Имате сто книги вкъщи и наричате това библиотека. В грешка сте. Или пък ходите до кварталната библиотека. Вероятно това вече е библиотека? Нищо подобно. Да ви се намира книга, която струва колкото цялата ви къща или пък в кварталната ви библиотека да има книга, тежка сто и четиридесет килограма, чиито корици приличат на входната ви врата? Съмнявам се. Нима някоя от библиотеките, в които ви се е случвало да попаднете изглежда като крепост и заема площ колкото цялото ви село плюс гробищата или пък за нея се грижат - метат, чистят, подреждат, броят, описват, преписват и всичко друго, което ви хрумне - четиридесет и шест души?
         Да разбира се, по света има хиляди библиотеки само че – моите уважения! – Серкангерската дворцова библиотека е много, много повече. Попитайте професор Тилиус и той компетентно ще ви обясни следното: Серкангерската дворцова библиотека е на триста и петдесет години и притежава не по-малко от двеста и петдесет хиляди тома. В това число и най-древния известен препис на Свещенните свитъци на бог Дуфисет, навити около сребърни цилиндри, които се съхраняват в подземието, в строго охранявано помещение. Някои учени смятат, че свитъците са написани от ръката на самия Дуфисет. Тук е и звездният атлас на астронома и астролога Финеус с уникалните карти на звездното небе, такова каквото е било преди хиляда и петстотин години. Тук е трактатът на философа Фу Кенсу, в който се твърди, че всичко прилича на космоса – хора, камъни, растения, животни, вода, земя и въздух и че те, както и цялата вселена, се състоят от милиони малки звезди, около които се въртят планети, които от своя страна са населени с хора, които също се състоят от звезди с планети и хора, и така до безкрайност. Твърдение, заради което Фу Кенсу е бил затворен в лудница и както би отбелязъл професор Тилиус, с право. В Залата с картите пък се пазят първите карти на северните брегове на континента, чертани преди повече от седемстотин години от великия серкангерски мореплавател капитан Кордмур.
         Разбрахме вече колко важни неща се пазят в Серкангерската дворцова библиотека. Смятат я за най-голямата такава в познатия свят. Помещава се в огромна сграда от жълт камък, проектирана, както казахме, като крепост и от птичи поглед напомня на шестлистно цвете с правоъгълни листа, в центъра на което се извисява огромния купол на Голямата зала, разделен на шест триъгълни прозореца. Колосалната сграда се издига сред пищна ботаническа градина, върху продълговата скална тераса, пресичаща източния склон на Кралския остров, в края на тази тераса стърчи кула, увенчана с озъбен каменен дракон – Обсерваторията. Над библиотеката, на самия връх на острова, бял, облян в слънце, с островърхи кули, над които плющят блъскани от морските ветрове, зелените серкангерски знамена, блести като корона от мрамор, стъкло и злато дворецът на серкангерския херцог. Към днешна дата, Мондори ІV.
         Ето на това място попадна Кими.
         През първите дни професор Тилиус запозна момчето с библиотеката и с реда в нея.
         – Имаме дванадесет преписвачи. Тук се изготвят преписи за двореца – закони, укази, родословия и ред други изключително важни документи. Освен това – преписи за университета. Най-вече научни трудове. В географския ни отдел трима картографи чертаят карти за капитаните на военния ни флот. А да не говорим за стотиците частни поръчки. Всички са луднали по книги за религия и търговия. Така че, сам разбираш, преписвачите са затрупани с работа…
         – Аз ще стана ли преписвач? – попита Кими.
          – Сигурен съм, че от теб би излязъл забележителен преписвач, но твоята дарба, момчето ми, е в малко по-друга област и няма защо да я хабим… Знаеш ли какво е миниатюра?
         – Не съм чувал тази дума.
         Тилиус заведе Кими в Голямата зала. Качи се по дървените стъпала до второто ниво и измъкна от лавицата тежък том, подвързан с тъмнокафява кожа.
         – Това е безценно! – с благоговение каза професорът.
         Той занесе книгата на едно от свободните писалища.
         – Ела, моето момче!

         Кими се приближи и се повдигна на пръсти.
         – „Несвършващото пътуване на бог Дуфисет“. – обяви Тилиус с особен, тих глас. – Самият оригинал. Писан и илюстриран преди триста и седемдесет години… от самия Винитори… Не знаеш кой е Винитори, нали?
         – Но за бог Дуфисет съм чувал. – отвърна Кими. – Татко ми обясни, че той живее на земята и се преструва на човек.
         – Нека друг път да поговорим за Дуфисет… Исках да ти разкажа за Винитори, най-великият серкангерски художник живял някога. Знаеш ли, когато доктор Фо ми показа рисунката ти и, когато разбрах, че си само на седем, неуко момче от някакви си там затънтени селца, първо разбира се, се изсмях. Но после се сетих за маестро Винитори. Всички негови биографи твърдят, че като дете е рисувал божествено. И ето, приятелю, виж как е рисувал като голям!
         Професор Тилиус отвори книгата и прелисти с крайчеца на пръстите си няколко листа от плътен розов пергамент. Той сложи Кими на коленете си.
         Първото, което зашемети момчето, бяха ярките, чисти цветове – червено, червено, зелено, синьо и всички техни нюанси, които образуваха върху страницата нещо като скъпоценност, излъчваща своя собствена светлина. Беше така красиво, че Кими почувства особена радостна болка под лъжичката и очите му се насълзиха. После различи самото изображение – човек в свело зелена мантия на фона на лазурно небе, около човека пърхаха фантастично красиви птици, а поляната в краката му бе обсипана с цветя във всички цветове, които може да роди въображението. Свежи, живи, подвижни, полюшвани от вятъра треви и цветя. Лицето на човека беше най-общо казано, весело. Той се усмихваше широко и приятелски, погледът му беше насмешлив и мъдър едновременно. Имаше тънки черни мустаци и добре подстригана черна брадичка, обрамчваща светлото му лице.
         – Това е Дуфисет. – обясни професорът.
         – Той така ли изглежда?
         – Със сигурност.
         – Но откъде Вини… – Кими се запъна.
         – Винитори.
         – Винитори… Откъде е знаел, че той изглежда така? Нали Дуфисет живее сред нас като човек и никой не може да го познае? Татко така каза.
         – Татко ти е напълно прав. Но! –Тилиус помаха многозначително с пръст. – Някои хора твърдят, че Дуфисет им се е открил.
         – Наистина ли?
         – Да, наистина. Точно когато са извършвали най-важното и най-великото нещо в живота си. Той идвал при тях, за да им вдъхне кураж. Сега ти го обяснявам простичко, но в часовете по теология ще добиеш по-ясна представа за Бога… Та говорехме за миниатюрата. Ето тази рисунка в книгата, илюстрираща текста, се нарича миниатюра. А в нашата библиотека работят седем миниатюристи.
         – Като Винитори?
         – Е, доста по-слабички, но истински майстори, все пак. А главният и най-сносният е маестро Пъмб. Крайно неудачно име за миниатюрист, но какво да се прави. Той ще ти предаде първите уроци.
         – Ще ми се кара ли?
         Маестро Пъмб не се караше. Той беше всъщност един рядко добър, рядко мил дебелан, бузест, с голо теме и непрекъснато дъвчеше нещо – сирене, ябълка, някой плод отмъкнат от ботаническата градина, парче хляб, изобщо каквото му попадне пред очите. Но като цяло маестрото бе тъжен и замислен човек. Доста по-късно Кими научи, че Пъмб мечтаел да стане истински художник, да рисува портрети, големи картини и стенописи, а не разни дребни рисунки по книгите, но никой от известните художници в Серкангер не пожелал да го обучава, защото бил прекомерно дебело дете.
         – Много, много се радвам! – бяха първите думи на Пъмб. – Обучението трябва да започне точно на твоята възраст, приятелю. Другите говорят, че още си бебе, но бъркат.
         – Разбира се, че не съм бебе.
         – Казвай какво искаш да правим! Искаш да рисуваме, но пергаментът е скъп, мастилата също. Значи първо ще си поговорим и чак накрая ще ти дам да нарисуваш нещо с молив. За какво обаче да си говорим? Я чакай да помисля!… Аха! За мастилата. Знаеш ли колко интересно нещо са мастилата…
         Това беше първият истински урок. Мастилата бяха десетки: черни, получавани от земно масло или специални въглени; червени, извличани от различни цветя и от някакъв корен със смешно име; зелени – от водорасли, а имаше и мастило по скъпо от златото, виолетово, със силен сребрист блясък, изцеждано от рядка порода миди, с което се пишат само държавните укази и родословията на благородници. И какви ли не още! И чак когато научеше всичко за мастилата, щеше да си ги приготвя самичък в лабораторията. С пергаментите и хартията беше по-просто. Пергаментът представляваше животинска или рибешка кожа обработена по много специален начин, а хартията се произвеждаше от кората на три вида дървета или от тръстика.
         – Сега, – каза накрая маестро Пъмб. – Искам да видя как ще се справиш с ето това.
         Той постави пред Кими лист, върху който с перо бе изобразена огромна буква “А”, заобиколена с множество сложни и много красиви орнаменти.
         – Не бързай! Само искам да внимаваш. И се стреми да не поправяш!
          – Но това е лесно.
         – Ама ти си много самонадеян.
         Кими успя да прерисува буквата за три-четири минути. Пъмб разгледа мълчаливо рисунката. После въздъхна:
         – Вярно, че било много лесно.

         Известно е, че не само в Серкангерската дворцова библиотека, но и във всички останали библиотеки по принцип цари атмосфера, която накратко и повърхностно можем да определим като „полумрачно безвремие”. Всичко тъне в достолепна тишина и мирише на нещо като сухи дърва за горене. Този аромат се смесва с аромата на много стари пергаменти, на малко по не толкова стари папируси, след което тайните тоалетни на мишките прибавят към букета от ухания своята неповторимост, за да увенчаем накрая всичко това с вездесъщото присъствие на неунищожимия мухъл.
          В самото начало, замаян и объркан от зашеметяващия обрат в живота си, Кими възприемаше тези миризми като необходима съставна част от невъобразимите магически дейности, които според суеверното му детско мозъче се вършеха тук. Той подтичваше след вдъхновения професор и със зяпнала уста оглеждаше препълнените рафтове в Голямата зала, които се извисяваха над главите им като столетни борове. От лавиците стърчаха купища пергаменти и папируси, навити на рула, както и обикновени книги и всички те таяха в сърцевините си невъобразими според момчето истини, достойни единствено за боговете.
         Появата на Кими в особения затворен свят на Серкангерската дворцова библиотека предизвика сред обитателите й небивало оживление.
         Професор Тилиус, придружен от маестро Пъмб, представи „откритието си” на втория ден преди обед. /Вечерта Кими беше приспал в дома на доктор Фо/. Момчето носеше все още странните си кожени дрехи. Тантурестият Пъмб пъчеше корем зад него и бе положил ръка на рамото му за кураж.
         В Голямата зала се струпаха всички възможни миниатюристи, преписвачи, подвързвачи, картографи, майстори на бои и мастила, отговорници на отдели и прочее видни личности, опаковани в задължителните кафяви мантии. Полуусмихнат професор Тилиус описа на подчинените си „медицинския преглед” при доктор Фо. Понеже всички тук добре познаваха именития серкангерски лекар, историята, поднесена от Тилиус с необходимата доза хумор, предизвика няколкоминутно хилене. Така атмосферата се поразведри доста. Виждайки как тези тайнствени и премъдри мъже, владеещи професии с величествени наименования, се смеят точно като хората от родното му село, Кими се поотпусна и даже си позволи една усмивка, изпълнена с основателна гордост.
         – И на колко години е този феномен? – подвикна иронично един човек със съсухрена физиономия – Брабен от отдела „Книги, които никой не чете”.
         – На десет. – отвърна професорът.
         – И какво ще го правим тук? – продължи с дразнещите въпроси съсухреният.
         – Ще го обучаваме за миниатюрист. – обади се маестро Пъмб. – Момчето притежава рядък талант. Добре, че попадна при нас, защото иначе в ония диви села щеше да се погуби.
         – Боже мой, Пъмб! – намеси се един от миниатюристите, подчинен на маестрото. – Та ние сме затрупани с работа! Кой ще се занимава с него!?
         – Аз лично. – решително отговори Пъмб.
         След което той измъкна изпод мантията си листа с красивата заглавна буква „А”, нарисувана от Кими.
         – Разгледайте това нещо и после ми кажете дали някой от тук присъстващите миниатюристи, преписвачи и картографи на десет годишна възраст е можел да рисува така вярно.
         Рисунката премина от ръка на ръка, предизвиквайки у едни повдигане на веждите, у други кратко зяпване с леко изплезване на езика изразяващо учудване, у трети едно многозначително „хе”… четвъртите, петите и шестите няма да ги споменаваме изобщо.
         Кими стреснато местеше очи от една кафява на друга, очаквайки присъдата.
         – Има ръка. – кимна сериозно един миниатюрист. – Не може да му се отрече на момчето.
         – Ако продължава в същия дух, като стане на двайсет ще ни удари всичките в земята – изрази се компетентно някой отзад.
         Професор Тилиус изчака да утихнат коментарите, след което зае една от най-авторитетните пози, на които беше способен, и изнесе дълга и прочувствена реч.
         – Та искам да ви кажа, че очаквам от вас зрялост и отговорност. – каза накрая той. – Ще помагате на малкия с всичко, с което можете. Считайте това като част от професионалните си задължения. А на първо време трябва да помислим къде да го настаним.
         Едно малко, забравено помещение, находящо се над химическата лаборатория, което си имаше сводесто прозорче, гледащо към Ботаническата градина, хладни каменни стени и дъсчен под, бе определено като най-подходящо за „детска стая”. За минути там се появиха легло, стар килим, маса, стол и сандък за дрехи. Пъмб се зае с осигуряването на чаршафи, одеяла и възглавница – задача която той изпълни успешно до вечерта.
         Малко преди вечеря намина доктор Фо. Той обиколи стаичката с критичен поглед, явно търсейки по тавана и стените симтпомите на някое сериозно заболяване.
         – Малко е мрачничко тука. – констатира той. – Ще трябва да му измислите и някаква лампа. Иначе не мирише на мухъл, което е добре. Но пък през зимата ще е същински ледник.
         – Ще му сложим и печка. – съгласи се Тилиус.
         – Кими, как ти се струва? – обърна се Фо към малкия.
         – Много хубава стая! – възторжено отговори момчето. После изтича до прозорчето:
         – Оттук се вижда почти цялата градина с палмите, червените рози и езерото! Страшно е красиво, доктор Фо! Това на онези скали трябва да е дворецът на херцога, нали? А онзи кула с дракона каква е?
         – Астрономическата обсерватория. – обясни професор Тилиус.
         – Аха. – разбиращо кимна малкият и си обеща в най-скоро време да проучи, що за нещо е това „астрономическа обсерватория”.

         И така Кими заживя в Серкангерската дворцова библиотека, обграден от грижите на професор Тилиус, маестро Пъмб и всички останали работещи тук хора. Тъгата по родното му село, липсата на родителска топлота, която никакви професори и никакви маестровци, въпреки всичките си усилия не можеха да заменят, го измъчваше. Особено нощем, под завивките, тази тъга се усилваше, а нощните птици, обитаващи Ботаническата градина, я правеха още по-болезнена с протяжните си писукания.
         С настъпването на деня обаче, мрачните зали, ателиета, работилници и лаборатории оживяваха. Тогава те се изпълваха с хиляди удивителни неща. В химическата лаборатория опитни майстори чрез ревниво пазени в продължение на столетия магически способи добиваха мастила и бои с невероятни цветове. В работилницата за подвързване съсредоточени мъже с умели пръсти разрязваха различни видове кожи от екзотични животни, свързваха купчините розови и бежови пергаменти в истински книги, подлепяха и инкрустираха кожените корици със злато, седеф и дори скъпоценни камъни. Из залите крачеха мълчаливи хора, които разгръщаха почтително страниците на скъпи книги, разтваряха разни свитъци и си водеха записки върху специални писалища.
         За Кими най-вълнуващите места бяха ателиетата на преписвачите и миниатюристите. Точно там се случваха онези свръхестествени превъплъщения на хартията, папируса и пергамента. Там под грижливо подострените пера, под четките с най-различни дебелини водени от умелите пръсти на преписвачите, чистата повърхност на листовете се изпълваше с прави редици изящни букви, съхраняващи световните тайни. Картографите пък очертаваха бреговете на морета, отдалечени на стотици морски мили от Серкангер, изпълваха сушата с остри планински върхове, с имена на легендарни градове, със сините извивки на пълноводни реки, а сред морските вълни рисуваха каравели с издути платна, китове с озъбени уста и грамадни октоподи гънещи пипалата си.
         В съседната зала прекрасно осветена от три огромни сводести прозореца с южно изложение се помещаваше ателието на миниатюристите. Те бяха четирима заедно с маестро Пъмб и работеха седнали зад наклонени писалища.
         Тук за Кими времето губеше значението си и той можеше да стои зад гърба на Пъмб с часове и да се взира с широко отворени очи в неподозирано красивите неща, които се раждаха изпод ръцете му. Големите заглавни букви обрастваха с невиждани клонки и листа, разноцветни винетки обрамчваха страниците, виейки се в неочаквани и неразгадаеми плетеници.
         О, как му се искаше да прави точно такива неща!
         Но за да седне зад това писалище с четка в ръка трябваше да изминат години.

---

^* Книгата предстои да излезе в началото на 2013-та година.