В небесните треви - горчиви и зелени,
комети прелетяват като лисици рижи,
наздравиците викат
           в нощта обезгласени -
побъркани петли -
                  възбудени и сини.
И сводът се пропуква,
преди де се излюпи
                  жълтъкът на деня.
В потайните хралупи
                  на спомените снощи
все още дремят думи,
                  докосвания, още
на любовта перата са влажни и протрити,
кълвачът на умората
                  почуква: ти...
                         ти...
                         ти...
Къде си,
          колко време във млечната безкрайност
си чакал да осъмнеш,
                  да имаш своя тайна,
невидимата част от пръстена на мрака
              да бъдеш, бавен влак
за никъде -
          за никъде... На буквите гласа
да замениш с надеждата, че близо е часът
              на тишина и нежности.
И без да знаеш думите,
                  с които се нарича животът:
да живееш...
             Животът - да обичаш!