северна стая

Станислава Станоева

да
той е дъждът
                          който идва винаги

последният пазач на небето
когато тъжните къщи
               обръщат прозорците си на север

знам колко пепел и пустота
               живеят под такива покриви
как мислите се вкопават
                      в съзнанието
и ако едно листо падне
шумът му събужда времето за илюзии

вече не можеш да се скриеш
               зад неотворен чадър
като сърп
докосващ изпружените крака на мрака

научил си как да оставяш зад себе си
               всички граници

само раздялата те задържа тук
                     с дългите си междуметия

виждаш –
солта кристализира в думите
а после пуска водата
              да подкопае основите