Александър Шпатов

проза

Литературен клуб | съвременна българска литература | страницата на автора

 

 

***

 

Александър Шпатов

 

 

         Всяко кафене, държано от българин, имаше своята девиза; всяка кръчма, посещавана от българин, се гордееше с някакъв гръмлив или безсмислен надпис; над тая се четяха думите: Българский лев; над оная названието: Филип Тотю, храбрий Български войвода; над третя думите: Свободна България с три възклицателни.

 

                        Иван Вазов, „Немили-недраги” 1

 

---

 

        1 И за да продължим с имената в по-ново време и място (този път чрез Google, а не по Вазов):

 

    • New York: “Mehanata”, “Bulgara”, “Tricolorii”


    • Chicago: „Sofia”, „Plovdiv”, „Caf? Mirage”, „Rodopa”, „Sliven” , и „Paprikash”


    • Florida: „Trifon’s restaurant”


    • Las Vegas: „Magurata”


    • Los Angeles: „Danube”


 

        Сами виждате - доста по-скромно е всичко, да не говорим, че за „три възклицателни” накрая и дума не може да става. Както не става дума и за хъшовската чорба на Странджата, а за най-гъстото междукултурно пюре с две емигрантски кебапчета в гарнитура.
        Всъщност, мястото, в което разказът ни трябва да се случи, може да има най-различна история.(Но не заради Google, а благодарение единствено и само на бушуващото ни въображение):

 

    • Може да е преустроен етиопски ресторант, бивша грузинска кръчма или недовършена сушилня;


    • да се намира в пристройката към някой хипермаркет, да е някоя обширна и прекрасно обзаведена механа в Южен Манхатън или да е нещо като кварталната баничарница, само че седем часови зони по на запад;


    • да е кръчма с пет-шест маси в някоя забутана пряка, кафе-закусвалня точно преди летището или съвсем стандартната кебапчийница в парка.


 

    • Може ресторантчето да е отворено от стар и замогнал се емигрант с цел лекуване хриповете на носталгията му или пък това да е семейният бизнес на някоя преселила се тук фамилия;


    • да е представителят на Балканите във верига за World food ресторанти, първоначалното средство за пране на пари на някой не дотолкова законен български милионер или прищявката на варненската съпруга на наистина влюбчив нюйоркчанин;


    • да е първият пряк израз на дългите опити за създаване на някаква българска емигрантска общност в града или пък просто някой местен ресторантьор до такава степен да е останал впечатлен от шопските салати, капамите и яйцата по панагюрски, че да не му е останало нищо друго, освен да си тръгне от България заедно с главния готвач на въпросната горда родна механа, а после веднага да включи засуканите имена на специалитетите й в основното меню на новото си заведение.


 

        Въображението ни може доста да спекулира и по въпроса за това, какво точно се случва със самото заведение:

    • Така например то все още може да си има проблеми със санитарно-хигиенните служби, да седи по цял ден с повече персонал, отколкото са посетителите или пък сервитьорките да са си запазили типичното за разгара на сезона в Приморско раздразнено изражение в стил „Айде-стига-претенции-че-ми-писна-от-такива-като-тебе”, съчетано с обиграно тресване на приборите и чиниите с цел скорошното разцепване на масата;


    • Може обаче да се е превърнало в абсолютния хит за приятни следобедни похапвания, да е получило дори и една повече от одобрителна рецензия в Los Angeles Тimes, да не говорим, че може да си има и собствена Интернет страница, с подробно описание на менюто, подобаващи снимки на ястията и възторжени отзиви от посетителите.


    • Може в него да се събират единствено местните българи, за да погледат мачовете на Левски в Шампионската лига, или пък просто за да се пооплачат, поподразнят или попохвалят един-другиму.


    • Може обаче атмосферата на чанове по стените и народна музика от колоните да привлича и далеч по-разнородни и неангажирани посетители, за които китайските и италианските манджи от незапомнени вече времена не представляват никакво предизвикателство и любопитство. Така де, друго си е когато поръчаш супа с толкова благозвучното име „Tarator”, а те вземат, че ти донесат бирена халба, съдържаща някакво разредено кисело мляко с плуващи вътре резенчета краставица, които в крайна сметка така и не могат да се промушат през отвора на сламката…


 

        Колкото до самата историйка, сами си представяте колко работи можем да изпонапишем, но струва ми се, че вече е време, да пресеем малко нещата до само три избора...

 

 

I. В първия вариант и на него, и на нея им е за първи път.

 

        Така де, тя тъкмо е почнала да се учи как се сервира и какви точно думички трябва да се казват, за да се разбира с клиентите, естествено, няма как да не разлива по малко и няма как да си довършва смислено всичките изречения, ама в крайна сметка с тая нейна невинна усмивка така или иначе досега не се е разминала без бакшиш.
        Той пък страшно се кефи, че след толкова време най-после ще може да похапне истинска мусака. Още повече го забавляват нейните опити да му обясни какво точно представлявала тая манджа ( точно така каза -This uuuh... mandja, you know, consist of … kajma.... understand?) и факта, че тя изобщо не се усеща, че и той е българин.
        След такъв английски обаче, той просто няма какво друго да й каже, освен, че името му е Светльо и че много добре разбира какво е манджа с кайма. После се заговарят как е попаднала точно тук и най-вероятно именно защото още не се е изпекла като сервитьорка, тя започва да му отговаря, дори сяда на масата и сигурно всичко щеше да му разкаже, ако не я бе скастрил шефът, че това на нищо не приличало.
        Края на историята идва след края на работния й ден и струва ми се ще се съгласите, че той не може да бъде никакъв друг освен типично щастлив и, you know, малко или повече американски.

 

 

II. Във втория вариант на нея й е за втори път.

 

        Първия път я доведоха едни нейни познати от Сърбия. В някаква степен я досрамя, че някой друг я отваряше за български ресторант, но това в крайна сметка съвсем не бе най-важното. Важното беше, че яде истинска шопска салата с истинско сирене в гювече и истинска агнешка дроб-сърма с истинска млечна баница за десерт.
        Като видя менюто и просто не се сдържа да не опита от всичко. Повечето естествено й го опаковаха за вкъщи и тя си похапваше от него като деликатес към ежедневните сандвичи в продължение на поне три седмици. И ужким си бе обещала да отиде отново още следващия петък, но ето - вече повече от три месеца не намираше време от толкова работа.
        Работа и пак само работа, докато най-после не приключиха тоя безкрайно проточил се и още по-безкрайно усложнил се маркетинг проект. И ето ви я именно възможността, която тя не се подвоуми да използва веднага. Този петък целият екип, наедно с шефовете, веднага бяха поканени на по малко ракийка и каквато друга вкусотия си изберат по случай успешния край.
        Не бива да се съмнявате, че накрая на вечерята всички са доволни и щастливи и определено впечатлени от българската кухня. Шопска и сливова за шефовете плюс още малко усърдна работа са причината за последвалото й повишение, като в този типично американски и донякъде щастлив край на въпросната ни историйка отворен остава единствено въпросът за това, коя от двете причини се е оказала действително решаващата... (именно затова оставяме и трите точки).

 

III. В третия вариант Mr. Michael Atanasoff was rather surprised when he saw the sign of the Bulgarian restaurant across the street. Отдавна не бе минавал през тази част на града, но бе почти сигурен, че миналата година такова заведение там нямаше. Както и да е, няма да е лошо да се отбие някой ден. Така де, каза си, докато все още изчакваше червената светлина на светофара, нали все пак родителите му едно време бяха дошли именно оттам. Не че знаеше нещо за България - никога не бе имал време за такива волности на любопитството си, имаше единствено спомените на майка си, но и те отдавна вече бяха пожълтели, все пак повече от 60 години бяха минали от тогава. Ето например: опитва се да се сети за някакво типично българско ястие, което едно време готвеха вкъщи, но така и не успява. Някой отзад натиска клаксона, защото зеленото свети вече от няколко секунди. Със сигурност трябва да намине, решава, и после побързва да подкара колата нагоре по улицата.

 

        Първият пробив е, че самата сервитьорката го заговаря с някакви неразбираеми думи, но после се усеща, извинява му се и му обяснява, че го била объркала с българин. Той си замълчава и само поглежда към внучето си, за да види дали си е избрало вече нещо. Следобед с Майк Джуниър - всъщност какво по-хубаво от това може да има за един горд дядо.
        В крайна сметка, малкият съвсем се отнася с избирането и Mr. Atanasoff просто поръчва да им донесат някаква типично българска закуска. Аха, казва сервитьорката, може би имате предвид баница с айрян. Предполага, че точно banitza with airyan е имал предвид и именно в това време идва и вторият пробив, състоящ се в обилното слюнкоотделяне при споменаването на тези иначе далечни и чужди думички.
        - Само да няма холестерол, дядо. Кажи им, че трябва да е без холестерол и да не е солено.
        Тук сервитьорката леко се затруднява, усмихва се и обещава, че ще опита да направи нещо. По принцип обаче такава си била кухнята - вкусна, а вкусна значи именно това - да бъде леко солена и мазничка. Солта на живота, нали знаете, че така се казва. После на вкуса му трябва и някаква опора, някаква тежест - ако искаме да е вкусно, няма как да не ги правим нещата поне малко мазнички. Сами ще видите как отварят апетита.
        Третият пробив идва, когато тя донася поръчаното и Mr. Atanasoff веднага се усеща, че майка му приготвяше именно такива неща. Малкият обаче се мръщи, защото специално бил казал да не бъде мазно. Ами кухнята тук е такава, нали ти казаха, че така е по-вкусно, спокойно, ако само веднъж ядеш такива неща не е опасно. Сериозно? Да, разбира се, гледай ме мене, че изобщо не се страхувам.
        - Айряна поръчах да ви го направят безсолен, както искахте,- похвалила се бе сервитьорката,- само че така айрянът изобщо не си го биваше. Mr. Atanasoff се присегна за солницата и се опита леко да го овкуси, колкото и до сега да бе спазвал забраната на докторите си да ползва сол под какъвто и да е претекст заради проблемите със сърцето. Опита го така, но се оказа, че още не е на онова ниво, което изведнъж далечните му детски спомени изкараха наяве. Взе солницата още веднъж и този път я разтресе здраво под безкрайно уплашения поглед на Майки, който в този момент реши, че дядо му вече мисли за самоубийство. Солницата обаче се оказва празна и той моли сервитьорката да му донесе друга.
        Разбира се, ей сега ще я напълня, взима сервитьорката солницата, тук винаги солта много се харчи и бързо свършва.
        Сами разбирате, че краят на разказа ни ще бъде пресолен. А той идва, когато Mr. Atanasoff разпознава в току-що просвирилата от колоните песен, една от мелодиите, които майка му пееше за приспиване вече-и-той-самият-не-може-да-каже-колко-години-назад и една огромна солена сълза (Дядо, какво ти е, казах ти, че ако сложиш сол, ще ти се случи нещо) се изпуска от окото му и цопва целеустремено в айряна, който после той изпива с предвкусвано удоволствие. Така де, един не чак толкова happy, колкото нетипично български end of this story. [горе]

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 21. март 2008 г.
Публикация в сб. „Разкази под линия“, Александър Шпатов, Изд. „Жанет-45“, Пл., 2008 г.
©1998-2023 г. „Литературен клуб“. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]