Трета награда на
конкурса, посветен на 120 г. от рождението на Йордан Йовков
Храстите леко се разтвориха и измъченото лице на козаря напрегнато надникна
сред тях. Под него реката, полепнала по тревите, проблясваше като паяжина,
окъпана от утринната роса. Тя лъкатушеше, идваща отнякъде, отиваща нанякъде…
и спираше само тук-там, за да почине сред блестящите вирове, в които идваха
сутрин да се къпят самодивите…
Той ги бе виждал… Веднъж. Преди година, когато се връщаше от манастира
след Малка Богородица. От същото това място, на което стоеше сега… А щом
побягнаха сред гората, водата във вирчето, дори не трепна след тях.
По-късно си бе казал, че навярно е задрямал и е сънувал всичко… А после
го бе и забравил. После… Как искаше да може да се върне онова време… година
назад…
* * *
Пролетта бе напукала пъпките на дърветата и те се бяха разлистили, но гората
все още пееше само с песента на птиците. Той вече бе извел козите и живееше
в колибата край саята, но продължаваше всяка неделя да слиза в село, за
да я зърне, поне за миг, нея, Славина, дъщерята на дядо Мийиль Инока.
Дядо Мийиль бе суров старец и не даваше и дума да се издума за сватовство
с когото и да е. А и от глупост ли, от що ли, всички страняха от него и
разправяха за времето на монашеските му подвизи неща, които не бяха за
вярване…
Някога дядо Мийиль, постъпил в манастир, където бил подстриган за монах,
и взел монашеското име Лаврентий. Няколко години по-късно, сам пожелал
съдбата на инока – пустинник, и заради силата на духа му, който го предпазвал
от всякаквите съблазни на лукавия, и праведния му живот, игуменът му разрешил.
Пет години живял в пещера навръх планината. Хранил се с корени и с подаяния
от мнозината, които отивали при него, за да лекува болестите им и ги наставлява…
Разказваха, че някои дори го наричали светия, защото имал дарбата да прогонва
бесове от бесните и с божията помощ да изцелява всякаквите там болежки
на страдащите… Ала един ден Лаврентий, се довлякъл до манастира, държейки
в ръцете си току-що родено момиченце. Поискал от игумена да го освободи
от клетвата му пред Бога и го благослови да отгледа това дете, но игуменът
отказал. Тогава Лаврентий му казал, че е извършил голям грях и детето е
негова дъщеря и напуснал манастира, анатемосан от братството, игумена и
църквата.
Такава бе историята за греха на дядо Мийиль Инока и тя го бе съпътствала
през целият му живот, отлъчен не само от светите братя, а и от съселяните
му.
Дядо Мийиль живееше смръщен и сам на края на селото, но Славина бе друга.
Бе красива като светица. Очите и гледаха като очи на кошута, а косите и…
Сякаш златни вълни, потапяха тънките и рамене й снага и се спускаха до
кръста й, че и по-долу… Страхил бе виждал разпуснати тези златни коси,
макар винаги да бяха хванати в дебела плитка.
Тя бе лудетина и бродеше усмихната по горите със стареца да събира гъби
и билки. Един ден, още момче, Страхил бе оставил козите да денуват и бе
задрямал под един дъб, когато нещо го погъделичка по носа. Той се смръщи
насън, но сякаш рояк кадънки в гъстака, го събуди звънкият й смях. Когато
разтърка очите си тя се смееше, стиснала в пръстите си стръкче трева и
му подвикна:
- Хей, сънльо, козите ти избягаха и сигурно вече са се прибрали у вас.
После някъде отдалеч я повика гласа на баща й, дядо Мийиль Инока, и тя,
смеейки се, побягна нататък, като самодива… И нито козите се подплашиха,
нито кучетата лавнаха по нея.
Такава бе Славина! Такава бе и по-късно, когато я срещаше сред полянките
в гората, свила венец от цветя в косите си, да го чака, усмихната… Освен
веднъж, когато я видя да плаче над една мъртва птица.
-З наеш ли, – му каза тогава – защо е умряло туй птиче? От самота! Като
хората...
- А ти, отде знаеш?
- Знам аз! – Отвърна тя и избърса сълзите си. – Ама ти нищо не знаеш…
- Бре, не знам!
- Не знаеш я! – Повтори отново. – Гледаш, слушаш… Пък нищо не разбираш!
Да, тогава той я гледаше и слушаше, като омагьосан, но нищо не разбра…
Сега вече знаеше.
Като планински ручей, който набира сили и пие вода от всеки извор по пътя
си, от всяка струйка вода, бликнала под камъка, от всяка капчица роса по
тревите… и превърнал се в разпенена, буйна река, търсеща спокойствието
на равнината, която все не може да достигне, любовта им… Бе всичко! Той
търсеше да я срещне навсякъде… Да я прегърне до гърдите си, а тя, щастлива,
бъбреща като сърдито дете, се опитваше да се отскубне от ръцете му… После
за миг замираше, поставила длани на гърдите му и притворила очи се сгушваше
в него…
Но отведнъж тя започна да го отбягва. Все по-рядко я срещаше Страхил, а
колчем я зърнеше, бе все тъжна и умислена, докато съвсем престана и да
излиза. В село заговориха, че се е поболяла, а един ден дядо Мийиль Инока
сам отиде при него и от далеч се провикна:
- Страхиле, завърни псетата… Искам да ти река нещо.
Козарят изсвири остро и едрите каракачански кучета, спуснали се към стареца
завъртяха опашки и щом го подушиха, послушно се върнаха назад.
- Кажи, дядо Мийиле! – Страхил тежко го погледна из под вежди.
- Страхиле… чуй... Не мога те спра… Млад си, луд си, силен… ама… Остави
на мира, Славина! Думам ти го, че ми е щерка… Мила ми е… Не е мома за теб
тя…
- Що? Беден съм? Или сакат съм нещо …
- Див си много, Страхиле! …А тя… тя е горско цвете… Кокиче. Откъснеш ли
го, до сахать-два увяхва. Залиня ми чедото… Виж я… От къщи вече не излазя.
Ни с мен, ни с дружките си…
- А може ти да не я пущаш навън… Всички туй думат. Аз може и див да съм,
ма и ти си опак човек, дядо Мийиле.
- То… туй е верно... Опак съм и не я пущам, ама пак зарад теб…
- Що? Да не я открада ли? Аз ако щях, и от вас да бих я грабнал. Кой ща
ма спре?! И тя ма люби… ма ни ща тъй! Аз с доброто искам, като хора… Що
ми я не дадеш за невяста?
- Не! – Дядо Мийиль се изправи като ужилен. – Не е за теб тя... Ни за теб,
ни за никого! – И той тръгна обратно към селото.
По лицето на Страхил нервно заиграха мускули, но нищо не рече.
* * *
Все повече трепет имаше в думите на ергените и момите, щом станеше дума
за Славина. Дружките й говореха, че вощеницата дене и ноще горяла до главата
й, а неверният огън отвътре, изгарял и стапял я, като нея досущ… И Страхил
полудя! Пръснаха се козите му по горите, но никой не посегна на тях. Хората
се бояха и го отбягваха, а в който вковеше поглед, изпепеляваше го. И Страхил
ги отбягваше и само нощем, като върколак, обикаляше край Славинината къща
и разлайваше псетата, но накрая и те му свикнаха. Ала една нощ, жените
занареждаха като за умряло и той не издържа…
Чорлав и страшен, като хала, влезе вътре. Оплаквачките писнаха и побягнаха
навън, а и сам дядо Мийиль Инока, отстъпи назад, уплашен пред лудостта
му. Страхил се приведе и грабна Славина в могъщите си ръце и като агне-сукалче,
сгуши я до гърдите си. Момичето отвори очи и сякаш насън се усмихна. После
тихичко, продума:
- Страхиле… къде сме?
Ръцете му отмаляха и той отведнъж се смали. Едва успя, като спящо дете
също, да я постави върху постелята и застана на колене до главата й. После
нежно замилва косите й, и отвърна.
- Тук сме, Славино… у вас… - По лицето му потече сълза, но той я бръсна
с ръка.
- А тати… Той де е?
- И той е тук.
- Тук съм, Славино…- Проговори и старият, но тя не го чу. Не откъсваше очите
си от очите на момъка, сякаш тези две очи само, още даваха й живота.
- Колко си хубав, Страхиле… Той… тати ни ма пуща… а баща ми е… Как да му
чупя хатъра?!
- Знам, знам, Славино… Мълчи! Всичко знам аз… Той ми дума. – Момъкът вече
не криеше сълзите си.
- Нищо не знаеш! – Очите й не се отделяха от неговите. Прошепна: - Само
теб любя, Страхиле… и него… Ама той… - Момичето само за миг сякаш затвори
очи… и свърши. Не помръдна.
Той я погледа учуден миг-два, и отведнъж, грозен, викът му надвисна над
спящото село… и всичко живо настръхна. Псетата заскимтяха и се свиха в
колибите си. Нещо страшно се бе случило... Той побягна навън, но
едва стигна прага на стаята, олюля се и рухна.
На другия ден, само Страхил не беше на погребението. Всички се оглеждаха
и се питаха къде е, но той бе изчезнал. Сутринта, щом заби камбаната, бе
побягнал от дома си, където го бяха отнесли през нощта и ни се чу, ни се
видя повече. Месеци наред никой, нищо не чу. Майкаму, клетата, от тъмно
обикаляше по горите да го търси, докато накрая и тя се поболя и легна.
Стариците го кълняха, мъжете мълчаха, а момите и жените въздишаха… Докато
преди неделя, Киро Каракачанчето не каза, че го е видял в гората над Попския
вир – отслабнал, изпокъсан, брадясал…
Попският вир! Точно тук, Найден Лудото, олигавен като бясно псе, с разкривено
в идиотска усмивка лице, му бе казал, че я е видял… И ето, цяла неделя
вече Страхил обикаляше наоколо…
* * *
Сякаш родена от рехавата мъглата сред дърветата, усмихната и красива, облечена
само по риза, с разпусната коса, стоеше и гледаше право към него, Славина.
Той се изправи, и сляп за всичко останало, тръгна напред. Тя също тръгна
през тревите към него, но щом стигна до вира, спря се… Страхил продължи.
Нагази насреща й сред водите
- Спри! – Сякаш сред него прозвуча тихият й глас. Тя продължаваше да се
усмихва, но очите и бяха тъжни и той, омагьосан, не откъсваше поглед от
тях.
- Знаех, че си жива, Славино… Знаех си! Толкоз молих нашия си светия… Всяка
нощ свещ му паля, горе, в параклиса на Кръстова чука… Да те върне…
- Недей… Остави ме вече… да си ме прибере Господ. Мъката ти, не дава ми
мира и виж, на самодива се превърнах… Като майка ми... Ни с мъртвите мъртва,
ни с живите жива… За теб лошо, ма и за мен лошо, Страхиле…
- Да забравя ли искаш, Славино…
- И да исках, не можеш, ама… Казвам ти… И за двама ни тъй, по е зле! Прибери
се… Майка ти, поболя се от мъка по тебе… Майка ти е. И грехота е…
- Не ма е еня ни за майка ми, ни за никого… Само теб искам…
- Недей, Страхиле! И аз те любя, но теб друга любов гори, човешка… мен друга…
Аз съм мъртва вече, Страхиле, и друг е вече животът ти... Бог е друго решил!
- Няма Бог! Няма друго… Ти си само!
- Затуй ни Господ наказа, Страхиле… Затуй…- тя се разплака и в същия миг,
слънцето надникна над дърветата и тя сякаш се разтопи от лъчите му.
- Славино… - Гласът му заглъхна, удавен в собствените му ридания и той седна
направо сред водата – Славино… Славино…
* * *
Постепенно течението и водата сякаш отмиха нещо и в него самия. Той се
изправи, огледа всичко около себе си: гората, реката, поляните. До слуха
му достигна ромонът на водата по облите камъни, гласовете на птиците… Спомни
си думите й, и тръгна към село. Чувстваше се пречистен… и празен… А трябваше
да се научи да живее без нея… Трябваше отново да се научи да живее с другите…
Трябваше. Заради нея!
|