Живея в постоянна халюцинация. Регулирам я със спирт, цигарки и леки душевни преживявания.
         Вървим. Имаме багаж. Отиваме някъде. Мисля, че се опитваме да заминем, „да са маанем оттука“, но аз…
         Виждам онези неща непрекъснато. Срещам хора, които всъщност не са тук. Влизам в най-нереалните сгради. Качвам се в измислени коли. Всичко е шибано и толкова досадно. И когато все те питам - ти беше ли там, видя ли това, а това усети ли. То е опит да разбера, кое е реално и кое плод на тъпото ми въображение или да вкарам и теб в моя свят.
         - Не, не ми казвай, че не си го видяла!
         - Не видях никакъв трамвай.
         - Как, беше като колаж! Като лепенка и мина супер безшумно.
         Поглеждаш ме с отегчение Това снизходително кимане ме убива. И изведнъж!!! Вратата! Багажа! Къде си?
         - Стегни се, бе.
         Вече си сърдита. Сигурно и аз щях да съм, ако…
         - Защо тъпата врата на трамвая не се затваря!?
         Бутам „тъпата врата“, натискам я с всичка сила. Още малко и ще имаме ситуация с истерия.
         - Престани! - просъскваш. Бясна си - Поне за малко престани - молиш ме.
         Оглеждам се. Винаги се притеснявам, когато някой повиши тон, дали на преча на околните. Не им преча. Защо? Ей, хора тъпо е да се пра`ите, че нищо не е станало, като има луд в трамвая! Е, това дали го казах на глас. Я, вратата е затворена?
         - Виж, вратата се е затворила - говоря тихо. Може би прекалено тихо.
         О, блажено спокойствие.

Everything is ok and look's good. We are on!

         Спокойствието е супер важно нещо. Имаме цел. Багажа е с нас. Заедно сме и отиваме някъде. Има ли нещо по-хубаво от живота. Къде всъщност отиваме? Това май е без…
         Я, виждам през прозореца познати хора. Всъщност не, виждам една позната в три варианта. Стои със себе си и себе си на тротоара и си говори нещо. Също ставам трима и отиваме да си кажем здрасти. Говорим нещо несвързано. Сега разбирам, че съм овладял онова мислене и начин на изразяване специфични за „хората на изкуството“. Случвало ли ви се е цели часове да говорите без да кажете нещо съществено. Аз съм прекарвал дни така. Усещането е много… нереално. Интересно е колко успокояващо действат някои халюцинации.

I think, I want be a superhuman.

         Двама от мен отиват някъде с познатите мацка, а аз се обръщам и пускам погледа си да те търси. Ти си в трамвая леко застинала до прозореца. Всичко при теб е обгърнато в перфектно спокойствие. Като в хиперреалистична скулптура. Ти, багажа, трамвая и другите пътници - всичко е премерено сякаш от векове стоите така. Дори е красиво. Във влака е същото.
         Зрител. Това съм - шибан, безучастен, прехласващ се по всичко ЗРИТЕЛ. Мога да дам оценка, но не и да ви почувствам скъпи околни. Идвам при теб. Гледаш ме. Не… гледаш през мен. Чувството за щастие ме подминава, като погледа ти. Скачам, махам, правя се на клоун. Няма ме за теб и теб те няма за мен. Гледаме се като пластмасови манекени от двете страни на витрина.

         Обичам да пътувам, защото тогава не мога да спя. Наблюдавал ли си купе, втора класа със седем спящи човека вътре. Красиво е. И спокойно. Спокойствието е супер важно за едно пътуване. Не мога да спя. Пуша в коридора и опитвам да пиша в доста неудобно положение. Също като едно време. Краката ми изтръпват и променям позицията. Може би сега съм щастлив.
         Щрак. Ново място. Без багаж. Нови хора. Нова халюцинация. Май сме на морето.

         Мислиш, че съм болен? Трябва да ме видиш сутрин. Няма по-тъжна и объркваща гледка от събуждането на астматик, който пуши по 30 цигари на ден.

2004