Трета награда на конкурса,
посветен на 120 г. от рождението на Йордан Йовков

         Храстите леко се разтвориха и измъченото лице на козаря напрегнато надникна сред тях. Под него реката, полепнала по тревите, проблясваше като паяжина, окъпана от утринната роса. Тя лъкатушеше, идваща отнякъде, отиваща нанякъде… и спираше само тук-там, за да почине сред блестящите вирове, в които идваха сутрин да се къпят самодивите…
         Той ги бе виждал… Веднъж. Преди година, когато се връщаше от манастира след Малка Богородица. От същото това място, на което стоеше сега… А щом побягнаха сред гората, водата във вирчето, дори не трепна след тях.
         По-късно си бе казал, че навярно е задрямал и е сънувал всичко… А после го бе и забравил. После… Как искаше да може да се върне онова време… година назад…

         * * *

         Пролетта бе напукала пъпките на дърветата и те се бяха разлистили, но гората все още пееше само с песента на птиците. Той вече бе извел козите и живееше в колибата край саята, но продължаваше всяка неделя да слиза в село, за да я зърне, поне за миг, нея, Славина, дъщерята на дядо Мийиль Инока.
         Дядо Мийиль бе суров старец и не даваше и дума да се издума за сватовство с когото и да е. А и от глупост ли, от що ли, всички страняха от него и разправяха за времето на монашеските му подвизи неща, които не бяха за вярване…
         Някога дядо Мийиль, постъпил в манастир, където бил подстриган за монах, и взел монашеското име Лаврентий. Няколко години по-късно, сам пожелал съдбата на инока – пустинник, и заради силата на духа му, който го предпазвал от всякаквите съблазни на лукавия, и праведния му живот, игуменът му разрешил.
         Пет години живял в пещера навръх планината. Хранил се с корени и с подаяния от мнозината, които отивали при него, за да лекува болестите им и ги наставлява… Разказваха, че някои дори го наричали светия, защото имал дарбата да прогонва бесове от бесните и с божията помощ да изцелява всякаквите там болежки на страдащите… Ала един ден Лаврентий, се довлякъл до манастира, държейки в ръцете си току-що родено момиченце. Поискал от игумена да го освободи от клетвата му пред Бога и го благослови да отгледа това дете, но игуменът отказал. Тогава Лаврентий му казал, че е извършил голям грях и детето е негова дъщеря и напуснал манастира, анатемосан от братството, игумена и църквата.
         Такава бе историята за греха на дядо Мийиль Инока и тя го бе съпътствала през целият му живот, отлъчен не само от светите братя, а и от съселяните му.
         Дядо Мийиль живееше смръщен и сам на края на селото, но Славина бе друга. Бе красива като светица. Очите и гледаха като очи на кошута, а косите и… Сякаш златни вълни, потапяха тънките и рамене й снага и се спускаха до кръста й, че и по-долу… Страхил бе виждал разпуснати тези златни коси, макар винаги да бяха хванати в дебела плитка.
         Тя бе лудетина и бродеше усмихната по горите със стареца да събира гъби и билки. Един ден, още момче, Страхил бе оставил козите да денуват и бе задрямал под един дъб, когато нещо го погъделичка по носа. Той се смръщи насън, но сякаш рояк кадънки в гъстака, го събуди звънкият й смях. Когато разтърка очите си тя се смееше, стиснала в пръстите си стръкче трева и му подвикна:
         - Хей, сънльо, козите ти избягаха и сигурно вече са се прибрали у вас.
         После някъде отдалеч я повика гласа на баща й, дядо Мийиль Инока, и тя, смеейки се, побягна нататък, като самодива… И нито козите се подплашиха, нито кучетата лавнаха по нея.
         Такава бе Славина! Такава бе и по-късно, когато я срещаше сред полянките в гората, свила венец от цветя в косите си, да го чака, усмихната… Освен веднъж, когато я видя да плаче над една мъртва птица.
         -З наеш ли, – му каза тогава – защо е умряло туй птиче? От самота! Като хората...
         - А ти, отде знаеш?
         - Знам аз! – Отвърна тя и избърса сълзите си. – Ама ти нищо не знаеш…
         - Бре, не знам!
         - Не знаеш я! – Повтори отново. – Гледаш, слушаш… Пък нищо не разбираш!
         Да, тогава той я гледаше и слушаше, като омагьосан, но нищо не разбра… Сега вече знаеше.
         Като планински ручей, който набира сили и пие вода от всеки извор по пътя си, от всяка струйка вода, бликнала под камъка, от всяка капчица роса по тревите… и превърнал се в разпенена, буйна река, търсеща спокойствието на равнината, която все не може да достигне, любовта им… Бе всичко! Той търсеше да я срещне навсякъде… Да я прегърне до гърдите си, а тя, щастлива, бъбреща като сърдито дете, се опитваше да се отскубне от ръцете му… После за миг замираше, поставила длани на гърдите му и притворила очи се сгушваше в него…
         Но отведнъж тя започна да го отбягва. Все по-рядко я срещаше Страхил, а колчем я зърнеше, бе все тъжна и умислена, докато съвсем престана и да излиза. В село заговориха, че се е поболяла, а един ден дядо Мийиль Инока сам отиде при него и от далеч се провикна:
         - Страхиле, завърни псетата… Искам да ти река нещо.
         Козарят изсвири остро и едрите каракачански кучета, спуснали се към стареца завъртяха опашки и щом го подушиха, послушно се върнаха назад.
         - Кажи, дядо Мийиле! – Страхил тежко го погледна из под вежди.
         - Страхиле… чуй... Не мога те спра… Млад си, луд си, силен… ама… Остави на мира, Славина! Думам ти го, че ми е щерка… Мила ми е… Не е мома за теб тя…
         - Що? Беден съм? Или сакат съм нещо …
         - Див си много, Страхиле! …А тя… тя е горско цвете… Кокиче. Откъснеш ли го, до сахать-два увяхва. Залиня ми чедото… Виж я… От къщи вече не излазя. Ни с мен, ни с дружките си…
         - А може ти да не я пущаш навън… Всички туй думат. Аз може и див да съм, ма и ти си опак човек, дядо Мийиле.
         - То… туй е верно... Опак съм и не я пущам, ама пак зарад теб…
         - Що? Да не я открада ли? Аз ако щях, и от вас да бих я грабнал. Кой ща ма спре?! И тя ма люби… ма ни ща тъй! Аз с доброто искам, като хора… Що ми я не дадеш за невяста?
         - Не! – Дядо Мийиль се изправи като ужилен. – Не е за теб тя... Ни за теб, ни за никого! – И той тръгна обратно към селото.
         По лицето на Страхил нервно заиграха мускули, но нищо не рече.

         * * *

         Все повече трепет имаше в думите на ергените и момите, щом станеше дума за Славина. Дружките й говореха, че вощеницата дене и ноще горяла до главата й, а неверният огън отвътре, изгарял и стапял я, като нея досущ… И Страхил полудя! Пръснаха се козите му по горите, но никой не посегна на тях. Хората се бояха и го отбягваха, а в който вковеше поглед, изпепеляваше го. И Страхил ги отбягваше и само нощем, като върколак, обикаляше край Славинината къща и разлайваше псетата, но накрая и те му свикнаха. Ала една нощ, жените занареждаха като за умряло и той не издържа…
         Чорлав и страшен, като хала, влезе вътре. Оплаквачките писнаха и побягнаха навън, а и сам дядо Мийиль Инока, отстъпи назад, уплашен пред лудостта му. Страхил се приведе и грабна Славина в могъщите си ръце и като агне-сукалче, сгуши я до гърдите си. Момичето отвори очи и сякаш насън се усмихна. После тихичко, продума:
         - Страхиле… къде сме?
         Ръцете му отмаляха и той отведнъж се смали. Едва успя, като спящо дете също, да я постави върху постелята и застана на колене до главата й. После нежно замилва косите й, и отвърна.
         - Тук сме, Славино… у вас… - По лицето му потече сълза, но той я бръсна с ръка.
         - А тати… Той де е?
         - И той е тук.
         - Тук съм, Славино…- Проговори и старият, но тя не го чу. Не откъсваше очите си от очите на момъка, сякаш тези две очи само, още даваха й живота.
         - Колко си хубав, Страхиле… Той… тати ни ма пуща… а баща ми е… Как да му чупя хатъра?!
         - Знам, знам, Славино… Мълчи! Всичко знам аз… Той ми дума. – Момъкът вече не криеше сълзите си.
         - Нищо не знаеш! – Очите й не се отделяха от неговите. Прошепна: - Само теб любя, Страхиле… и него… Ама той… - Момичето само за миг сякаш затвори очи… и свърши. Не помръдна.
         Той я погледа учуден миг-два, и отведнъж, грозен, викът му надвисна над спящото село… и всичко живо настръхна. Псетата заскимтяха и се свиха в колибите си. Нещо страшно се бе  случило... Той побягна навън, но едва стигна прага на стаята, олюля се и рухна.
         На другия ден, само Страхил не беше на погребението. Всички се оглеждаха и се питаха къде е, но той бе изчезнал. Сутринта, щом заби камбаната, бе побягнал от дома си, където го бяха отнесли през нощта и ни се чу, ни се видя повече. Месеци наред никой, нищо не чу. Майкаму, клетата, от тъмно обикаляше по горите да го търси, докато накрая и тя се поболя и легна. Стариците го кълняха, мъжете мълчаха, а момите и жените въздишаха… Докато преди неделя, Киро Каракачанчето не каза, че го е видял в гората над Попския вир – отслабнал, изпокъсан, брадясал…
         Попският вир! Точно тук, Найден Лудото, олигавен като бясно псе, с разкривено в идиотска усмивка лице, му бе казал, че я е видял… И ето, цяла неделя вече Страхил обикаляше наоколо…

         * * *

         Сякаш родена от рехавата мъглата сред дърветата, усмихната и красива, облечена само по риза, с разпусната коса, стоеше и гледаше право към него, Славина. Той се изправи, и сляп за всичко останало, тръгна напред. Тя също тръгна през тревите към него, но щом стигна до вира, спря се… Страхил продължи. Нагази насреща й сред водите
         - Спри! – Сякаш сред него прозвуча тихият й глас. Тя продължаваше да се усмихва, но очите и бяха тъжни и той, омагьосан, не откъсваше поглед от тях.
         - Знаех, че си жива, Славино… Знаех си! Толкоз молих нашия си светия… Всяка нощ свещ му паля, горе, в параклиса на Кръстова чука… Да те върне…
         - Недей… Остави ме вече… да си ме прибере Господ. Мъката ти, не дава ми мира и виж, на самодива се превърнах… Като майка ми... Ни с мъртвите мъртва, ни с живите жива… За теб лошо, ма и за мен лошо, Страхиле…
         - Да забравя ли искаш, Славино…
         - И да исках, не можеш, ама… Казвам ти… И за двама ни тъй, по е зле! Прибери се… Майка ти, поболя се от мъка по тебе… Майка ти е. И грехота е…
         - Не ма е еня ни за майка ми, ни за никого… Само теб искам…
         - Недей, Страхиле! И аз те любя, но теб друга любов гори, човешка… мен друга… Аз съм мъртва вече, Страхиле, и друг е вече животът ти... Бог е друго решил!
         - Няма Бог! Няма друго… Ти си само!
         - Затуй ни Господ наказа, Страхиле… Затуй…- тя се разплака и в същия миг, слънцето надникна над дърветата и тя сякаш се разтопи от лъчите му.
         - Славино… - Гласът му заглъхна, удавен в собствените му ридания и той седна направо сред водата – Славино… Славино…

         * * *

         Постепенно течението и водата сякаш отмиха нещо и в него самия. Той се изправи, огледа всичко около себе си: гората, реката, поляните. До слуха му достигна ромонът на водата по облите камъни, гласовете на птиците… Спомни си думите й, и тръгна към село. Чувстваше се пречистен… и празен… А трябваше да се научи да живее без нея… Трябваше отново да се научи да живее с другите… Трябваше. Заради нея!