Соня Николова

рецензии

Литературен клуб | Рубрика „Присъствия“ | страницата на авторката

Рубриката се поддържа с конкурс на        Национален фонд „Култура“

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Преместването през света, срещу света, който се премества   Соня Николова                Книгата „18% Сиво” на Захари Карабашлиев е пътешественическа, естествена, написана по един лек и вълнуващ начин, за любовта и смъртта. Героят Зак се носи по широките аутобани на Америка, тласкан от болката по загубата на любимата жена, съвременен номад, различен от героя на Керуак в „По пътя”, но също толкова осезаем, жив.          Едно писане „тук и сега”, без тежките екзистенциални отпратки на пишещите „ерудитски”, с претенция да кажат всичко за света. Писане под големи перести облаци, без облаци, под напора на урагана „Санта Ана”, задвижвано само от фините сензори на сетивата, улавящо като фотографска плака случващото се с героя по пътя, който е и път към себе си, в себе си, през спомените на емигранта и отвъд тях.          Такава е тайната на трансценденцията, която постига Карабашлиев, а и всяко едно добро писане изобщо, през баналните позиви на ежедневните човешки дейности, през бита и малките лични битки, да се открие неочаквана и нетърсена отвъдност.          Сегашното - криминалната история, в която се забърква героят в Мексико, носен от порива да скрие, да изличи спомена за Стела, жената, която го е напуснала. Прекосявайки цяла Америка, със случайно попадналата му торба с трева, Зак постепенно реставрира миналото, за да може посред фалшивия хепиенд в края на историята да си „припомни” реалната причина за своето бягство – смъртта на любимата.          Забележителна в книгата е нейната социална адекватност и безпощадна честност, ново явление в българската емигрантска литература от последните години. Днешният глобален ред, така проникновено предчувстван от Мишел Фуко и анализиран от Пиер Бурдийо и Зигмунд Бауман, е описан като опитност и преживяване в страната на неограничените възможности от пътуващ фотограф. В случая черно-бялата снимка се явява единственият възможен път за разбиране на света, който според Бауман „...е свят, чийто пътни знаци са постоянно на колела и са ни познати с дразнещия си навик да изчезват от погледа, преди техните указания да бъдат прочетени изцяло и взети в предвид”. Героят на Крабашлиев е зает непрекъснато да разчита и преподрежда тези знаци в лентата на диапозитива „...продавачката около 30 годишна... нисичка, олющен лак, брачна халка, мъжа й с белия потник и бутилка ...пред големия телевизор...”. Случайно срещнати, хванати натясно в малките си градчета-затвори, или в затворените стъклени офиси на големите мегаполиси, еднакво наясно с невъзможността за промяна, за заминаване, много повече скитници, отколкото туристи. Според определенията на Бауман ”...туристите пътешестват защото искат, скитниците защото нямат друга поносима възможност...”. „Скитникът” е жертва на „насилствена локалазизация”, обездвижен принудително, неговия бунт може да бъде единствено криминален, никога публично значим и видим акт. Така не изкуството, което прави, а чувалът с прясна марихуана за продан, ще се превърне във финансов еквивалент за свободата на героя Зак.          В неговия привидно равен свят, сякаш между две излизания за работа, някак мимоходом е изчезнала жена му, жената на неговия живот. Следва голямото пътуване, което предприема, на границата между амнезията и неистовото желание за припомняне, на повторно съ-граждане и пресъздаване на нейния образ от многото разговори помежду им, дадени в курсив в началото на всяка глава от книгата.          Прекрасен е сюреалистичният начин, по който завършва това пътешествие, обратната монета на ставащото в глобализирания свят – механично преместване на лумпенизирани индивиди, преминаващи през едни и същи супермаркети, мотели, ресторанти за бързо хранене. След като вече е избродил всичко това, героят просто влиза във влака от филма за тях двамата, филмът, сниман от самия него преди години, който си е пуснал, за да усили да максимално носталгията и чувството на загуба, качва се в купето и обгръща раменете на любимата.       ---      Захари Карабашлиев. 18% Сиво    Изд. „Сиела“, Вестник „Новинар“, София, 2008