Разказвай ми, разказвай ми
за първия ми вик и дъх…
Пустинята от време премини,
а после ме попитай аз ли съм
лицето и духът на светлината,
която, Боже, виждам, и молещ се,
познавам, или световната печал
без име и начало…

        Момичето спря пред витрината, вдигна длан над очите си и надникна. Вътре се виждаха стар разкривен стол с плетена седалка и три големи празни дървени рамки. Момичето сви показалец и внимателно почука по стъклото. Веднъж, после още веднъж, по-силно. Отвътре се чу шум от дърпане на завеса, след това покашляне и бавни тежки стъпки. През кръглата, подобна на ателие стая, премина тромаво едър възрастен мъж. Момичето почука още веднъж на витрината, но човекът сякаш не я чу и спря пред входната врата, която се виждаше в дъното на стаята. Обърна табелката с надпис “Отворено” и със същия ход, като тътреше стъпала, премина обратно помещението.
        - Чичо Захари! – извика момичето.
        Мъжът забави несигурно крачки и извърна глава към витрината:
        - Кой е? – попита с глух глас.
        - Аз съм, Кръстина! – отвърна тя.
        Той остана за миг неподвижен, сякаш заслушан в нещо. Момичето опря нетърпеливо чело о стъклото и потърси погледа му. Пълното лице на мъжа изведнъж се разведри, той примигна. За миг се подвоуми накъде да тръгне, после с припрени крачки стигна до вратата и отключи. Момичето притича, но някак разколебано спря пред прага.
        - Чичо Захари, аз съм… - повтори.
        - Е, че разбрах де – усмихна се топло той. – Защо не влизаш?
        Кръстина прекрачи и се огледа без стеснение. Стените на стаята бяха голи, а по пода имаше разпилени дървени опилки.
        - Тук е съвсем същото – каза, - само дето…
        - Няма мебели и посетители… - добави с тъжна усмивка той. – Вече не работя, но и не ми се стои сам вкъщи. Започнах да обърквам дните от седмицата…
        - Много поздрави от маминка! – погледна го момичето. Имаше черни, сключени вежди, под които големите й светли очи изглеждаха прозрачни.
        - А! Как е тя? Понася ли й новото място?
        - Вече свикна. В началото й тежаха разстоянията…
        - Е, голям град… - поклати глава Захари. – Ама и ти как си пораснала! Сядай. – Той посочи стола с плетената седалка, после махна с ръка и изнесе от другата стая ниска табуретка. – Какво те води насам?
        - Минавах през града и маминка заръча да ти се обадя – момичето седна и кръстоса внимателно крака. Бе в дълга мъхната пола с цвят на кестен и късо, добре скроено сако. – И…
        Захари я погледна с любопитство.
        - Маминка иска да й направиш две рамки за фотографии – добави тя.
        - Може – кимна учудено той. – Носиш ли размери?
        - Портретите нося.
        - Че къде са?
        - Отвън в колата. Аз ей сега…
        Тя се върна запъхтяна, като стискаше под мишница две избледнели рамки без стъкла. Той ги пое мълчаливо и разгледа с присвити вежди пожълтелите фотографии, уплътнени откъм гърба с дебел морав картон.
        - Познаваш ли хората на снимките? – попита нетърпеливо Кръстина.
        Захари намести очилата си. На едната фотография се виждаха младеж и две девойки, застанали пред къща с избити прозорци и разрушен покрив. Имаха открити, още детски лица и се усмихваха.
        - Някои познавам, други… - той си пое дълбоко дъх.
        На втората снимка къщата имаше нов покрив, стъкла на прозорците, а младежите пред нея бяха пет, тримата от първата фотография и още две момичета, всички изпънати, боси, в прашни работни дрехи. Лицата им бяха угрижени, изтънели и излъчваха безразличие.
        - Каза ли нещо друго маминка ти? – попита тихо Захари.
        - Не. Защо?
        Той размърда нямо рамене и тръгна към другата стая.
        Кръстина проследи с поглед едрия му, отпуснат гръб и се огледа разколебано. Понечи да седне пак, но само оправи полата си и пристъпи към прашната витрина. Спомни си петъчните следобеди, когато идваха с баба си тук. Всичко напомняше безмълвен семеен ритуал в края на седмицата.
        Захари бе останал рано вдовец и на входната врата винаги ги посрещаше по-голямата му сестра Спасия – снажна, с телосложение на подвижна кула, големи бавни очи и непроницаемо лице на идол от Великденските острови. Кръстина потреперваше, като я види, а маминка й прошепваше: “Не бой се, Кръстинче, Спасия е като божия страх, не плаши децата и праведниците.”
        Преминаваха през тази голяма стая, заета тогава от мостри на рамки, огледала и малки канапета, тапицирани в златисто, черно и тревистозелено, изкачваха се по девет (винаги ги броеше наум) дървени стъпала до малко остъклено преддверие с подобен на храст лимон и влизаха в гостната.
        Там оставаха сами. Стара орехова маса с дъговидни крака, столове с излъскани облегалки, муселинова покривка и фруктиера от мътно стъкло, пълна винаги с плодове…
        Захари подаде глава през открехнатата врата на другата стая. Погледна тънката фигура на момичето и се покашля. Тя се обърна.
        - Няма да стане веднага – каза той.
        - Добре, ще дойда пак – кимна с глава Кръстина. – Ще дойда пак – повтори и се взря в него. – Чичо Захари, добре ли си?
        - Кой знае – отбягна погледа й той. – Ту ме има, ту ме няма. Маминка ти… как е със здравето?
        - Като теб – усмихна се неволно Кръстина. – Ту й светва, ту й притъмнява… „Кръвта ми – казва – се умори, ама на сърцето още му се живее.”
        Захари я погледна със замръзнал поглед:
        - Вярно… на сърцето му се живее, само дето не знаем защо…
        - Чичо Захари, кога да мина пак? – попита Кръстина.
        Той размърда неопределено рамене:
        - Чудя се – каза след малко, – защо са й на маминка ти тези фотографии… повечето от хората на тях вече ги няма.
        - А кои, кои са те?
        - Жена ми Надежда, Спасия, аз и още няколко, вече покойници от махалата.
        - Боже мили! – възкликна Кръстина – Не можах да ви позная.
        - Първия път се снимахме дни след края на Световната война. Не помня датата, но си спомням, че беше петък… - Захари присви очи и я погледна. – Кръстинке, искаш ли да видиш горната стая? Ела, ела! – той тръгна, без да дочака отговора й.
        Изкачиха на един дъх деветте стъпала и когато вратата на гостната се отвори пред нея, Кръстина усети замайване и лекия световъртеж на изтичащото време. Опря длан о рамката на вратата и притвори очи.
        - Тук всичко си е както преди – обърна се Захари.
        Тя го видя как търси опипом в сумрака ключа за осветление, после махва с ръка и посяга към плътните завеси на прозорците. Здрачът се разреди край прашните стъкла, но остана утаен в ъглите.
        - Заповядай, седни! – каза Захари и посочи старата орехова маса.
        Кръстина докосна с пръсти муселиновата покривка и се усмихна неволно. Във фруктиерата от мътно стъкло имаше една едра зелена ябълка.
        - Чичо Захари, защо маминка идваше тук винаги в петък? – попита с пресипнал глас.
        Той поклати замислено глава:
        - Не знам… Жена ми почина в петък... двете се обичаха като сестри…
        - Може… затова да е.
        - Бог знае – вдигна рамене Захари. – Нещата започват и свършват… очите свикват и със светлината, и с тъмнината – той се надигна от стола. – Ти, Кръстинке, остани още малко, а аз ще сляза да си полегна. Цял ден ми се върти главата… Остани! Ще ми е хубаво, като си помисля, че в гостната има някой…
        Той прекрачи тежко прага и се извърна:
        - Като тръгваш, не загасяй светлината… нека посвети.
        Момичето го погледна неразбиращо, после вдигна очи нагоре. Фасонката, провесена на дълъг, мек шнур, бе празна. Устните й потръпнаха и заслушана в скърцането на дървените стъпала под стъпките му, тя закри очи с длани.

върни се | продължи

---

^* Разказът е включен в книгата „Триада“ на Станчо Пенчев, която ще излизе с марката на Издателство „Ерго“ и ще се разпространява в добрите книжарници!

Публикацията е предоставена от Издателство „Ерго“.