Нямаше сватба, само подписи. Тя никога не допусна той да види паспорта й. Служителят можеше, но не и съпругът. Никога не разбра нито кога е родена, нито кои са родителите й, нито дали има братя и сестри. На въпросите му се смееше, сякаш нямаше по-неуместно нещо на света от това да ги задава. Учуди се на себе си с каква лекота лъже семейство и приятели когато го разпитваха. А себе си лъжеше, че все някой ден ще разбере, веднага щом Мария престане да играе тази смешна и забавна игра. После забрави и се върна към това, когато вече беше късно.
         Тя не просто му се отдаде, а му се поднесе като дар. Той потъна в нея с усещането, че никога не е преживявал нещо подобно, престана да мисли и да си задава въпроси. Мария беше светът и той го обитаваше. Трябва де беше вършил нещо, да беше ял и пил, по-късно, когато докторът го разпитваше, не помнеше нищо, само че беше силен и не знаеше какво е умора.
         Тя си седеше вкъщи и плетеше пуловери. Винаги имаше нещо сготвено, Мария винаги имаше пари и яденето винаги беше вкусно. Толкова, че след като се нахранеше, единственото му желание беше да я вземе в ръцете си и да се зарови в дългата й коса.
         Забременя като по магия. Филип беше сигурен, че е станало още първия път. Ако щастието е да не мислиш, Филип беше престанал да мисли. Нещата просто се случваха и той беше част от тях.
         Родиха се близнаците. Момче Валентин, момиче Маргарита. Филип не помнеше да са говорили за имената им. Сякаш се бяха родили с тях.