слухът е глас
изгубил способността си
да наранява

няма да има
по-красиво тяло от моето
когато умра
защото знам
че ще ни погребат
един до друг

не дадохме имена на цветята
и те изсъхнаха
(покриха улиците)
скриха къщите
от хората в тях

увехнаха до нас
когато те съблякох
за първи път
(като дете
не виждах тялото ти
до последния момент)

оттогава
не сме се събуждали
а около нас
всичко цъфти

всеки ден гледам
как поливаш
изсъхналите цветя
в напуканата саксия
която ти подарих
и понякога забравям
че преди да побелее
луната
беше слънце

да целунеш убиеца си
е като да посягаш
към облаците
когато вали

снегът не успя да ме покрие
костите ми стърчат
като клоните на дърво
което преди векове е пуснало
корени в леда
(водата по която
мъртъвците вървят)

тези кални облаци
по които ходим
и забравяме
чакат под земята
да се върнем

смъртта е моето тяло
търся го
никога не е било
и няма да бъде
тук –
като камъните
с имена на птици

пускаме корени
един в друг
и чакаме глада
без страх и любов

светлината се движи
като лодка по улиците
събира удавниците
и оставя камъни
в които се препъваме

нощта е бавна
покрива ни
отвътре навън

луната изгрява
всяка сутрин
в ръцете ни

кръстопът –
права
начертана върху
скъсан лист

умираме заедно
но ти си по-бърза
защото ме обичаш

цветът на думите ми
се превърна
в затворен прозорец
зад който мълчанието
замръзва

не познавам човека
в който се превърнах
но гласът ми трепери
всеки път когато
сгрешиш името ми

пътят между нас е тесен
когато не се докосваме
светлината бърза да премине-
този ден
започна късно
и ще завърши с изгрев