Задочни поздрави

Цвета Софрониева

Любо, големият, старият, онзи, Левчев,
разказал на Соня, а тя на мен, а аз на Крюгер
историята на едни кон
(все си мислех, че Коста Павлов единствено
може да говори за коне).
Имало в градинката пред дома му
един паметник на културата от дърво,
ала дори той не успял да го спаси
от кмета и от разруха.
Имало някога един поет -
Вутимски
(вземаше ни акъла в университета).
Бил беден, взели го за парков пазач
и като нямало такава служба в регистрацията на съвета
водели го на заплата с функцията “кон” –
толкова и още малко зебло, пари за подковаване на копита.
Така оживял в разрушената днес колиба.
Крюгер слушаше много внимателно,
после каза: Кънчев четох първо в онзи гедерейския архив
поети на света, който жадно следяхме всички на запад.
Толкова много поетичен канон в този твой град, Цвета.
Поетът може да е дори кон.
Всичко може поетът.
Дори дa си говори направо с Бог, а вече не с нас –
и Соня показа жеста на Коста Павлов,
как господ му е взел езика
задето много говорил на хората преди това.
Този жест се разбра и без да преведа.

Той умря, писах вчера един мейл на няколко езика,
като че езикът разбира от смърт.
Отлейте глътка вино по пръстта и във вашия град,
писах, пръстта знае нататък.
Не тъгувай, дойде отговорът нощес,
Коста днес ще занесе поздрави на всички поети и коне,
от нас, още неразбралите кое от двете сме.

30.9.08
Берлин