навсякъде

приказвам си с буболечките.

днес дойде бръмбар
черен лъскав с цвят на очи
като мравуняк шестокрак

 

много бръмбари има
по пътеката тази година
до всеки камък

 

колкото по-нагоре отивах
все по-малки ставаха мъжките
женските все по-големи

 

и видях бръмбар точка
възкачил женската си
огромно петно

 

и чух шум на мотори
бръмбари с мотори

 

спуснах се обратно

 

по пътеката други петна
поглъщаха точките си

         Едно от първите ми през 90-те, ако не и най-първото. Още нямах нищо издадено, никъде не го пратих, не намирах смисъл в него. Скъсах всички листове, изтрих го отвсякъде, паметта ми не иска да го изтрие. Сега, след като пак го записах, може да ме остави.