Мина Стоянова

поезия

Литературен клуб | страницата на авторката | съдържание на книгата

 

лебеди в синия куфар

 

Мина Стоянова

 

 

някой дойде и остави куфара си до мен
нали сме на гарата добави и се засмя извади синя табакера
и като се огледах видях и столовете и боята до самия ръб на стените
все сини
някъде чувам писък или просто дишане на лебед
сигурно е затворен в синия куфар почти с укор погледнах
а той пуши и изобщо не разбира от птици
това си личи от разпереното му тяло
никой не би се нарекъл човек
ако не знае за лебедите

 

как се казваш питам онзи кръстосал крака под синия панталон
матео отвръща ми той
искаш ли цигара
паля само за да сцепя говоренето
бъркам в чантата си и вадя една синя химикалка
ей така
закачам си я на джоба и се облягам на стената

 

има вятър какъвто е типичен за тези южни земи
косата ми се въргаля заедно
очите предпазливо наблюдават зад очилата

 

матео явно прие тишината и сви още една цигара
за миг зад огънчето лицето му ми се стори странно познато
реших че по-скоро си спомням лицата на онези двамата
с които дълго мълчахме преди да се научим
че тишината не е отсъствие на звук
после всичко угасва и ние пушим
на запад през рамото ми небето засмуква слънцето като бонбон
сега е розово а гарата като балон издува синьото –
и това е небе ще си рече човек
но къде му е слънцето
смачквам фаса с подметката на сандала
аз съм дона

 

приятно ми е дона
къде отиваш
никъде само се разхождам
никъде е много далече
опитва се да бъде остроумен а пък държи куфар с птици
а ти накъде си тръгнал
трябва да предам лично едно писмо
на сестра ми
ти тук ли живееш
в момента да
наех една къща в южния край на брега рисувам по снимки
като компас са картините и градове хората като ги гледаш така
застинали и а-ха да си отидат
но отдавна са си тръгнали
защо не рисуваш хората тук и сега
защо не нарисуваш мен например дона
не
защо не
защото аз не искам да те опознавам
а това би било неизбежно ако започна да те рисувам
при това не мога да го направя без да ти задам четири въпроса
и ти да отговориш
но ако отговориш аз ще се разочаровам и ще си отида
представи си че отваряш прозорец после сините капаци и оставяш малко хляб
чайката идва към обед ти слушаш музика със затворени очи
не ми хареса
кое чайката ли
не не
не ми харесва разговора

 

нека започна така
казвам се матео видя ме за пръв път
преди сто седемдесет и осем секунди
облечен съм целия в синьо защото по-рано бях на брега
говорих с морето
отстрани сигурно е изглеждало че говоря със себе си
или че то говори на вълните
или че част от него излиза и се превръща в теб
добавих
може би
то ми каза че трябва да видя сестра ми утре
да й предам лично едно писмо
влакът ми е след 3 часа

 

ще се разходиш ли с мен

 

задръж чантата ми за момент
събувам си сандалите и си връзвам косата високо
на самия връх
приличаш на комета
ти сам си рисуваш представите и чак после ги виждаш май а
матео не отговаря вместо това си свива цигара
пътят е прашен и колелата на куфарите му
понякога се удрят в камъни
понякога палят прахта
понякога кривват и ни спират
отгоре светват лампи постепенно
матео пуши аз гледам в ходилата си
виждам един бар с тъмносиня врата
и множество недоразлепени плакати
които висят по нея като че някой ги е облизал
а после всички са ги яли
но пък е синя като очите му които по мое мнение
се качват вече в купето и търсят място
какво ли съобщение го праща там
колкото аз толкова и той се пита
усещам че споделяме униние

 

музиката в бара е лека
барманът приготвя два пъти мохито
и нещо си тананика
рано е така че почти няма хора
един човек се е завил с вестник
матео го пита
не е ли вече късно да научиш нещо за деня
(сега не можеш и от него нищо да научиш)
непознатият не отговаря само сключва дебели вежди
две момичета поглеждат от дъното
за моя изненада матео им кимва

 

музиката се сгорещява колкото повече
отвън навлиза вечерен вятър и смесва светлините
на отделните крушки
с какво се занимаваш матео
боядисвам стари мебели и ги разпродавам
снимам смеещи се хора
смея се
и аз
понякога
обичам да боядисвам
имам зелена маса в двора върху нея поставям череши и круши
о когато се върна ще ти покажа моята зелена маса
върху нея спи червена котка и прилича на недоплетени гащи

 

съгласявам се
има нещо в този човек което побира целия остров
и мен
и знам че заради това нещо ще си отиде
и повече няма да се срещнем
може би никога няма да се върне
може би никога няма да предаде съобщението
или ще забрави
или ще помни
и това ще го спира

 

дона лицето ти е покрито с пясък
а твоето с камъни матео

 

мълчим дълго
още имаме време да се престорим
какво време никакво време

 

допиваме си питиетата и ставаме
като се връщаме на улицата
жиците осеяни с птици
препарирано небе чакат
чуваме или слушаме по-силно
колелата назад се въртят

 

дона ще ти оставя адреса ми
искам да те помоля докато ме няма
минавай през вкъщи
поглеждай през оградата за котката
джинек се казва
поглеждай и за мен
ако е там давай й нещо за ядене
моля те
ще се грижа за нея не се притеснявай
ти бързай сега
бързай

 

 

 

 

 

Електронна публикация на 07. юни 2010 г.
Публикация в кн. „Градове сме, а после пустини“, Мина Стоянова, Изд. „Арс“, Благоевград, 2010 г.

©1998-2020 г. Литературен клуб. Всички права запазени!

 

Литературен клуб [електронен вестник и виртуална библиотека]