Прибра се, остави си телефона да се зарежда, преоблече се с домашни дрехи, отвори си лаптопа и разбира се първо си чекна Фейсбука. Една покана за рожден ден на някакъв бар зад Витошка, в който никога не беше ходил, още няколко лайка за новата му снимка от нощното каране във вторник и също - предложение за приятелтво от Elena Ze. Името не му говореше нищо, имаха само един общ познат, но по някакъв начин лицето й му беше супер познато. Точно това й написа всъщност веднага след като прие поканата и ако не вярвате, пействам и самия цитат: Здрасти Елена (две точки, скобка), супер си ми позната от някъде, но тотално не мога да се сетя от къде (пак две точки и скобка, най-вероятно като извинение за откровеността)
        Зачака. През цялото време Elena Ze също беше онлайн. Трябваше бързо да му отговори, в крайна сметка тя го беше аднала... Междувременно се насочи към албумите й и естествено - най-вече към „МОРЕТО 2013”. Като за начало (съвсем разбираемо впрочем) търсеше нещо по бански, по възможност с поне няколко от приятелките й. Беше качвала супер много снимки, но така и не можеше да ги върже с нещо конкретно, освен че това лято с Елена са били на почти едни и същи места. Беше ноември, но пак му се приходи на море. Неусетно обаче спря да се заглежда между плоските кореми и идеално фокусираните усмивки и вместо това засравнява появяващите се една след друга гледки със собствените си спомени за тях: синият хоризонт, назъбен от сърфове и яхти, дългите обгръщащи бедра на залива, да не говорим за изгревите с най-якия бийт от бара, който и сега можеш да чуеш стига само да разгледаш онзи кадър с танцуващите момичета на фона на първите лъчи.
        Лайкна именно последната снимка...
        А да не би да сме се засичали по морето, Елена? Като гледам, и двамата сме разпускали по едни и същи места, по изгрев имам пред вид... (Да, веднага след като изпрати съобщението, вече съжаляваше и за “разпускали”, и за “по изгрев”, но вече нямаше какво да направи). Сякаш имаше някакъв такъв спомен всъщност - едно момиче му беше поискало цигара и се бяха заговорили, но честно казано паметта в безветрието покрай първите лъчи никога не може да работи на 100%, независимо какво точно е станало... „Жалко, че догодина ще съборят всичко. Трябва да измислим къде ще ходим, разказваха ми за един мн як остров в Гърция” - написа и това като коментар под снимката, но веднага го изтри, защото беше много тъпа поза да я товари толкова преди въобще да му е отговорила...
        След четири часа и петнайсетина чеквания за нови известия обаче, отговорът й така и не е дошъл. Не че му пука или има някакво значение, но все пак не можеше да не се издразни. Виждаше се, че отдавна е прочела и двете му съобщения... Отново рифрешва страницата. Само един шернат линк с някакъв нов ремикс от Deekline, който един приятел от Англия държал да му пусне, защото знаел, че ще се изкефи. Слуша го докато си мести лаптопа до леглото и междувременно чака новият South Park да се изтегли. Тръгва да го гледа, но нещо май е прекалено изморен, защото някъде към седмата минута вече се е завил през глава на другата страна и без дори да спре звука тръгва да се унася.

        Събужда се без алармата от телефона, отново се е успал. Само ще си измие зъбите, ще облече каквото му падне и ще се изстреля веднага за работа, надявайки се да се изсули до бюрото си, преди шефът му да е пристигнал, но преди това отново си чеква известията. Съобщение от Elena Ze, най-после: хахах, не сме се засичали по морето, съжалявам. аз съм сестрата на недко, помниш ли лана?
        Разбира се, че Елена беше сестрата на Нетко (с “т”, много моля!), как можеше да не се сети. Преди всеки да има wireless, преди интернет да тръгне в пакет с кабелната, преди 3G покритието на цялата страна, Нетко организира LAN-a на целия блок, че даже и на три входа от съседния. Тяхната Local Area Network, за да може да имат достатъчно добра връзка за по 10 лева на компютър, вместо да чакат една снимка да им се зарежда по 5 минути през модема. Netko, парола: 1234. Първата и най-истинска социална мрежа в квартала.
        Общият сървър зад леглото на Нетко, в който всеки качваше каквото си е свалил, а останалите дърпаха за секунди. Кабелите до него, които сами прокарваха през терасите и които все още висяха от покрива, въпреки че отдавна не ги свързваха с мрежите на света. Нетко, на когото винаги трябваше да се обадиш, ако рутерът имаше нужда от рестартиране. Всъщност, беше го виждал на живо, само когато дойде у тях, за да го включи в LAN-a - за десетте лева на месец идваше малката му сестра. Нетко нямаше време. С опита си покрай нета го бяха взели в една IT фирма, а още не беше завършил 11-ти клас.
        [Хахах, много си пораснала, Елена.] [Какво ново с брат ти? А ти как си, какво правиш?] [Ще ми е приятно някой ден да се видим] - може би щеше да стигне и до третото изречение, но сега нямаше време, трябваше да пали с двеста по стълбите, а после да продължи със същото темпо през градинките между блоковете чак докато червеният светофар при спирката не го озаптява. Вдига поглед към другото платно, оглеждайки се за рейса, a там не бива да се съмнявате, че вижда самата Елена, която бърка за нещо в чантата си и също чака да светне зелено.
        Егати чука, точно сега ли му трябваше да се засичат. Не – не, че не иска да си говорят, не, че няма какво да й каже, просто тия случайни разговори на улицата му бяха адските позьорските, даже и след толкова години, в които не са си обелвали и дума. Най-лесно е да се престори, че му звънва телефона, правил го е толкова много пъти. Ще се направи, че вдига, ще си даде вид, че започва някакъв супер неотложен разговор, а после докато се разминават просто ще си махнат за здрасти и най-много да вкара някой жест, с който да обещае, че ще й пише. Хем няма общи приказки, хем ти се брои, че сте се видели. Идеалният вариант.
        Междувременно светва зелено и той уверено пристъпва в ничията земя на асфалта, изчаквайки точния момент. Още две крачки и ето че посяга към джоба си, после и към другите, но телефон там няма. Явно беше забравил да го откачи от зарядното, ама така му се пада като само Фейсбук му е в главата..
        Хубавото е, че миг преди погледите им да се засекат, все пак измисля какво да говори. За начало задължително трябва да каже името й, за да не излезе, че не се сеща коя е, после - нещо за фейсбука и най-важното – възможно най-бързо да я попита как е, иначе ще трябва да изговори още куп приказки.
        Здрасти Елена, точно видях, че си ми писала. Как си? – точно щеше да й го каже, когато Elena Ze извади телефона от чантата си, допря го до ухото си и изглежда започна някакъв супер важен разговор, който не търпеше отлагане…
        Погледите им се засичат насред асфалта, тя му махва за здрасти, усмихва му се, за да се извини, че точно сега не може да говори и само след секунда гърбовете им вече са във връзка, казвайки си всичко, което има за казване.